All for Joomla All for Webmasters

Последни статии

  • Новини
  • Интервюта
  • Алтернативни терапии
  • Ветеринарна медицина
  • Био
  • Рехабилитация и СПА
  • Съветник
Януари 15, 2018
0
Съветите за професията на личния/ социалния асистент са на Диана Димарт, (валдорфска) учителка,евритмистка и социален работник. Грижата за
Март 11, 2017
0
Поредното 14-о представяне на книгата на очната лекарка е на 14.3. в VIVA ART Gallery във Виена от 18 ч. и е в подкрепа на кампанията "Локомат
Близначета панди, родени и отгледани във Виенския зоопарк, отпразнуваха първия си рожден ден - едното похапваше снаксове пред множество свои
Май 04, 2017
0
Новината е в рубриката" На гости у съседите". Мащабният и атрактивен проект се очаква да бъде готов до 2021 г. В Италия ще се открие нов
Декември 03, 2017
0
Außenwirtschaft Австрия организира уебинар на 5-и декември 2017 г., от 10 до 12 ч, на който ще се информирате за посоките в които се развиват
Януари 04, 2018
0
В началото на следващата седмица се очаква 31- годишният Виктор Мавров да  бъде изписан от AKH-Виенаслед като посрещна Коледа и Нова година в
sanusetsalvus.com

