All for Joomla All for Webmasters

Последни статии

  • Новини
  • Интервюта
  • Алтернативни терапии
  • Ветеринарна медицина
  • Био
  • Рехабилитация и СПА
  • Съветник
Юни 18, 2018
0
Д-р Тодор Тошков в първо интервю пред Sanus et Salvus за избора на професия, кариерата и работата си като очен лекар във Виена. Визитка: Д-р Тодор
Декември 20, 2017
0
Българката от Залцбург Лиляна Колечко, която е димпломиран валдорфски педагог обяснява същността на метода. -Г-жо Колечко, как попаднахте в Австрия,
Октомври 24, 2017
0
Разликите между евритмия, лечебна евритмия и паневритмия разяснява Диана Демирева специално за Sanus et Salvus. Г-жо Демирева, как бихте
Близначета панди, родени и отгледани във Виенския зоопарк, отпразнуваха първия си рожден ден - едното похапваше снаксове пред множество свои
Юни 06, 2018
0
Цветята са не само лечебни растения, но и източник на наслада, когато са вплетат в букети. Думата „букет” е от френски произход и
Д-р Анелия Хохвартер ще представи отново дарителската кампания пред 800 лекари в Шладминг. Известният ски курорт и миньорски град Шладминг в Щирия,
Юни 18, 2018
0
Австрийският педагог е създател на модела за отглеждане на изоставени деца и сираци.  Херман Гмайнер (1919 – 1986) е австрийски
sanusetsalvus.com

sanusetsalvus.com

Email: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Смъртта на Нерон

„Опитват се да променят света със сила само онези, които не могат да го обяснят убедително. Аз вярвам в изписания лист повече, отколкото в картечниците“, пише Лион Фойхтвангер в един свой роман.
Сборникът „Смъртта на Нерон“ обхваща завършени творби, които предизвикват вълнение не с наплива на чувства, а поради придобитото знание за скритите механизми на обществените и политическите отношения. Още в ранните разкази, „Полет на рекордна височина“ и „Експедиция до полюса“, е набелязан един важен за днешния ни живот мотив: човекът на науката и техниката в стълкновение с природата и тайните на битието. Друга значима тема за Фойхтвангер е отношението на художника към действителността. В ироничен план разказът „След сезона“ пресъздава последните дни на един съвременен творец, затворен в своята крехка „кула от слонова кост“. Внезапното му увлечение по една обикновена, но жизнена девойка го заварва неподготвен за сложността на съществуването. В „историческия“ разказ „Смъртта на Нерон“ древноримският диктатор е приел съвременни черти и в същото време е представен като уродливо изкопаемо, лишено от човешко достойнство и обаяние. Тематичният кръг в сборника се затваря с новелата „Одисей и свинете“. Писателят представя митичния Одисей, богоравния страдник, като „модерен човек“, вече изпитал „досадата от цивилизацията“.
Лион Фойхтвангер (1884–1958) е роден в Мюнхен в семейство на еврейски фабрикант. Първоначално пише драми и театрална критика. Големият му литературен успех идва с романите „Грозната херцогиня Маргарете Маулташ“ и „Евреинът Зюс“. След като през 1933 г. на власт в Германия идва Хитлер, писателят поема пътя на изгнанието, а книгите му биват публично изгаряни на клада. През 1941 г. Фойхтвангер емигрира в Калифорния и живее там до смъртта си. Публикува романите „Братя Лаутензак“ и „Симон“, завършва и монументалната биографична трилогия за еврейския историк Йосиф Флавий. Сборникът „Смъртта на Нерон“ го представя в необичайна светлина – като майстор на новелата и краткия разказ.
Откъс от книгата на Лион Фойхтвангер - „Смъртта на Нерон“(издателство"Колибри")
ИСТОРИЯТА НА ФИЗИОЛОГА ДОКТОР Б.
Физиологът доктор Б. се ползваше с голям авторитет сред своите колеги. Особено ценяха точността на изследванията му и неподкупността, с която отново и отново проверяваше резултатите от всеки експеримент, преди да ги приеме, колкото и съблазнителни да бяха те. Всеки друг с неговите способности би направил кариера, но той си остана да ръководи катедра в малък университет. Причината бе в прямия му характер. А може би той бе постоянно навъсен поради странната си външност, защото върху дребното му тяло стърчеше огромна брадата глава. Към колегите си се отнасяше хладно, дори с неприязън. Освен в разговори на професионални теми почти не си отваряше устата, а стореше ли го, показваше се строг в преценките си и категоричен в резките си съждения за обкръжаващия го свят. На всичкото отгоре вече немлад бе сключил брак с жена от простолюдието, прислужница в ресторанта, където имаше навика да хапне нещо набързо. Той не скриваше, че в компанията на тази жена се чувстваше по-добре, отколкото в средата на многоуважаваните люде от своето съсловие.
Така той достигна своята петдесетгодишнина, прехвърли я, без да привлече вниманието на никого, и по всичко личеше, че ще преживее остатъка от дните си незабележимо и също тъй незабележимо ще иде в гроба. И изведнъж плъзна мълвата, че професор Б. е
направил откритие, способно да повлияе върху живота на целия свят. Как бе възникнал този слух можеше трудно да се установи. Навярно професор Б. бе споменал на младия си сътрудник за апарата, над който работеше, може би само бе намекнал нещичко. Но
един негов намек – това признаваха дори противниците му – обикновено струваше повече от високопарните изявления на мнозина други в докладите на академията или в някои публикации. Ако трябваше да се вярва на мълвата, професор Б. бе създал апарат, който позволяваше точно да се наблюдава мозъчната дейност у живия човек, така че в известен смисъл да се измери интелигентността на всекиго. Този апарат бяха нарекли
интелектофотометър.
Медицинските списания обсъждаха изобретението на доктор Б., към тях скоро се присъединиха всекидневниците. Мнозина ръководни личности в политиката, икономиката и науката прочетоха не без тревога за интелектофотометъра. Напротив, писателите, художниците и музикантите останаха напълно спокойни, защото модата от онова време изискваше от тях да притежават преди всичко онова тайнствено и мъгляво
НЕЩО, което се наричаше „творческо начало“ и което впрочем трудно се поддаваше на точно определение, но в никакъв случай нямаше нещо общо с интелигентността. Професор Б. упорито мълчеше. 
