All for Joomla All for Webmasters
Дядо Добри – светецът от Байлово
Историята на мисията на Божия служител без расо оживява в книга. 
Труден и възвисен, но и противоречив и странен за мнозина. Отшел¬нически, но в същото време близо до хората. Грешен, но наричан светец от народа. Възхваляван, но и обругаван. Тачен от непознати, но неразбран от близки – това е дядо Добри, аскетът, посветил половината си живот в служба на Бог и на религията и дарил стотици хиляди за ремонт и изграждане на няколко български църкви и манастира.
„Дядо Добри – светецът от Байлово” от журналиста Борислав Радославов възкресява историята на столетника, който развълнува хиляди души. Личност, която мнозина искат да бъде канонизиран за светец и да бъде почитан на 13 февруари, деня на кончината му.
Без да влиза с взлом в душата на белокосия старец или да търси скандални подробности и клюки, Борислав Радославов проследява истински случки и истории с най-близките му хора – тези, на които самият дядо Добри обрича живота си в последните години.
В три части „Дядо Добри – светецът от Байлово”  събира спомените на най-близките хора, които в продължение на десетки години крепят и доизграждат светлия образ на светеца от Байлово – неговият довереник Цонка Пантелеева, кметицата на село Горно Камарци Мария Гърбова, кметицата на село Гара Елин Пелин Вяра Вучкова и други.
Да помним живота на човек, извървял своята Via Dolorosa от „Осанна“ до „Разпни го“ и обратно. Да повярваме в доброто и да поканим светлината в домовете си. 
„Направи добро и тогава очаквай добро! Продадеш ли съвестта си, продаваш и душата си!“, казва дядо Добри
Из „Дядо Добри – светецът от Байлово” от Борислав Радославов
ПРЕД СЪДИЯТА
„Дядо Добри – светецът от Байлово“ е първата от навярно много бъдещи книги със спомени, разкази, преживявания. Светостта му неустоимо ще ни привлича. Като че ли той със своята пластмасова чашка продължава да стои, но вече не пред входа на храма, а  пред входа на сърцето ни и все така смирено ни моли да се сетим за Бога. Имаме нужда от неговата кротост, от неговата странна външност, от неговата тиха и гальовна ненатрапчивост. В този смисъл книгата на Борислав Радославов добросъвестно и с обич разказва за светеца от Байлово. Разказва без наставления и без размахване на пръст, а със сърдечна топлота. 
И аз тук искам да разкажа една случка, на която станах свидетел.
Малко след средата на Преображенската служба в храма „Св. Александър Невски“ влезе известен политик от доскорошната управляваща коалиция, започна да се покланя, да се кръсти, да целува наред централната икона за празника, олтарните икони, чудотворната икона на Богородица... Политикът, в чийто джоб са тарикатски и бандитски откраднатите наши пари, като ревностен християнин целуваше и се покланяше на иконите, пред които и ние, окрадените от него, също се прекръстваме и покланяме...
Малко е да кажа, че изпитах гняв в този момент. Казах си – не, не трябва да се гневя, не трябва да му обръщам внимание, не трябва да мисля дори за него, това е храм, това е църква, не бива да се поддавам на изкушението. Но погнусата и омерзението ми не намаляваха.
Но политикът толкова демонстративно и показно обикаляше иконите, толкова дълбоко се покланяше по три пъти преди да ги целуне и след това, толкова дразнещо демонстрираше вярата си и християнското си прилежание, че нямаше как да не бъде забелязван, впрочем, убедена съм някак, това беше и главната цел на посещението му в храма. Защото то се свеждаше именно до това, да се поклони една по една на всички икони.
Сигурна съм, че на много хора се е случвало това – да не успееш да се съсредоточиш по време на служба, да не можеш да се концентрираш, да блуждаеш, да се разсейваш, да се дразниш от щяло и нещяло. В такива случаи е най-добре да си тръгнеш, а тръгнеш ли си от богослужението преди то да е свършило, задълго се чувстваш нецялостен, непълноценен и потиснат.
И докато тези мисли тъжно се преплитаха в главата ми, в храма влезе дядо Добри. И той застана пред празничната икона на Преображение, и той се поклони, прекръсти се и я целуна. И в него всички приковахме погледите си. И него всички гледахме – но с нежност, с усмивка, с притаен дъх. Като че ли всички поискахме да отидем да го прегърнем, да му целунем ръка.
Как любовта прочиства въздуха, как измества неусетно суетата, как прави смешна, ненужна, нелепа помпозността.
После дядо Добри взе причастие и кротко застана с пластмасовата си чашка на обичайния си стол до входа. И на всеки, който се доближаваше до него и го целуваше, подаряваше малка брошурка с молитва към св. Богородица.
„Радвай се, Владичице, защото ти си Майка и Дева. 
Радвай се, защото си родила пресветлия Цар на царете. 
Радвай се, защото от Тебе изгря светлина на земята. 
Радвай се, Марие, защото си радост и спасение на целия свят. 
Радвай се, Марие, защото чрез Тебе се избавихме от смъртта и от страшния сърп Божи. 
Радвай се, защото си стена на християните. 
Радвай се, защото си помощница на всички, които умират чрез вярата в твоя Син. 
Радвай се и за нас, Твоите слуги поради Христа. 
...О, пресвета господарке, Владичице Дево и Богородице, приеми моята недостойна молитва и ме запази от внезапна смърт, дай ми преди смъртта да се покая и да се причастя и после да умра в мир.“
Чрез  тази молитва, която сложи в ръката ми, чрез детската кротост, която излъчва, благият старец ме избави от угнетителните мисли, които бяха нахлули в съзнанието ми и които нямах сили сама да пропъдя. И така излязох от храма с благословение, а не угнетена и подтисната.
Пред очите ми в този празничен ден се беше разкрила като реална действителност притчата за митаря и фарисея. Не бихме могли да стоим в храма, ако там срещахме само праведни фарисеи. Не бихме имали сили да понасяме тяхната праведност. Глътка божествен аромат и утеха, и мир, и надежда ни дават единствено грешните митари. Не само нашето отношение е такова. Със същото отношение ни разказва притчата и Христос, същото чувство е изпитвал и Той, когато е влизал в храма и е срещал там и едните, и другите. Чрез притчата ни е предупредил, че и пред нашите очи няма да бъде по-различно. Предупредил ни е не само, че не бива да бъдем като фарисеите, но и да се пазим от фарисейския квас. А ни е предупредил, защото знае, че той е навред около нас и защото знае неговата опасна сила.
Словото става действено, когато сам човек се преобрази. Тогава преобразеният човек става и преобразяващ. Това е, което прави дядо Добри толкова потребен за нашата немощ. В неговото излъчване виждаме живо Евангелие. Чрез него фарисейския гнет става поносим. В самите себе си усещаме как благата кротост побеждава триумфиращото самодоволство.
Като разказвам тази обикновена история, искам да кажа, че Евангелието е живо, то е винаги пред нас, всичко, което четем в него, се е случило не само там някъде и тогава някога, а се случва винаги днес, пред нас и в самите нас. Не зная колко оправдан ще бъде този политик, който така церемониално се покланяше пред иконите, както не зная колко оправдан си е отишъл онзи фарисей от евангелската притча – това Бог ще отсъди. Но аз благодаря на Бога, че ме помилва с ръката на дядо Добри  и ме избави от непосилното бреме аз да бъда съдията.
Прочетено 187 пъти Последна промяна от Понеделник, 18 Юни 2018 11:31
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…