sanusetsalvus.com

Email: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
В България излиза фундаменталният научен труд на Ървин Д. Ялом - „Екзистенциална психотерапия“. 
„Екзистенциална психотерапия“ се занимава с четирите базисни притеснения: смърт, свобода, изолация и безсмислие. Конфронтирането на човека с всеки от тези факти на живота изгражда съдържанието на екзистенциалния динамичен конфликт. Залагайки на клиничния си опит, емпирични изследвания, философски идеи и примери от световната литература, Ялом написва тази мащабна и изчерпателна книга, която може да послужи като интелектуална опора на всички онези терапевти, осъзнали несъвместимостта на своя опит с ортодоксалните теории. Екзистенциалните източници на неистов страх са познати, защото не са запазени единствено за психично разстроените. Авторът многократно подчертава, че те са част от човешкото състояние: „Е, би попитал някой, възможно ли е теория за психопатологията да се основава на фактори, които се преживяват от всеки човек? Отговорът, разбира се, е, че всеки човек преживява стреса от човешкото състояние по силно индивидуализиран начин.”
Роден във Вашингтон през 1931 г., Ървин Д. Ялом  е почетен професор в Станфордския университет, спряган за един от родоначалниците на груповата психотерапия. Българската публика вече познава неговите проницателни книги „Все по-близо всеки ден”, „Дарът на терапията”, „Мама и смисълът на живота”, смесващи експеримент и философски наблюдения. С годините Ялом успява да примири двете си големи страсти - литературата и психотерапията, и продължава да вярва, че за един психотерапевт най-важният инструмент е собствената му личност. По великолепния роман „Когато Ницше плака“ е създадена американско-българска продукция с участието на Арманд Асанте, Бен Крос и Катрин Уиник.
Откъс от „Екзистенциална психотерапия“
ОБЛАСТТА НА ЕКЗИСТЕНЦИАЛНАТА ПСИХОТЕРАПИЯ 
Екзистенциалната психотерапия до голяма степен е като бездомник. В действителност тя не „принадлежи“ на никое място. Няма собствен парцел, формална школа, институция; не е приветствана в по-добрите академични квартали. Няма официално общество, солидно списание (няколкото болнави филизи бяха отнесени още в бебешката си възраст), стабилно семейство, глава на семейството. Тя обаче има генеалогия, няколко разпръснати братовчеди и приятели на семейството, някои от които в старата родина, а други – в Америка.
Екзистенциалната философия: прародителският дом 
„Екзистенциализмът не се поддава лесно на определение.“ Така започва описанието на екзистенциалната философия в базисната съвременна философска енциклопедия. Повечето други справочни издания започват по подобен начин и подчертават факта, че двама философи, наречени „екзистенциални“, може и да не са съгласни по всеки кардинален въпрос (настрана от общото им отвращение от този етикет). Повечето философски текстове разрешават проблема с дефиницията, като отбелязват редица теми, свързани със съществуването (например свобода, смърт, изолация, абсурдност), и обявяват, че екзистенциален философ е този, чиято работа е посветена на изучаването им. (Това всъщност е стратегията, която и аз използвам за идентифициране на областта на екзистенциалната психотерапия.) Съществуват екзистенциална „традиция“ във философията и формална екзистенциална философска „школа“. Очевидно екзистенциалната традиция е неостаряваща. Кой голям мислител на някакъв етап в работата и в живота си не е насочвал вниманието си към въпросите на живота и смъртта? Формалната школа на екзистенциалната философия обаче има ясно очертано начало. Някои го свързват с един неделен следобед през 1834 г., когато един млад датчанин седнал в кафене, запалил пура и се отдал на размишления върху факта, че е на път да се превърне в старец, без да е направил никакъв принос към света. Размишлявал и за многото си успели приятели: 
…благодетели на епохата, които знаят как да принесат полза на човечеството, като правят живота все по-лесен – някои чрез железници, други – чрез омнибуси и параходи, трети – чрез телеграфа, а четвърти – чрез лесноразбираеми сборници и кратки изложения на всичко, което си струва да се знае, а накрая и истинските благодетели на епохата, които по силата на мисълта правят духовното съществуване систематично по-лесно. 
Пурата му догоряла. Младият датчанин – Сьорен Киркегор, запалил друга и продължил да размишлява. Внезапно в съзнанието му пробляснала следната мисъл: 
Трябва да направиш нещо, но доколкото способностите ти са ограничени, ще бъде невъзможно нещо да се направи по-лесно, отколкото е, трябва със същия хуманитарен ентусиазъм като другите да се заемеш да направиш нещо по-трудно. 
Постепенно стигнал до извода, че когато всички се обединят, за да направят нещата по-лесни, ще се появи опасността от прекомерност на лекотата. Може би някой трябва да направи нещата отново трудни, разсъждавал той. И в този момент установил, че е открил съдбата си: трябва да се впусне в търсене на трудностите – като някой нов Сократ. И кои трудности? Не било трудно да се открият. Трябвало единствено да разгледа собствената си екзистенциална ситуация, собствения си ужас, изборите си, възможностите и ограниченията си. 
Киркегор посвещава остатъка от краткия си живот на изследването на собствената си екзистенциална ситуация и през 40-те години на ХІХ в. публикува няколко важни екзистенциални трактата. Произведенията му обаче дълги години остават непреведени и не оказват особено въздействие – до края на Първата световна война, когато намират плодородна почва и са подкрепени от Мартин Хайдегер и Карл Ясперс. 
Отношението на екзистенциалната терапия към екзистенциалната школа във философията прилича много на отношението между клиничната фармакотерапия и биохимичните лабораторни изследвания с животни. В своето изложение често ще разчитам на философски трудове, за да обясня, подкрепя или илюстрирам някои от клиничните въпроси, но моето намерение не е да обсъждам (а и това не е в рамките на моята научна компетентност) по всеобхватен начин трудовете на който и да е философ или основните принципи на екзистенциалната философия. Това е книга за клиницисти и искам тя да е клинично полезна. Моите отклонения във философията ще са кратки и прагматични; ще се огранича до онези области, които ще са от полза за клиничната работа. Ето защо няма да се разсърдя на професионалния философ, ако ме оприличи на викингски нашественик, заграбил скъпоценните камъни, но изоставил техните фини и ценни обкови. 
Тъй като в обучението на мнозинството психотерапевти акцентът върху философията е ограничен (или никакъв), няма да правя допускането, че читателите имат някаква философска подготовка. Когато все пак се наложи да се позовавам на философски текстове, ще се опитам да го правя по директен, освободен от професионалния жаргон начин  – една нелека задача, тъй като професионалните екзистенциални философи надминават дори психоаналитичните теоретици в използването на мътен и сложен език. Най-важният философски текст в областта – „Битие и време“ на Хайдегер, изпъква като неоспорим шампион по езикова мъглявост. 
Никога не съм разбирал причината за непроницаемостта на звучащия издълбоко език. Самите основни екзистенциални понятия не са сложни, не е необходимо да се декодират и щателно да се анализират до такава степен, а да се разкриват. Всеки човек на някакъв етап от живота си влиза в „състояние на дълбока погълнатост“ и посвещава известно време на върховните екзистенциални въпроси. Това, което е необходимо, не е формално обяснение: задачата на философа, а и на терапевта, е да извади от изтласканото и да запознае отново човека с нещо, което той е знаел през цялото време. Именно това е причината толкова много от водещите екзистенциални мислители (например Жан-Пол Сартр, Албер Камю, Мигел де Унамуно, Мартин Бубер) да предпочитат литературното изложение пред формалнофилософския аргумент. И най-вече философът и терапевтът трябва да насърчават човека да погледне във и да обърне внимание на собствената си екзистенциална ситуация.
Екзистенциалните анализатори: братовчедите от Стария континент 
Редица европейски психиатри се опълчват на много от основните принципи на психоаналитичния подход на Фройд. Те възразяват срещу Фройдовия модел на психичното функциониране, срещу усилията му да разбере човешкото същество чрез схема за запазване на енергията, заета от физиката, и защитават тезата, че такъв подход води до неадекватно становище за човека. Ако прилагаме една схема, за да обясняваме всички хора – твърдят те, ще пропуснем уникалния опит на конкретния човек. Те възразяват срещу Фройдовия редукционизъм (свеждането на цялото човешко поведение до няколко основни нагона), срещу материализма му (обясняване на по-висшето чрез термините на по-нисшето) и срещу детерминизма му (убеждението, че цялото психично функциониране е предизвикано от идентифицируеми фактори, които вече съществуват). 
Различните екзистенциални анализатори са постигнали съгласие по един фундаментален процедурен въпрос: анализаторът трябва да подхожда към пациента феноменологично, т.е. трябва да навлезе в преживелищния му свят и да слуша за явленията в света, без да прави предварителни допускания, които биха изкривили разбирането. Както казва Лудвиг Бинсвангер, един от най-известните екзистенциални анализатори: „Няма едно-единствено пространство и време, а толкова пространства и времена, колкото са хората“. 
Като изключим реакцията им срещу Фройдовия механистичен, детерминистичен модел на психиката и съгласието им по отношение на феноменологичния подход в терапията, екзистенциалните анализатори нямат много общо помежду си и никога не са били възприемани като сплотена теоретична школа. Тези мислители, сред които: Лудвиг Бинсвангер, Мелард Бос, Юджийн Минковски, Виктор Емил фон Гебсател, Роланд Кун, Дж. Карузо, Ф. Т. Бойтендайк, Дж. Бали и Виктор Франкъл, са били почти напълно неизвестни на американската психотерапевтична общност, докато през 1958 г. не излиза изключително авторитетната книга на Роло Мей „Битие“, чието въвеждащо есе представя работата им в тази страна. Поразително е обаче, че днес, повече от двайсет години след публикуването на книгата на Мей, тези фигури не оказват особено влияние върху американската психотерапевтична практика. Те не ни „говорят“ повече от неизвестните лица на избледнелите фотографии в семейния албум. Това пренебрегване отчасти е резултат от езиковата бариера: с изключение на някои произведения на Бинсвангер, Бос и Франкъл тези философи рядко се превеждат. В по-голяма степен обаче то се дължи на трудната за разбиране природа на техните трудове: те са пропити от континенталната философска Weltanschauung, която е твърде далеч от американската прагматична традиция в терапията. Следователно континенталните екзистенциални анализатори продължават да са разпръснати и в по-голямата си част загубени братовчеди на подхода на екзистенциалната терапия, който възнамерявам да опиша. 
 