Може би тъкмо поради това мълчание разговорите около интелектофотометъра ставаха все по-шумни и по-разпалени. Докато накрая стигнаха и до ушите на диктатора на страната.
Диктаторът повика при себе си физиолога доктор Б. А той смяташе диктатора за посвоему надарен, но невъзпитан момък, чиито способности наистина бяха пострадали от упражняването на властта – професорът споделяше възгледа на немския философ, че властта оглупява човека. Дребен, неофициален и брадат, той застана пред мъжа, чиято стоманена властна маска бе станала за страната символ на величието.
Диктаторът бе свикнал в общуването си с хората да се държи вдървено и тържествено. Но сега веднага разбра, че по отношение на този смръщен дребосък това не е най-верният тон; и понеже имаше чувство за стил, показа се скромен и обикновен. Това не му се удаде напълно, но дребосъкът с удоволствие отбеляза неговото старание.
– Говорят – диктаторът веднага пристъпи към въпроса, – че с помощта на вашия апарат можете точно да определяте и измервате интелигентността на човека. – Той изглеждаше масивен зад огромното писалище, но думите му излитаха леко от красиво очертаната уста. – Това вярно ли е? – попита той небрежно.
Професор Б. отвърна също небрежно:
– Вярно е.
Отначало диктаторът, естествено, бе настроен скептично. Заключението на експертите, поставено пред него, макар и многословно, бе предпазливо – нито утвърждаващо, нито отричащо. А може би тъкмо небрежният неприветлив тон на професор Б. разсея съмненията му.
– Тази способност – каза той учтиво – може да бъде от грамадно значение за процъфтяването на държавата и нацията.
Професор Б. мълчеше, очевидно смяташе подобна забележка за твърде банална, та да отговори. Диктаторът почувства, че разговорът с този морски таралеж няма да е лесен. Най-просто бе да приказва направо.
– Можете ли – попита той сухо – в понятни формули да анализирате интелигентността на някои хора, които ще ви пратя?
– Мога – отвърна професорът.
– Бих искал – продължи диктаторът, – за да се избегнат недоразумения, да ви кажа какво разбирам под интелигентност.
– Кажете – рече професор Б.
– Под интелигентност разбирам – започна диктаторът, като търсеше думите, и изведнъж доби вид на старателен ученик, – под интелигентност разбирам способността
да се класифицират явленията по причина и следствие.
– Напълно приемливо определение – одобри професор Б.
Диктаторът се зарадва на похвалата. Двамата се разделиха доволни.
От този миг обаче, където и да идеше професор Б., винаги наоколо се появяваха странни особи с бомбета, които забележимо се стараеха да останат незабележими и които дори децата поздравяваха с думите: „Добър ден, господин таен агент“. Тези личности забавляваха професор Б. Освен неговата жена те бяха единствените хора, които можеха да кажат, че професор Б. се е отнасял към тях донякъде приветливо.
Скоро в лабораторията на професора започнаха да пристигат и господата, които съгласно желанието на диктатора трябваше да бъдат подложени на неговия анализ. Процедурата бе краткотрайна и безболезнена, но въпреки това господата нерядко правеха кисели физиономии.
В продължение на две седмици диктаторът изпрати седем господа. Професорът вършеше своята работа, записваше формулите и към тях добавяше кратко и ясно обяснение. Шест от анализите той изготви прецизно и вярно, а в седмия съзнателно обърна всичко наопаки.
След един месец диктаторът повика професор Б. повторно. Този път приемът бе официален и блестеше от великолепие. Множество кинооператори старателно заснемаха всяка стъпка на професора, докато той, дребен и навъсен, се изкачваше по парадното стълбище на двореца помежду отдаващите му чест напети гвардейци на диктатора. След това двамата останаха насаме и вече никой не снимаше.
Диктаторът се държеше сърдечно. Звучно, лукаво и шеговито той попита:
– Защо поискахте да ме излъжете с анализ номер седем, професоре? – Той се засмя доволно и професор Б. също се засмя.
Вестниците нашироко отразиха резултата от аудиенцията. Съобщиха, че диктаторът проявил най-жив личен интерес към изследванията на професор Б. Диктаторът бил взел решение да обяви за държавен монопол дейността на големия учен като извънредно полезна за нацията.
На физиолога доктор Б. бе предоставен комфортен дом в столицата и чудесно обзаведена лаборатория. От Министерството на образованието му бе съобщено с най-ласкателни изрази, че дейността му е изключително важна за държавата, затова очакват от него да не напуска столицата, без да е уведомил за това министъра. Господата с бомбетата се увеличиха с още двама. 
Работата на професор Б. не бе уморителна. От време на време при него идваха лица, чиято интелигентност той трябваше да анализира по нареждане на диктатора. Как се използваха тези анализи, оставаше неизвестно за професора и за света. Когато диктаторът изпратеше някого за анализ, неговите приближени приемаха това като лоша шега, като елегантна форма на наказание. „Ще те пратим при професор Б.“ – стана в страната любим израз, използваха го като шеговито, но понякога и като сериозно предупреждение.
Измина една година и още една. Диктаторът трупаше все по-голям опит в използването на всички атрибути на властта. На планетата освен него имаше само още двама мъже, които притежаваха същото умение. Той разполагаше с добре организирана армия, с превъзходна полиция, всички важни административни и стопански постове в страната се заемаха от негови привърженици, чиято вярност бе изпитвана с години. И оглеждайки се какво е създал, той можеше да каже, че го е направил добре. Но въпреки това диктаторът спеше лошо, защото не всичко бе толкова добре, колкото го бе желал. Единствено привържениците му живееха охолно, ала не и страната, а първоначално бе желал всички да живеят охолно.
Той посещаваше физиолога доктор Б. все по-често и в общуването си с него вече почти не се затрудняваше да се държи скромно и достъпно. Когато бяха наедно с професор Б., той много се смееше. Никой, който познаваше единствено стоманената маска на диктатора, не предполагаше как добре може да се смее той. И професор Б. се смееше заедно с него. Навярно се смееха и господата с бомбетата, които отнякъде подслушваха
разговора.
