All for Joomla All for Webmasters
Тупти, сърце
На достъпен език, с хумор, съчетавайки научната материя с епизоди от практиката си, Йоханес Хинрих фон Борстел ни повежда към тайните на нашия най-важен и предан орган. 
„Тупти, сърце“ (издателство”Колибри”) ни повежда на път към най-важния орган на нашето тяло. Как е устроено сърцето и как функционират пътните му артерии? Какво трябва да знаем за сърдечния инфаркт, исхемичната болест, атеросклерозата и сърдечната недостатъчност? Как се отразяват на сърцето (не)здравословният сън, прекомерният стрес, сексът, любовната мъка? Каква е връзката между храненето и сърдечното здраве? Кои са най-често срещаните вродени дефекти на сърцето? Що е то синдром на празничното сърце? Авторът предлага безценни отговори на тези и още много въпроси, които ще ви уверят, че сърцето е отборен играч. Здравото сърце се нуждае от здраво тяло и здрава психика, само в тази среда то може да работи идеално. В резултат на разнообразната подкрепа от другите органи то изпълнява много по-важна роля: на главна движеща сила в един комплексен механизъм.
„Нашето сърце е много повече от обикновен мотор. С огромно усърдие учените по света разгадават една след друга тайните на този силен и мистериозен апарат, стараят се да разберат все по-добре неговите механизми, най-вече на молекулярно равнище”, пише авторът.
Роден през 1988 г. в Германия, Йоханес Хинрих фон Борстел работи като санитар и парамедик в редица центрове за спешна медицинска помощ още като гимназист. Следва медицина в Марбург. Докторската му дисертация е в областта на молекулярната кардиология. През 2013 г. печели първа награда в западногерманското издание на Science Slam (състезание за популярно излагане на научни идеи). Следват първо място в германско-руския Science Slam и второ място в Science Slam за Германия. Книгата му „Тупти, сърце“ (2015) се превръща в бестселър и е преведена на над 20 езика.
Откъс от книгата на Йоханес Хинрих фон Борстел  - „Тупти, сърце“
Нероденото сърце 
В театъра обикновено първо действие започва с представянето на персонажите. Разрешете ми да ви го представя: ембрионалния сърдечен апарат. Нищо повече от клетки на буци. Малко след оплождането на яйцеклетката, от която започва доста сложното развитие на ембриона, се полага основата и на едно нормално работещо сърце. Впрочем това, което може да се види след малко по-малко от три седмици, няма много общо с функциониращото сърце. Вижда се не повече от едва забележимо струпване на клетки: така наречената кардиогенна плоча. Тя образува две нишки, които се доразвиват в тръбички. 
В същото време вече се оформя и сърдечната обвивка, перикардът, в която продължава да се развива сърдечният апарат. По-късно перикардът обгръща и порасналото сърце. В неговата вътрешност успоредните една на друга тръбички се срастват в едно цяло и образуват голяма сърдечна тръба. Тя се удължава и в крайна сметка се нагъва. И макар че нещото, което се оформя при този процес, изглежда съвсем различно от това, с което си служат ловците, самият процес се нарича „образуване на примка“.
С това обаче развитието на сърцето изобщо не е приключило. Тъй като впоследствие нашият сърдечен орган се сдобива с уши, с които той, разбира се, не може да чува. Сполучлива имитация от рода на плюшените заешки уши, които са толкова популярни на предсватбените момински партита. Точната функция на тези сърдечни уши, които не са нищо повече от торбоподобни изпъкналости на предсърдието на сърцето, не е изяснена. Това, което се знае, е, че те отговарят за отделянето на хормон, който по-късно стимулира отделянето на урина. Така че нашето сърце не само помпи кръв, но ни помага и при пишкането. Междувременно от оплождането е минал почти месец и сърдечният апарат вече може да бъде разделен на предсърдна и камерна област. Образуват се предходниците на сърдечните клапи и на преградата, която разделя дясната и лявата сърдечна половина. При ембриона обаче до няколко дни след раждането преградата не е напълно затворена. Всъщност между дясното и лявото предсърдие има овален отвор, или foramen ovale. През този отвор протича кръв от дясното в лявото предсърдие и по-нататък – в тялото на ембриона. Защо се случва това ли? Причината е проста: ембрионът все още не може да диша самостоятелно. Следователно не би имало смисъл кръвта бавно да преминава през белия дроб. Прекият път ѝ е напълно достатъчен. Резултатът, който се получава в края на описаното развитие, е: отвън опаковано с мускули, а отвътре  – кухо (така че някак си прилича на един бивш губернатор на Калифорния).
Новороденото сърце 
Сърцето на новороденото дете видимо се различава от сърцето на възрастния. По големина то е горе-долу колкото орехче и работи доста по-бързо. Бие до 150 пъти в минута, и то без участието на никакъв спорт, просто така. Това е около два пъти по-бързо, отколкото при възрастните. Причината: сърцето е все още много малко и при всяко свиване изтласква съвсем малко кръв. И тъй като междувременно то е започнало да функционира напълно самостоятелно, в дните след раждането foramen ovale се затваря. Последиците: дясната сърдечна половина помпи кръвта в белодробния (малкия) кръг на кръвообращението, а лявата – в тялото на новороденото (в големия кръг на кръвообращението). 