Известна бивша акробатка от Плевен застава зад каузата Локомат за България. 

Братя и сестри без вражди

Отношенията между братята и сестрите могат да бъдат проблемни, динамични и дори взривоопасни. Децата ни често се различават като характер и темперамент, освен това се борят както за нашето внимание, така и за надмощие помежду си.
И все пак с малко умения и добра воля можем да научим децата да разрешават конфликтите си сами, да насърчим сътрудничеството и да намалим съперничеството помежду им. 
Специалистите в детското възпитание и автори на световния бестселър „Как да говорим така, че детето да слуша – и да го слушаме така, че да говори“ ( издателство" Изток-Запад") ще ни покажат пътя.
С много чувство за хумор и истински истории Фабер и Мазлиш ще ни научат как и кога да се намесваме в детските конфликти, как да намалим ревността и да създадем основата за приятелство и доверие. Наученото в семейството остава завинаги – затова помогнете на децата си още от малки да изградят добри отношения, за да се радват на близост цял живот.
Авторката Адел Фабер (роденa на 12 януари 1928 г.) е американски автор. Тя пише книги за родители и семейства и е експерт в комуникацията между възрастните и децата. Понастоящем живее в Лонг Айлънд, Ню Йорк и е родител на три деца.
Фабер завършва колежа "Куинс" с бакалавърска степен в театрално и драматично изкуство и получава магистърска степен по педагогика в Нюйоркския университет. Освен това преподава в Нюйоркските гимназии в продължение на осем години. След като е учила с д-р Хайм Гинот, Фабер е бивш член на факултета на Новото училище за социални изследвания в Ню Йорк и Института за семеен живот на университета в Лонг Айлънд.
 Книгите, които Адел Фабер е автор / съавтор, са предназначени за родители, които желаят да се грижат и отглеждат децата си добре.