Веднъж към края на втората година, след като диктаторът бе вечерял у професора, подир кратко мълчание домакинът ненадейно рече с обичайния си рязък и насмешлив тон:
– Кажете направо какво искате от мен. Вече две години го увъртате.
Диктаторът смръщи чело и малко оставаше да надене пред учения стоманената маска, но навреме се овладя и продължи да се държи скромно и достъпно.
На третата година, през една лятна вечер, когато жената на професора бе заминала за далечен курорт, диктаторът каза:
– Защо пък да не направите анализ и на моята интелигентност?
Професор Б. едва доловимо пребледня.
– Налага ли се? – отвърна той.
– Нима ви е неприятно? – попита диктаторът.
– Не ми е приятно – отговори професор Б.
Диктаторът го изгледа. Така сърдечно и откровено никога не бе говорил с професора.
– Вие можете и да ме излъжете – рече той с ободряваща и доверчива усмивка.
– Мисля – отвърна професорът и също се усмихна, така че големите му жълти зъби блеснаха сред брадата, – мисля, че няма смисъл да ви лъжа. Вие веднага ще ме уловите.
И така, професор Б. направи анализа, който диктаторът желаеше. Това не отне много време, също и на диктатора процедурата не се стори дълга, но после, спомняйки си я, тя му се видя все пак продължителна, защото за това време той сякаш се подмлади, после
състари, отново подмлади и пак състари. Професорът, извършвайки измерванията си, говореше само най-необходимото. Той пишеше своите формули на един лист. Тези формули бяха добре известни на диктатора, той знаеше, че общо са двайсет и три на брой и че се изписват с малки букви и цифри.
Професорът записа последната си формула и подаде листа на диктатора. А той каза: „Благодаря ви“, взе листа, сгъна го, без да го погледне, помоли за плик, сложи вътре листа, залепи плика, стисна ръката на професор Б. и си тръгна.
След като диктаторът си отиде, професор Б. се почувства малко отпаднал, краката му неприятно тежаха и трепереха, но той не пожела да поседне и да си поеме дъх. Напротив, закрачи напред-назад из лабораторията, като галеше апаратите си с ръка, после обиколи цялата къща и градината. Обикновено, когато при него идваха хора, те му пречеха и той гледаше по-скоро да се отърве от тях. Днес намери, че къщата и градината са много големи и същевременно дяволски пусти. Опита се да говори по телефона с жена си, с асистентите си, но се оказа, че с никого не може да се свърже. Така и очакваше. Доволен щеше да е, ако можеше да размени няколко думи поне с един от странните господа с бомбета, но днес дори те липсваха.
Накрая откри своя стар лабораторен слуга. Вече двайсет години той работеше при професор Б. и физиологът познаваше отлично кожата му, състава на кръвта му, състоянието на сърцето и на бъбреците му. Днес за първи път се поинтересува от неговите възгледи. Попита го какво мисли за бога и за отвъдния свят. Оказа се, че лабораторният слуга държи много на тях.
– Аз съм човек, създаден да вярва – рече той.
На професор Б. допаднаха тези думи, намери ги откровени и разумни. Сега той седеше на терасата, която водеше надолу към градината, а безпокойството му бе преминало. Може би щеше да е хубаво, ако още веднъж се поразходеше из улиците, но предположи, че тогава начаса ще се появят бомбетата, а сега вече не му се щеше да ги вижда, затова остана на мястото си. Мислеше за хората, които в последно време бяха около него, за жена си, за своите асистенти – доволен бе от всички. Бе напълно съгласен с тях. Дори с диктатора бе съгласен. Човекът постъпваше според своите нужди. Е, наистина малко прекалено бе желанието му да се види утвърден и от него, от физиолога доктор Б.
Същата вечер, преди още да се завърне жена му, преди да поговори с асистентите си, професор Б. се разболя. Утринните вестници съобщиха, че заболяването е сериозно, обедните – че е много сериозно, а на другата заран, преди още да го зърне жена му, професор Б. почина. Диктаторът бе посетил през деня болния и бе наредил всекичасно да го осведомяват за състоянието му.
Погребението на големия учен се извърши на държавни разноски с голяма пищност.
Две седмици по-късно страната отпразнува десетата годишнина, откакто диктаторът бе дошъл на власт. Този ден бе изпълнен с блясък и слава, враговете на диктатора го мразеха с особено силна, добре обоснована омраза, защото вече им оставаха твърде малко надежди да постигнат целта си. А мнозина от тях го мразеха само защото вече не можеха да преминат към неговите последователи – той бе принуден да сгъсти редиците на привържениците си, понеже те бяха станали толкова много, че едва успяваше да се погрижи за всички.
По-рано диктаторът обичаше такива дни на голяма тържественост, те му даваха опора и утвърждение. Сега изпитваше само леко нетърпение – те бяха станали просто политически средства и вече не услаждаха душата му. Най-приятни му бяха минутите в ранния следобед, когато разполагаше със себе си. Половината от това време използваше за гимнастически упражнения с треньора си, а после, след масажа, лежеше сам в малката хладна стая, в която имаше само едно канапе, писалище и кресло и където никой нямаше право да влиза, с изключение на един-единствен секретар.
Диктаторът лежеше на канапето морен, приятно отпуснат, забравил за миг своята стоманена маска. До него глухо достигаха командите на офицерите, които строяваха своите подразделения на големия площад, за да положат пред него клетва за вярност. След двайсет и две минути той ще застане на балкона и ще произнесе реч, още не знаеше какво точно ще каже, но знаеше, че то ще бъде правилно и че целият свят, затаил дъх, ще слуша думите му по високоговорителите.
Той се изправи. По хавлия отиде до писалището. Тук в чекмеджето бяха заключени разни сувенири – несериозни дреболии, запазени само за него. Няколко писма, сплескано от куршум униформено копче, стара фотография. Той обичаше тези реликви, драго му бе да се рови в тях, чувстваше се по-силен, когато физически усещаше връзката си с миналото.