Обикновено в театралната драма на този етап вече се откроява първият конфликт. Така е и при сърцето. Понеже, ако в неговото развитие нещо много жестоко се е объркало, то се проявява сега. Наистина предродилната диагностика по нашите географски ширини е много добра, но за жалост, не е съвършена. Когато преслушва болно детско сърце, понякога лекарят доловя звуци, които подсказват за сърдечен дефект.
Най-често срещаният е така нареченият дефект на сърдечната преграда, при който в преградата между двете камери има отвор. В най-лошия случай животът на детето започва направо със сърдечна операция. Но това зависи от големината на отвора. По-малките дефекти може да зараснат изцяло без терапия и ако новороденото е жизнено, обикновено не съществува екстремна опасност за живота му. Решаващо в такива случаи е дали детските органи получават достатъчно кислород. Ако случаят е такъв, то родителите и най-вече малкото дребосъче могат за момента донякъде успокоено да си отдъхнат. 
Силното сърце 
Здравото сърце на един пораснал двайсетгодишен човек се свива средно между 60 и 80 пъти в минута. Ако е добре тренирано, в състояние на покой то може да бие и значително по-бавно. При това този сноп мускули просто пращи от енергия. Най-добре бихме разбрали как изглежда вътрешността на сърцето, ако го разрежем и погледнем в него. Опит, който за мен в семинарните занятия по анатомия беше изключително интересен, но със сигурност не е за всеки. 
Нека разгледаме устройството и действието на сърцето от гледната точка на едно червено кръвно телце. В медицинския жаргон то се нарича еритроцит и принадлежи към множеството еднородни клетки на кръвта, които съдържат червения пигмент хемоглобин. Неговата главна задача е да транспортира кислород от белите дробове в тялото ни и обратно – въглероден диоксид в белите дробове. 
А сега си представете, че сте едно ери (така на шега лекарите наричат тези частици). И че в момента превозвате въглероден диоксид (свързан с хемоглобина) от някакъв орган в тялото (например от мозъка), по един от кръвоносните съдове в посока към сърцето.
В този случай се намирате във вена, тъй като всички кръвоносни съдове, които транспортират кръв към сърцето, се наричат вени, а всички, които извършват същото, само че обратно: от сърцето към останалата част на тялото – артерии. След няколко разклонения вече сте пристигнали в горната куха (празна) вена, кръвоносен съд, който директно се влива в сърцето. Там, както сте си натоварен с въглеродния диоксид, ви подема потокът и скоро се оказвате в дясното предсърдие. Оттам продължавате към дясната сърдечна камера. Не се туткайте, това не е разходка из града, имаме мисия! Между дясното предсърдие и дясната камера минавате през една сърдечна клапа, по-точно казано, атриовентрикуларната клапа, която лекарите наричат трикуспидална клапа, защото се състои от три платна (латинската дума cuspis означава „връх“ или „платно“). Ако сте напуснали дясното предсърдие през тази клапа, то при здравото сърце няма връщане назад, тъй като всички сърдечни клапи работят като вентил, което означава, че се отварят само в една посока. Така те предотвратяват връщането на кръвния поток от дясната камера обратно в предсърдието. Следователно кръвта в едно здраво сърце тече само в една посока и не се плиска напред-назад между камерата и предсърдието. 
След това напускате дясната камера през следваща сърдечна клапа, пулмоналната клапа, в посока към белите дробове. Когато преминете през тази клапа, вече се намирате в пулмоналната, или белодробната артерия. Така става ясно, че често чуваното изречение: „Артериите транспортират богата на кислород кръв, а вените – бедна на кислород“, е пълна глупост, тъй като в себе си вие все още си имате своя въглероден диоксид, следователно сте „беден на кислород“. И все пак вие плувате направо към някоя артерия. Затова още веднъж: артериите транспортират кръв от сърцето, а вените към сърцето (все пак има и малки изключения от това правило, например в областта на черния дроб). 
Когато пристигнете в белия дроб, изпълнявате своята първа мисия в ролята си на ери – отдавате въглероден диоксид и в замяна се зареждате с кислород, за да можете, натоварен с него, да поемете по обратния път – през белодробната (пулмоналната) вена (!) към сърцето. Там заедно със своите събратя се вливате в лявото предсърдие, а по-нататък, през трета сърдечна клапа – в лявата (и последна) сърдечна камера на пътешествието. Клапата между лявото предсърдие и лявата камера се нарича бикуспидална или митрална клапа, тъй като формата ѝ напомня на епископската корона, митрата. 
