All for Joomla All for Webmasters
Какво е да си социален асистент в Австрия?(част 5)

Както се казва да се включа и аз по темата!

Истински празник е, че ние хората имаме способноста да се изразяваме със слово. И затова, искам да изразя със думи прости онова, което чувствам, вършейки работата си като социален асистент. Няма да заблуждавам никого: пристигнах в Австрия, след като държавата в която ми е отредено да се родя, направи всичко по силите си да ме прокуди. Аз като един голям инат все пак до последно се опъвах….ала най накрая, про-о-о-сто ми писна, и

както много други, събрах живота си в един куфар и напуснах с много дълго събираната болка и горчилка в душата!

Все още ми е трудно да асимилирам…как в цивилизования 21-и век, една жена и майка, съвсем сама с едно дете на 12, може да остане на улицата, без абсолютно никаква помощ и подкрепа! Но както се казва, щом се случва…значи е възможно. Така започна моето ново пътешествие в една от добре подредените и високоразвити във всяко отношение държави.

Спуснах се с парашута на неволята и разбира се, приземяването никак не бе лесно.

Работата ми като асистент започна в едно малко и все пак чудно красиво селце, каквито са повечето в Австрия. Полагах доста усилия, за да възстановя изключително добре заучения немски език в годините на социалистическото образование, което наистина ни образова на доста високо ниво (ама какво от това)!. На всичкото отгоре, трябваше да възстановя и спортната си форма от активната ми спортна дейност, за да успявам да се справя със 120 кг. пациент… Беше си истинско предизвикателство, освен с килограмите и с тоталната загуба на памет на господина в резултат на заболяване, което са нарекли на Г-н Алцхаймер. Разбира се,

бях гневна, объркана, страдаща и сякаш във всеки един момент, готова да захвърля всичко.

Ала ми беше трудно да проумея защо изпитвам подобни чувства. Това ме влудяваше, а и как не: за този безумно тежък труд някой друг прозорлив и хитър (в лицето на така наречения посредник) се е възкачил на гърба ти и развива успешен бизнес.   А аз, незнайно защо, никак не бях благодарна, защото бавно и постепенно разбирах, че има нещо много гнило.

Аз работя, някой друг взима парите, удържа си, каквото реши и аз получавам „големия” остатък....И така всеки месец.

Ала някак във въздуха се случваше всичко, без каквото и да е черно на бяло?! Чак не е за вярване, тук в тази строга откъм закони държава. И ми ставаше ясно, че и тук можеш да бъдеш много успешно излъган и подведен. Да,  ама не! -както казваше прочут наш журналист. Заинатих се, както се казва и исках да разбера как в действителност стоят нещата. Аз съм човек, който изследва нещата отвътре. Внедрих се, така да се каже в още няколко ситуации, агенции, фирми или както се наричат. Изостреното ми чувство за справедливост ме караше непрекъснато да се бунтувам, да се питам, да се интересувам, след като бях видяла почти всичко. И колкото повече разбирах, толкова повече знаех ,че навсякъде работи един и същи закон. Някой се нуждае от нещо и може да плати, а друг има отчайваща нужда от пари и е готов почти на всичко!

Дали пък на всичко трябва да сме готови и съгласни само и само да получим парите, с които си мислим ,че ще оправим живота си?

Ами не! И не, и пак не!!! Така мисля аз. Повярвайте, няма друг такъв труд: 24 часа в чужда къща, чуждо семейство, чужда държава, чужда култура и език, разбира се. Дали заплащането компенсира всичко това? А къде остава разбирането, уважението, зачитането, благодарността?

Та нали, ние се грижим за възрастните хора именно на тази друга държава, след като понякога не можем дори за своите да се погрижим.

Затова боли и пълни очите със сълзи, ала нали сме научени да преглъщаме!Да, да, да!!!... Аз също дълго преглъщах, ала сега искам да избърша сълзите - моите и на другите като мен и да кажа че и ние сме като всички хора, и искаме да се чувстваме истински удовлетворени от това, което вършим, защото то е нещо възвишено и благородно!

Ето затова искам всички ние, които денонощно бдим някой друг да има спокоен сън, да извоюваме достойно и подобаващо отношение. Защото, ние всички сме едно цяло и рано или късно ще ни се наложи да го разберем!

(Следва продължение!)

P.S. Статията е  и в памет на Антоанета Иванова която напусна този свят наскоро и първа се осмели да разкаже своята история тук!

Светломира Великова , социален асистент

Редакцията е готова да публикува и други мнения по повдигнатия въпрос и така стеклата се дискусия.

Прочетено 2442 пъти Последна промяна от Неделя, 27 Август 2017 13:02
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…