Извади ключ, отвори чекмеджето на писалището, там намери друг ключ, отвори с него второ чекмедже и от последната му преградка измъкна запечатан плик, сложен там едва преди четиринайсет дни. Той много добре знаеше какво има вътре и навярно бе отишъл до писалището само заради този плик.
Няколко минути държа в ръка плика с формулите на покойния професор Б. След това взе ножа за отваряне на писма. Интересно бе да знае какво пише на листа. За ползата и за мъдростта съществуваха какви ли не теории. Покойният професор Б. знаеше нещичко по този въпрос. Но само го бе намекнал. Навярно покойният професор Б. можеше да бъде заставен да се изкаже малко по-изчерпателно. Диктаторът не бе глупак и професорът съвсем не го смяташе за бездарен. Историческата необходимост го бе натоварила с бремето на властта, а властта оглупява човека. Но ако не бе диктатор, може би щеше да стане велика личност.
Отдолу долиташе шумът на тълпата. Налага се да нареди да го облекат, след четиринайсет минути трябва да произнесе своята реч. Сигурно няма да е от полза за
речта му, ако узнае какво е написано на листа. Диктаторът остави ножа за отваряне на писма, без да го употреби. Накъса плика и неговото съдържание на малки парченца.
После прекоси голямата зала за приеми и излезе на балкона. Произнесе своята реч.
1929
- „Смъртта на Нерон“
ИСТОРИЯТА НА ФИЗИОЛОГА ДОКТОР Б.
Физиологът доктор Б. се ползваше с голям авторитет сред своите колеги. Особено ценяха точността на изследванията му и неподкупността, с която отново и отново проверяваше резултатите от всеки експеримент, преди да ги приеме, колкото и съблазнителни да бяха те. Всеки друг с неговите способности би направил кариера, но той си остана да ръководи катедра в малък университет. Причината бе в прямия му характер. А може би той бе постоянно навъсен поради странната си външност, защото върху дребното му тяло стърчеше огромна брадата глава. Към колегите си се отнасяше хладно, дори с неприязън. Освен в разговори на професионални теми почти не си отваряше устата, а стореше ли го, показваше се строг в преценките си и категоричен в резките си съждения за обкръжаващия го свят. На всичкото отгоре вече немлад бе сключил брак с жена от простолюдието, прислужница в ресторанта, където имаше навика да хапне нещо набързо. Той не скриваше, че в компанията на тази жена се чувстваше по-добре, отколкото в средата на многоуважаваните люде от своето съсловие.
Така той достигна своята петдесетгодишнина, прехвърли я, без да привлече вниманието на никого, и по всичко личеше, че ще преживее остатъка от дните си незабележимо и също тъй незабележимо ще иде в гроба. И изведнъж плъзна мълвата, че професор Б. е
направил откритие, способно да повлияе върху живота на целия свят. Как бе възникнал този слух можеше трудно да се установи. Навярно професор Б. бе споменал на младия си сътрудник за апарата, над който работеше, може би само бе намекнал нещичко. Но
един негов намек – това признаваха дори противниците му – обикновено струваше повече от високопарните изявления на мнозина други в докладите на академията или в някои публикации. Ако трябваше да се вярва на мълвата, професор Б. бе създал апарат, който позволяваше точно да се наблюдава мозъчната дейност у живия човек, така че в известен смисъл да се измери интелигентността на всекиго. Този апарат бяха нарекли
интелектофотометър.
Медицинските списания обсъждаха изобретението на доктор Б., към тях скоро се присъединиха всекидневниците. Мнозина ръководни личности в политиката, икономиката и науката прочетоха не без тревога за интелектофотометъра. Напротив, писателите, художниците и музикантите останаха напълно спокойни, защото модата от онова време изискваше от тях да притежават преди всичко онова тайнствено и мъгляво
НЕЩО, което се наричаше „творческо начало“ и което впрочем трудно се поддаваше на точно определение, но в никакъв случай нямаше нещо общо с интелигентността. Професор Б. упорито мълчеше. 
Може би тъкмо поради това мълчание разговорите около интелектофотометъра ставаха все по-шумни и по-разпалени. Докато накрая стигнаха и до ушите на диктатора на страната.
Диктаторът повика при себе си физиолога доктор Б. А той смяташе диктатора за посвоему надарен, но невъзпитан момък, чиито способности наистина бяха пострадали от упражняването на властта – професорът споделяше възгледа на немския философ, че властта оглупява човека. Дребен, неофициален и брадат, той застана пред мъжа, чиято стоманена властна маска бе станала за страната символ на величието.
Диктаторът бе свикнал в общуването си с хората да се държи вдървено и тържествено. Но сега веднага разбра, че по отношение на този смръщен дребосък това не е най-верният тон; и понеже имаше чувство за стил, показа се скромен и обикновен. Това не му се удаде напълно, но дребосъкът с удоволствие отбеляза неговото старание.
– Говорят – диктаторът веднага пристъпи към въпроса, – че с помощта на вашия апарат можете точно да определяте и измервате интелигентността на човека. – Той изглеждаше масивен зад огромното писалище, но думите му излитаха леко от красиво очертаната уста. – Това вярно ли е? – попита той небрежно.
Професор Б. отвърна също небрежно:
– Вярно е.
Отначало диктаторът, естествено, бе настроен скептично. Заключението на експертите, поставено пред него, макар и многословно, бе предпазливо – нито утвърждаващо, нито отричащо. А може би тъкмо небрежният неприветлив тон на професор Б. разсея съмненията му.
– Тази способност – каза той учтиво – може да бъде от грамадно значение за процъфтяването на държавата и нацията.
Професор Б. мълчеше, очевидно смяташе подобна забележка за твърде банална, та да отговори. Диктаторът почувства, че разговорът с този морски таралеж няма да е лесен. Най-просто бе да приказва направо.
– Можете ли – попита той сухо – в понятни формули да анализирате интелигентността на някои хора, които ще ви пратя?
– Мога – отвърна професорът.
– Бих искал – продължи диктаторът, – за да се избегнат недоразумения, да ви кажа какво разбирам под интелигентност.
– Кажете – рече професор Б.
– Под интелигентност разбирам – започна диктаторът, като търсеше думите, и изведнъж доби вид на старателен ученик, – под интелигентност разбирам способността
да се класифицират явленията по причина и следствие.