Тъмно, почти нощ

Роман, носител на престижната награда „Нике”, излиза на български.
Коварен убиец, сенки от миналото и бивш миньор-пророк бродят из страниците на романа „Тъмно, почти нощ” (ИК „Сиела”) на изтъкнатата полска писателка Йоанна Батор. Книгата е носител на най-престижната полска литературна награда „Нике“.
Романът, носител на наградата „Нике” за 2013 г. – „Тъмно, почти нощ” на известната полска писателка Йоанна Батор, бе издаден на български език.
Сюжетът ни отвежда в полското градче Валбжих, където след дългогодишно отсъствие от дома журналистката Алиция Табор се връща по работа. Целта на пътуването до родния й град е изготвянето на материал, посветен на 3 деца, изчезнали безследно в района. Още на път във влака към Валбжих в главата на Алиция нахлуват различни спомени от детството, които се засилват все повече и повече с наближаването към родното място – със слизането на гарата и по време на пътуването из улиците на градчето със старо такси към някогашния й дом.
Тъй като познава добре района,  от самото начало журналистката е убедена, че ще напише бързо материала, заради който се е върнала във Валбжих. Родният й град обаче я привлича обратно в отровната си прегръдка. Докато се бори с преплитащите се в главата й реалност и (не)приятни спомени, Алиция научава, че в града се е появил пророк. Това е бившият миньор Ян Колек, който, затрупан в една от нелегалните миньорски шахти, вижда местната версия на Дева Мария – Печалната Богородица. Колек започва да проповядва на градския площад, а съгражданите му се убеждават в чудото, когато към майчиния полски прибавя и няколко чужди езика, които преди това не е говорел. В града назряват страховити събития, които ще обърнат животите на всички…
Корицата на „Тъмно, почти нощ” е дело на Живко Петров. Преводът от полски е на Крум Крумов.
Йоанна Батор (1968) е доктор на философските науки. Преподава в университети в Лондон, Ню Йорк и Токио. Дълги години сътрудничи като фейлетонист и есеист на свободна практика в най-популярния полски вестник – „Газета Виборча“, но заради литературата се отказва и от академичната, и от журналистическата си кариера. През 2002 г. излиза първата й книга „Kobieta”, а след няколкогодишна пауза, по време на едно дълго бягане из улиците на Токио, в главата й нахлуват изреченията от „Piaskowa góra” (2009) – роман, който е финалист за литературната награда „Нике“ и отваря за Батор вратите към голямата литература. Следват „Chmurdalia” (2011) и „Тъмно, почти нощ” (2013). Последните три романа, определяни от критиката като „сага за град Валбжих“, носят на Батор небивал успех и популярност в чужбина. Отделните части на сагата са преведени на немски, френски, иврит, унгарски, чешки, македонски, сръбски, словенски и украински. 
Батор е отличена с множество литературни награди, между които „Беата Павляк”, „Наградата на Полските Книгоиздатели”, най-престижната полска литературна награда „Нике“ – за „Тъмно, почти нощ”, наградата „Силезийка“,  швейцарската литературна награда „Spycher Literaturepreis”. През 2014 г. получава и наградата на университета в Берн, Швейцария. В периода 2015–2016 г. Йоанна Батор пребивава в Берлин – в качеството си на „Artist-in-Residence“ на  германската фондация DAAD. Там написва и последния си роман – „Rok królika” (2016). Пише също фейлетони и есета. Автор е и на емблематичните японски очерци „Japoński wachlarz” (2004), „Japoński wachlarz. Powroty” (2011), „Rekin z parku Yoyogi” (2014), „Smaki i znaki” (2016), както и на литературната есеистика в лицето на „Wyspa Łza” (2015).
В книгата „Дишане, хранене, здраве“(издателство"Кибеа") са събрани доклади, изнесени от Лидия Ковачева в периода 1972–1984 г. В тях са изложени възгледите на авторката за природосъобразния начин на живот и хранене.
Отсъствието на вътрешно душевно равновесие и хармония между „физическото развитие и душевната същност“ в човека залага капана на болестта, а чистият въздух, консумирането на сурови плодове и зеленчуци, всекидневното спортуване или разходки са необходимите елементи за поддържането на нашето здраве. Липсата на профилактика и грижа за четирите основни системи на човешкото тяло – белите дробове, храносмилателната, сърдечносъдовата и отделителната – са коренът на едно нездравословно поведение, което ни прави „роби на лекарствата и фанатичните догми“. За Лидия Ковачева причините за болестта се крият в самите нас, в нашата безотговорност към себе си и нашето здраве. Пътят на всяка болест може да бъде пресечен и самата болест – предотвратена още със самото ѝ зараждане или ако е налице – излекувана, единствено с постоянстване в един нов начин на живот и хранене, който включва не само вегетарианство и гладолечение, а цялостен комплекс позабравени природосъобразни правила и принципи.
Основните идеи на Лидия Ковачева в тази книга залягат в по-късните ѝ бестселъри Гладът – приятел и лекарство и Дълголетието.
Събитието е на 10.01.2018г. от 14 ч в ÖGB, а новият профсъюз отговаря за самоосигуряващите се лица. 
Страница 2 от 87
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…