Лявата сърдечна камера е бодибилдърът в света на сърдечните кухини, нейната мускулна стена е със значителна преднина най-дебела. В крайна сметка тя трябва да осъществи много голям натиск, за да може да поддържа кръвта в постоянно движение и да я помпи и до най-далечното ъгълче на тялото ни. Продължавате и през последната клапа, аортната клапа, влизате в главния артериален съд, аортата. Тя прави около сърцето елегантна дъга, от която се отделят разклонения за главата и ръцете. След това продължава в коремното пространство, където се дели на все по-малки и по-малки разклонения и снабдява всички органи и тъкани, чак до пръстите на краката, със свежа кръв. 
Вече се намираме в кулминационната точка на сърдечната драма. Всичко работи както трябва, сърцето и кръвоносните съдове изглеждат като нерушима система. Но трагичният обрат, изглежда, вече се опитва да си пробие път. 
Болното сърце 
Още след двайсет и пет годишна възраст започват да се отлагат и първите „втвърдявания“ по стените на коронарните артерии (артериите, които снабдяват сърдечния мускул с кръв). На този етап това не е драматично, но тук се полагат основите на заболяване с тежки последици – атеросклероза, – при което се натрупват мастни отлагания в съдовете с краен ефект калциноза на съдовете. Тя е причина номер едно за двата най-чести смъртни случая по целия свят: сърдечния инфаркт и инсулта. С времето отлаганията по стените на съдовете стават все по-дебели и започват да запушват артериите – първоначално частично, а в най-лошия случай и изцяло (като затлачена с варовик водопроводна тръба). 
В случая с коронарните артерии по-големи или средно големи части на сърдечните мускули не се снабдяват с достатъчно храна и кислород и следователно се променят. Това е печално известният сърдечен инфаркт. Най-малко снабдените области се превръщат в един вид съединителна тъкан, която вече не участва активно в биенето на сърцето. А както знаем, един отбор е толкова добър, колкото добър е неговият най-слаб играч. Последицата: сърцето губи сила и издръжливост.
На този етап в театъра говорим за ретардация, тоест за момента на забавяне преди големия финал. В случая със сърдечния инфаркт ролята на забавянето поема медицината. За да се забави неизбежната катастрофа или още по-добре – да се предотврати, може например да се предпишат лекарства, да се извърши сърдечна катетеризация (посредством тънка тръба, директно поставена в коронарната артерия), а също и да се направи опит условията на живот на засегнатия човек да се променят така, че сърцето да бъде облекчено и рискът от бъдещ инфаркт максимално да се намали. 
Старото сърце 
Болки в гърдите. Сърцето е излязло от ритъм. Преслуша ли се гръдният кош със стетоскоп, вече не се чува ту-туп, ту-туп, ту-туп. По-скоро звучи като ту-...туп, ту-ту-туп, туп, ту-туп. Появяват се задух и усещане за слабост. След близо един век непрекъснато биене сърцето е станало забележимо по-слабо и е преминало през немалко неща. Точно в този момент то преживява третия си инфаркт. Помпи все по-слабо, с последно възроптаване се опитва още един път да изцеди всичко от себе си, като работи по-бързо. Но накрая усилието му се оказва напразно. Сърцето вече не функционира както трябва, свива се конвулсивно за кратко, некоординирано и в крайна сметка спира. Това беше всичко. 
Неизбежният край на драмата. Предвидимо, но трагично. И все пак – макар че всички ние все някога ще изживеем спирането на сърцето, времето, докато този момент настъпи, не трябва да е драматично. Точно обратното: един добър, сърдечно здрав живот прилича по-скоро на комедия. Накрая помпата също спира, но преди това поне сме се посмели от сърце и сме прекарали времето си пълноценно. 
И ето кое е хубавото: всеки от нас може да вземе предпазни мерки, за да изживее спирането на сърцето си колкото се може по-късно. И в най-добрия случай това може да стане без сърдечни и съдови проблеми, които да развалят удоволствието от съществуването ни. Първата крачка в правилната посока е хуморът. От време на време животът е неприятно горчив, но с усмивка на уста всичко се преживява по-лесно. Опитайте със смехова йога. Или напишете в Ютюб: „Quadruplet Babies Laughing“, и се посмейте с четиризнаците.
Не само хипохондриците са склонни да тълкуват и най-незначителните симптоми като смъртоносни болести. От тази парализираща привичка никой – нито вие, нито аз, нито който и да е, не е предпазен. Хубавото все пак е – по правило човекът е изначално здрав. Което, за щастие, важи и за сърцето. Защото: ако усещаме, че нещо в тялото ни не е съвсем наред, в повечето случаи това не е рядката болест, която само след няколко часа ще ни повали, а нещо съвсем, съвсем безобидно. Както казва любимата ми сентенция: „Ако през прозореца чуеш тропане на копита, най-често това не е зебра“. Не са много нещата, които стоят на пътя на личното щастие и телесната ненакърнимост. Въпреки това от време на време ми доставя удоволствие да се вслушвам в собственото си сърце.
 
Прочетено 38 пъти Последна промяна от Вторник, 29 Май 2018 20:43
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…