– Напълно приемливо определение – одобри професор Б.
Диктаторът се зарадва на похвалата. Двамата се разделиха доволни.
От този миг обаче, където и да идеше професор Б., винаги наоколо се появяваха странни особи с бомбета, които забележимо се стараеха да останат незабележими и които дори децата поздравяваха с думите: „Добър ден, господин таен агент“. Тези личности забавляваха професор Б. Освен неговата жена те бяха единствените хора, които можеха да кажат, че професор Б. се е отнасял към тях донякъде приветливо.
Скоро в лабораторията на професора започнаха да пристигат и господата, които съгласно желанието на диктатора трябваше да бъдат подложени на неговия анализ. Процедурата бе краткотрайна и безболезнена, но въпреки това господата нерядко правеха кисели физиономии.
В продължение на две седмици диктаторът изпрати седем господа. Професорът вършеше своята работа, записваше формулите и към тях добавяше кратко и ясно обяснение. Шест от анализите той изготви прецизно и вярно, а в седмия съзнателно обърна всичко наопаки.
След един месец диктаторът повика професор Б. повторно. Този път приемът бе официален и блестеше от великолепие. Множество кинооператори старателно заснемаха всяка стъпка на професора, докато той, дребен и навъсен, се изкачваше по парадното стълбище на двореца помежду отдаващите му чест напети гвардейци на диктатора. След това двамата останаха насаме и вече никой не снимаше.
Диктаторът се държеше сърдечно. Звучно, лукаво и шеговито той попита:
– Защо поискахте да ме излъжете с анализ номер седем, професоре? – Той се засмя доволно и професор Б. също се засмя.
Вестниците нашироко отразиха резултата от аудиенцията. Съобщиха, че диктаторът проявил най-жив личен интерес към изследванията на професор Б. Диктаторът бил взел решение да обяви за държавен монопол дейността на големия учен като извънредно полезна за нацията.
На физиолога доктор Б. бе предоставен комфортен дом в столицата и чудесно обзаведена лаборатория. От Министерството на образованието му бе съобщено с най-ласкателни изрази, че дейността му е изключително важна за държавата, затова очакват от него да не напуска столицата, без да е уведомил за това министъра. Господата с бомбетата се увеличиха с още двама. 
Работата на професор Б. не бе уморителна. От време на време при него идваха лица, чиято интелигентност той трябваше да анализира по нареждане на диктатора. Как се използваха тези анализи, оставаше неизвестно за професора и за света. Когато диктаторът изпратеше някого за анализ, неговите приближени приемаха това като лоша шега, като елегантна форма на наказание. „Ще те пратим при професор Б.“ – стана в страната любим израз, използваха го като шеговито, но понякога и като сериозно предупреждение.
Измина една година и още една. Диктаторът трупаше все по-голям опит в използването на всички атрибути на властта. На планетата освен него имаше само още двама мъже, които притежаваха същото умение. Той разполагаше с добре организирана армия, с превъзходна полиция, всички важни административни и стопански постове в страната се заемаха от негови привърженици, чиято вярност бе изпитвана с години. И оглеждайки се какво е създал, той можеше да каже, че го е направил добре. Но въпреки това диктаторът спеше лошо, защото не всичко бе толкова добре, колкото го бе желал. Единствено привържениците му живееха охолно, ала не и страната, а първоначално бе желал всички да живеят охолно.
Той посещаваше физиолога доктор Б. все по-често и в общуването си с него вече почти не се затрудняваше да се държи скромно и достъпно. Когато бяха наедно с професор Б., той много се смееше. Никой, който познаваше единствено стоманената маска на диктатора, не предполагаше как добре може да се смее той. И професор Б. се смееше заедно с него. Навярно се смееха и господата с бомбетата, които отнякъде подслушваха
разговора.
Веднъж към края на втората година, след като диктаторът бе вечерял у професора, подир кратко мълчание домакинът ненадейно рече с обичайния си рязък и насмешлив тон:
– Кажете направо какво искате от мен. Вече две години го увъртате.
Диктаторът смръщи чело и малко оставаше да надене пред учения стоманената маска, но навреме се овладя и продължи да се държи скромно и достъпно.
На третата година, през една лятна вечер, когато жената на професора бе заминала за далечен курорт, диктаторът каза:
– Защо пък да не направите анализ и на моята интелигентност?
Професор Б. едва доловимо пребледня.
– Налага ли се? – отвърна той.
– Нима ви е неприятно? – попита диктаторът.
– Не ми е приятно – отговори професор Б.
Диктаторът го изгледа. Така сърдечно и откровено никога не бе говорил с професора.
– Вие можете и да ме излъжете – рече той с ободряваща и доверчива усмивка.
– Мисля – отвърна професорът и също се усмихна, така че големите му жълти зъби блеснаха сред брадата, – мисля, че няма смисъл да ви лъжа. Вие веднага ще ме уловите.
И така, професор Б. направи анализа, който диктаторът желаеше. Това не отне много време, също и на диктатора процедурата не се стори дълга, но после, спомняйки си я, тя му се видя все пак продължителна, защото за това време той сякаш се подмлади, после
състари, отново подмлади и пак състари. Професорът, извършвайки измерванията си, говореше само най-необходимото. Той пишеше своите формули на един лист. Тези формули бяха добре известни на диктатора, той знаеше, че общо са двайсет и три на брой и че се изписват с малки букви и цифри.
Професорът записа последната си формула и подаде листа на диктатора. А той каза: „Благодаря ви“, взе листа, сгъна го, без да го погледне, помоли за плик, сложи вътре листа, залепи плика, стисна ръката на професор Б. и си тръгна.
След като диктаторът си отиде, професор Б. се почувства малко отпаднал, краката му неприятно тежаха и трепереха, но той не пожела да поседне и да си поеме дъх. Напротив, закрачи напред-назад из лабораторията, като галеше апаратите си с ръка, после обиколи цялата къща и градината. Обикновено, когато при него идваха хора, те му пречеха и той гледаше по-скоро да се отърве от тях. Днес намери, че къщата и градината са много големи и същевременно дяволски пусти. Опита се да говори по телефона с жена си, с асистентите си, но се оказа, че с никого не може да се свърже. Така и очакваше. Доволен щеше да е, ако можеше да размени няколко думи поне с един от странните господа с бомбета, но днес дори те липсваха.
Накрая откри своя стар лабораторен слуга. Вече двайсет години той работеше при професор Б. и физиологът познаваше отлично кожата му, състава на кръвта му, състоянието на сърцето и на бъбреците му. Днес за първи път се поинтересува от неговите възгледи. Попита го какво мисли за бога и за отвъдния свят. Оказа се, че лабораторният слуга държи много на тях.
– Аз съм човек, създаден да вярва – рече той.
На професор Б. допаднаха тези думи, намери ги откровени и разумни. Сега той седеше на терасата, която водеше надолу към градината, а безпокойството му бе преминало. Може би щеше да е хубаво, ако още веднъж се поразходеше из улиците, но предположи, че тогава начаса ще се появят бомбетата, а сега вече не му се щеше да ги вижда, затова остана на мястото си. Мислеше за хората, които в последно време бяха около него, за жена си, за своите асистенти – доволен бе от всички. Бе напълно съгласен с тях. Дори с диктатора бе съгласен. Човекът постъпваше според своите нужди. Е, наистина малко прекалено бе желанието му да се види утвърден и от него, от физиолога доктор Б.
Същата вечер, преди още да се завърне жена му, преди да поговори с асистентите си, професор Б. се разболя. Утринните вестници съобщиха, че заболяването е сериозно, обедните – че е много сериозно, а на другата заран, преди още да го зърне жена му, професор Б. почина. Диктаторът бе посетил през деня болния и бе наредил всекичасно да го осведомяват за състоянието му.
Погребението на големия учен се извърши на държавни разноски с голяма пищност.
Две седмици по-късно страната отпразнува десетата годишнина, откакто диктаторът бе дошъл на власт. Този ден бе изпълнен с блясък и слава, враговете на диктатора го мразеха с особено силна, добре обоснована омраза, защото вече им оставаха твърде малко надежди да постигнат целта си. А мнозина от тях го мразеха само защото вече не можеха да преминат към неговите последователи – той бе принуден да сгъсти редиците на привържениците си, понеже те бяха станали толкова много, че едва успяваше да се погрижи за всички.
По-рано диктаторът обичаше такива дни на голяма тържественост, те му даваха опора и утвърждение. Сега изпитваше само леко нетърпение – те бяха станали просто политически средства и вече не услаждаха душата му. Най-приятни му бяха минутите в ранния следобед, когато разполагаше със себе си. Половината от това време използваше за гимнастически упражнения с треньора си, а после, след масажа, лежеше сам в малката хладна стая, в която имаше само едно канапе, писалище и кресло и където никой нямаше право да влиза, с изключение на един-единствен секретар.
Диктаторът лежеше на канапето морен, приятно отпуснат, забравил за миг своята стоманена маска. До него глухо достигаха командите на офицерите, които строяваха своите подразделения на големия площад, за да положат пред него клетва за вярност. След двайсет и две минути той ще застане на балкона и ще произнесе реч, още не знаеше какво точно ще каже, но знаеше, че то ще бъде правилно и че целият свят, затаил дъх, ще слуша думите му по високоговорителите.
Той се изправи. По хавлия отиде до писалището. Тук в чекмеджето бяха заключени разни сувенири – несериозни дреболии, запазени само за него. Няколко писма, сплескано от куршум униформено копче, стара фотография. Той обичаше тези реликви, драго му бе да се рови в тях, чувстваше се по-силен, когато физически усещаше връзката си с миналото.
Извади ключ, отвори чекмеджето на писалището, там намери друг ключ, отвори с него второ чекмедже и от последната му преградка измъкна запечатан плик, сложен там едва преди четиринайсет дни. Той много добре знаеше какво има вътре и навярно бе отишъл до писалището само заради този плик.
Няколко минути държа в ръка плика с формулите на покойния професор Б. След това взе ножа за отваряне на писма. Интересно бе да знае какво пише на листа. За ползата и за мъдростта съществуваха какви ли не теории. Покойният професор Б. знаеше нещичко по този въпрос. Но само го бе намекнал. Навярно покойният професор Б. можеше да бъде заставен да се изкаже малко по-изчерпателно. Диктаторът не бе глупак и професорът съвсем не го смяташе за бездарен. Историческата необходимост го бе натоварила с бремето на властта, а властта оглупява човека. Но ако не бе диктатор, може би щеше да стане велика личност.
Отдолу долиташе шумът на тълпата. Налага се да нареди да го облекат, след четиринайсет минути трябва да произнесе своята реч. Сигурно няма да е от полза за
речта му, ако узнае какво е написано на листа. Диктаторът остави ножа за отваряне на писма, без да го употреби. Накъса плика и неговото съдържание на малки парченца.
После прекоси голямата зала за приеми и излезе на балкона. Произнесе своята реч.
1929
Резултати от най-актуалните изследвания в неврологията, психологията и психиатрията ни разкрива мемоарът „Огледално докосване” (ИК „Сиела”) на д-р Джоел Салинас. Самият Салинас има множествена форма на синестезия (смесено възприятие), заради която е способен наистина да чувства не само емоционалните, но и физическите преживявания на околните.
„Огледално докосване” на д-р Джоел Салинас хвърля светлина върху най-новото в неврологията, психологията и психиатрията, разкривайки личните преживявания и опит на автора.
Д-р Салинас е невролог, който страда от редкия вид синестезия, наречена „огледално докосване”. При тази наскоро открита от учените неврологична характеристика заболелият чувства на физическо ниво болката на хората около себе си. Това рядко заболяване поставя д-р Салинас едновременно в позицията на лекуващия и на страдащия. Така той става податлив на болката и дискомфорта на пациентите си, които в по-големия си процент са с множество и различни разстройства и тежки физически наранявания.
„На съзнателно ниво долавям физическото усещане за допира, докато наблюдавам как възниква при друг човек. Осъзнавам умствения процес, който протича, и дори мога да опиша усещането в подробности. Задейства се автоматично, когато виждам: усещам огледалното докосване в частите на тялото си, които кореспондират визуално с онзи, когото гледам лице в лице. Вашето ляво е мое дясно, вашето дясно – мое ляво, също като в огледало. Когато обаче стоим редом с човека, един до друг, местоположението на синестезийното ми докосване по-вероятно е анатомично – лявото е ляво, дясното е дясно – сякаш сме в едно и също тяло”, разяснява Салинас.
„Огледално докосване” (с подзаглавие „Записките на един лекар, който чувства болката ви”) е откровен разказ за непознати полета в човешкия мозък, които таят преживяванията и отношението ни към света – всичко, свързано с нашите мисли, чувства и съществуване.
Макар авторът на книгата да използва заболяването си, за да разбира по-лесно и да лекува по-успешно своите пациенти, в личния си живот Салинас непрестанно се сблъсква с огромен проблем – размитата от синестезията граница между чуждото и личностното преживяване, която той постоянно се опитва да си постави.
Откъс от „Огледално докосване”, д-р Джоел Салинас
Сетивност
Предавам себе си.
По време на първата ми седмица като стажуващ медицински служител преглеждах списъка си с пациенти със завеждащия лекар на смяна, когато в спешната стая беше обявен код синьо. Още преди съобщението по озвучителната уредба над нас да е престанало да отеква, заедно със завеждащия лекар вече изхвърчахме през вратата. Това беше първият ми спешен случай и нямах търпение да се заема с него.
На пода, на две крачки от кабинета ни, лежеше мъж в безсъзнание. Жена му се свиваше ужасено в ъгъла. Млад санитар в сини болнични дрехи дърпаше количка за спешна помощ, по която тракаха консумативи и оборудване. Един от болничните лекари започваше компресии. Навсякъде около мен се чуваха викове „Електромеханична дисоциация!“. Едва успявах да разбера части от медицинските указания в супата от азбучни съкращения, изкрещени в хаоса, но въпреки всичко полагах усилия да обръщам внимание на всяка абревиатура.
Най-малко имах доброто желание. Вместо това бях погълнат от мъжа със спряло сърце, напълно потопен в телесното преживяване. Усещанията в тялото ми отразяваха усещанията в неговото. Компресия след компресия върху неговите и моите гърди. Почувствах как собствените ми гласни струни се стягат, когато лекарите пъхнаха тръба в неговото гърло – остър предмет, натикан в моето гърло. Повтарях си отново и отново, че мъжът ще се оправи, че ще го спасим. Защото с това се занимаваме в нашата професия. Спасяваме хора. А след като го спасим, уверявах себе си, ще обсъдим какво е свършило работа, стъпки и процедури, които ще мога да повторя следващия път, когато още някой се нуждае от спасяване. Но докато лекарят продължаваше с компресиите на гръдния кош, чувствах гърба си, притиснат плътно към балатума на пода, чувствах как отпуснатото ми тяло се огъва под всеки натиск, как се раздува коремът ми с всеки изкуствен дъх, който вкарваше в мен тръбата, както и едно изпразнено, изплъзващо се усещане.
Умирах, но не умирах.
След трийсет минути болничният представител обяви кода. Съпругата на мъжа издаде вик, който беше накиснат в разнищено черно и дъбово. Взирах се напрегнато в тялото на мъртвия човек. Не можех да помръдна. Лежах там с него мъртъв и изпитвах отсъствието на усещания в собственото ми тяло, отсъствието на движение, отсъствието на дишане, пулс, каквото и да е цялостно чувство. В тялото ми нямаше нищо друго освен оглушително отсъствие. Трябваше да изляза поне за малко. Трябваше да упражня собствената си воля, за да започна да дишам.
Избягах в най-близките тоалетни, където паднах на колене и почувствах как останалата част от тялото ми се надига към лицето. Повърнах. Повръщах, докато в мен не остана нищо, но продължавах да се опитвам да повърна. Бях жив, макар да имах усещането, че съм умрял. Чувствах го, без всякакво съмнение, със същата сигурност, с каквато чувствах сълзите и слюнката, които в този момент капеха от мен по пода на тоалетната кабинка. Противоречието отново стегна стомаха ми на възел. Трябваше да престана. Останалата част от екипа щеше да се запита какво ли се е случило с мен.
Поех си дълбоко дъх. Пуснах водата, за да отнесе всичко, което току-що бях изхвърлил, след което се вторачих в отражението си по повърхността ѝ. Докато водата се успокояваше, същото се случваше и с мен. Още един дълбок дъх. Станах и измих лицето си. Взрях се в огледалото. Това бях аз, казах на отражението си, това беше моето тяло. Бавно започвах да се въплътявам отново, да се нагаждам към допира на дрехите по кожата ми, към разположението на ръцете и краката ми, към тежестта на собствената ми плът, окачена по моите кости – това са моето сърце, моят пулс, собствените ми вдишвания и издишвания. Бръмченето на диспенсъра за салфетки беше последното, което чух, преди да приключа с избърсването и преживяното. Нямаше да позволя на нещо подобно да се случи отново. Пациентите разчитаха на мен. И трябваше да бъда там за тях. Възнамерявах да изтърпя всичко и да отида отвъд болката, отвъд смъртта, отвъд всяко страдание, което изпитам, за да се протегна към тях и да ги лекувам в разгара на болестта им. Осмислянето на ехото от нечия друга възможно най-мрачна и най-отчаяна болка се причисляваше към отговорностите, които ми се полагаха, след като се прибера у дома. Докато вратата се затваряше зад мен, си поех един последен, дълбок дъх.
 

Кариера или не?

10 фактора за успешно начало на кариерата
Колкото по-рано започнем да планираме своето модерно кариерно развитие, толкова по-добре. Но също така, на всякаква възраст има какво да научим и да подобрим в своите умения.
„Кариера или не? 10 фактора за успешно начало на кариерата“ (издателство" Сиела") от Николай Василев  е ценен HR учебник за работодателя, за младия и все още неориентиран кадър, както и за всеки, който иска да облече своя „продукт“ в най-добрата възможна опаковка. 
След първите си две книги – „Енергия“ (2009) и „Меню за реформатори“ (2014) – известният политик, икономист и предприемач систематизира знанията, възгледите и опита си в областта на кариерното развитие. 
В „Кариера или не?“ ще откриете още мнението на успешни професионалисти, които са минали през целия този цикъл в последните 20 години и се опитват да намерят отговор на въпроса защо младите ни хора често са напълно неподготвени за пазара на труда, а бизнесът споделя, че е недоволен от кадрите, които излизат от университетите – български и чужди.
Книгата ще бъде полезна за читатели от всякакви възрасти и във всякакви житейски роли – студенти и гимназисти, млади професионалисти, но също и преподаватели, родители, работодатели.
Откъс „Кариера или не?“ от Николай Василев
 II. За кого е написана тази книга
„Ако човек мисли за един ден напред, да намери храна. 
Ако мисли за година напред, да посади дърво. 
Ако мисли за сто години напред, да образова децата си.“ 
Китайска поговорка
Всеки, който е работил с млади хора, има какво да коментира по темата за тяхното кариерно развитие. В тази книга съм се опитал да систематизирам знанията, възгледите и опита на успешни професионалисти, които са минали през целия този цикъл през последните 20 години – бивши студенти (в Бълга-рия или чужбина), сегашни служители в модерни компании (в България или чужбина), работодатели и преподаватели. 
Книгата би могла да е полезна за: 
•настоящите студенти, които се безпокоят как ще си на-мерят работа
•завършилите студенти, които се чудят защо никой не им предлага добра работа
•по-младите ученици, които планират къде и какво да учат и после каква кариера ще имат
•родителите, които биха дали всичко, за да бъдат децата им успешни и щастливи, но не знаят какво и как
•преподавателите в университетите, които най-много трябва да подготвят студентите за бъдещите предизвика-телства на пазара на труда, но обикновено не го правят
•работодателите, които в много случаи са недоволни от „продукта“, който им предоставят висшите училища по целия свят
На каква възраст е добре да се прочете тази книга
Кариерното развитие е тема, която търпи доста промени през последните десетилетия. Опитът на едно-две поколения назад е само частично адекватен към днешните реалности и не е достатъчен, за да помогне на младите професионалисти да планират и реализират своята успешна кариера. 
Би било полезно много ученици да се запознаят за първи път с подобна книга след средата на гимназията, за да си отворят очите за това, кое¬то ги очаква. Студентите са най-естествената публика за идеите в нея, тъй като точно през университетските години подготовката за кариера е най-интензивна. Най-амбициозните и подготвени студенти ще се изстрелят с летящ старт нагоре по стъпалата на своята професия. По-неориентираните ще трябва да наваксват и да направят пак същите неща, но по-бавно и по-късно. Нищо фатално, но е ясно, че е по-добре да се започне по-рано. (Това е по-мекият начин да кажа, че досега са си губили времето.) 
В днешно време не трябва да си представяме кариерата на човек като експресен влак – качваш се на първата спирка след бакалавърската степен и влакът те отнася след 40 го¬дини до спирката за пенсиониране. Съвременната кариера е по-скоро състезание по десетобой. Обаче никога не знаеш кога започва следващото състезание, какъв е спортът и кои са състезателите. Трябва да си готов винаги за всичко. Може да звучи стресиращо, но точно тази неизвестност и многообразие правят живота романтичен и интересен. Експресният влак със затъмнени стъкла може да бъде доста скучен. 
В този смисъл проблематиката на кариерното развитие за всеки човек е адекватна чак до спирката за пенсиониране. 
Има ли значение дали учим или работим в България или в чужбина
Идеите за добро кариерно развитие в тази книга се отнасят в еднаква степен за всички, независимо дали са в столица или в малко населено място, в Източна Европа или другаде. По целия свят има висши училища, кои¬то дават по-добро или по-слабо образование, подготвят добре възпитаниците си за пазара на труда или не. Има силни или по-неориентирани студенти. Има работодатели, кои¬то подават ръка на новото поколение, и такива, които не го правят. Където и да учи или работи човек, би могъл да е по-успешен, ако следва принци-пите, описани тук. 
За всички ни ще бъде най-добре, ако нашите университети въвеждат всички авангардни световни практики в образова-нието и в подготовката на студентите за кариерно развитие. Ако нашите младежи са най-конвертируеми, а компаниите ни са най-модерни. 
Необходими ли са големи финансови възможности, за да се постигнат целите в тази книга
Според мен връзката между финансовите възможности и крайния резултат е много слаба, в някои случаи нулева. Във всички сфери на живота при равни други условия е по-добре човек да има зад гърба си дебели банкови сметки, отколкото да няма. В същото време повечето хора биха се съгласили, че банковите сметки невинаги правят човека по-щастлив и по-амбициозен. По-скоро други житейски фактори обуславят щастието и стремежа към постижения, вкл. кариерни. 
В днешно време почти всеки човек може да си позволи ком-пютър и смартфон, но не от парите зависи дали ги ползва само за игри или и за интелектуално и професионално раз-витие. Всеки би могъл да учи езици, стига да иска. В държав-ното училище е безплатно, а всички останали форми на обучение не са чак толкова недостъпни. Обменните прог¬рами по Еразъм вървят със стипендии. 
Практиката предлага всякакви примери. Някои студенти са изхарчили цяло състояние на родителите си в частни учили¬ща и университети у нас и в чужбина. Част от тях са постиг¬нали отлична реализация, а друга част – не. Други студенти са се оправяли сами и съвсем без пари. Отново някои от тях са стигнали много далеч, а други – не. В тази книга бих искал да стимулирам всички читатели – без оглед на техните начални финансови възможности – да следват основните принципи на модерното кариерно развитие. Защото едно е сигурно – доброто кариерно развитие ще доведе до много по-добри финансови резултати в бъдеще. Тоест логиката е обратна! Както се казва в една сентенция, „Ако си мислите, че образованието е скъпо, пробвайте с невежеството“ (Де¬рек Бок). 
Астропрогнозата е на Руслан Борисов –Азарей.

Силното му ухание от паркове и горски поляни се улавя от километри. 

Постарайте се да съхранявате лекарства и консумативи при температура до 25 С., далеч от светлина.

Страница 10 от 122
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…