All for Joomla All for Webmasters

Последни статии

  • Новини
  • Интервюта
  • Алтернативни терапии
  • Ветеринарна медицина
  • Био
  • Рехабилитация и СПА
  • Съветник
Януари 15, 2018
0
Съветите за професията на личния/ социалния асистент са на Диана Димарт, (валдорфска) учителка,евритмистка и социален работник. Грижата за
Март 11, 2017
0
Поредното 14-о представяне на книгата на очната лекарка е на 14.3. в VIVA ART Gallery във Виена от 18 ч. и е в подкрепа на кампанията "Локомат
Близначета панди, родени и отгледани във Виенския зоопарк, отпразнуваха първия си рожден ден - едното похапваше снаксове пред множество свои
Май 04, 2017
0
Новината е в рубриката" На гости у съседите". Мащабният и атрактивен проект се очаква да бъде готов до 2021 г. В Италия ще се открие нов
Декември 03, 2017
0
Außenwirtschaft Австрия организира уебинар на 5-и декември 2017 г., от 10 до 12 ч, на който ще се информирате за посоките в които се развиват
Януари 04, 2018
0
В началото на следващата седмица се очаква 31- годишният Виктор Мавров да  бъде изписан от AKH-Виенаслед като посрещна Коледа и Нова година в
sanusetsalvus.com

sanusetsalvus.com

Email: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Мансардата на бляновете

В ново луксозно издание с твърда корица и с нов превод излиза първият роман на големия немски писател.
  „Мансардата на бляновете” ( издателство"Сиела") е първият роман на най-известния германски писател през ХХ век, който той започва още на 16-годишна възраст и публикува едва след края на Първата световна война. В него читателят би открил може би в най-голяма степен онзи „Ерих Мария Ремарк, последният романтик", както го нарича британският журналист Хилтън Тимс. В  „Мансардата на бляновете” Ремарк показва една своя страна, която на пръв поглед е коренно различна от тази, която виждаме в по-късните му творби. 
Много преди „На Западния фронт нищо ново”, „Триумфалната арка” и „Трима другари” младият писател не се страхува да експериментира, да търси своя стил и умело вплита собствена лирика в страниците на романа.
Главният герой Фриц Шрам, непоправим романтик, талантлив поет, художник и познавач на човешките сърца, събира младите си приятели във своята Мансарда на бляновете – място, изпълнено с покой, вдъхновение, красота, а понякога и тъга. Той помага на всеки от тях, като се превръща в умел учител, съветник и водач по трудните пътеки на изкуството, живота и любовта. Давайки на всички от своята мъдрост, обаче, Фриц постепенно започва да губи самия себе си.
А през приказния прозорец на мансардата наднича „великото То“ – неразрешимата загадка на живота, дълбоката и вечна хармония, която носи спасение и покой.
 „Мансардата на бляновете“(Die Traumbude) е една история за пътя от преходната страст към вечната и истинска любов, за конфликта между разума и чувствата, за смисъла на изкуството и копнежа по вечността. Един роман, който не дава отговори, но за сметка на това инстинктивно разбира „емоциите на съществуването”.
Из „Мансардата на бляновете” от Ерих Мария Ремарк
I
 Из нацъфтелите градини полъхваше майски вятър. От надвисналия над старите зидове люляк се носеше тежък, сладък аромат. Художникът Фриц Шрам крачеше бавно из старите улички на малкия град. Спираше тук-там, когато някой малък еркер или стар фронтон, от¬крояващ се прелестно на свечереното небе, задържаше погледа на артиста. Ръката неволно посягаше тръпнеща към скицника и с няколко бързи щриха рисунката се запечатваше върху хартията. Когато за пореден път се спря, за да прехвърли върху хартията малка, разпадаща се врата от една градинска ограда, Фриц поклати усмих¬нат глава, извади часовника си, погледна го и ускори крачка. Но много скоро отново запристъпва нехайно и бавно. „Нека почакат – помисли си, – вечерта е толкова красива.“
Пред него влюбени двойки заедно хлътваха във ве¬черта.
По лицата на всички бяха полепнали отблясъците на опияняващия ден, които правеха бръчките и сенките, издълбани от неволите, труда и живота, да изглеждат красиви. Тегло и минало се превръщаха в илюзия и сън. Меката вечер покриваше с нежните си ръце острите ръбове на делника и пукнатините на миналото и тихич¬ко мълвеше: „Виж пролетта! Погледни я, до теб е!“. А майският вятър гальовно нашепваше: „Не мисли тол¬кова... не задълбавай... светът е красив... красив...“. И влюбените се притискаха по-силно един към друг и все¬ки търсеше с очи очите на другия.
Откъм далечните сини планини и дворовете с лю¬ляци цветният вятър довяваше неописуем копнеж за любов.
Фриц Шрам погледна замислен след лястовиците, които ликуващо кръжаха в синевата.
– Лу – промълви той и от гърдите му се изтръгна тежка въздишка. 
Потъна в миналото и продължи пътя си, без да виж¬да пролетта. Мина през алея от кестени и наближи една къща, разположена малко встрани от пътя.
Стъмваше се. Над пътя бе легнал синкав здрач. Фриц спря и се ослуша. Отнякъде долитаха мелодии.
Успя да ги улови. Под плътносребристия съпровод на един роял из въздуха се носеше сладък глас. Вечер¬никът го подемаше, понасяше го навън, над градината и много скоро Фриц успя да различи и думите.
Сърцето му спря да бие.
Една стара песен прониза слуха му, пред погледа му изникнаха забравени картини и в него отново зазвъ¬ня един изгубен и много обичан глас.
Развълнуван, Фриц се приближи.
Същата песен беше, същата, която Тя толкова често му пееше някога, Тя, изгубената, далечната... мъртва¬та... Лу...
Копнежът неудържимо нахлуваше в нощта:
От младостта, от младостта 
във менe песничка една звучеше.
Но колко е далече, далече онова,
което нявга само мое беше!*
Много развълнуван, трогнат и смутен, Фриц мина по пътеката в двора и изкачи стъпалата. Когато стигна вратата на музикалния салон, пред него се разкри кар¬тина с такава прелест, че той се спря пленен.
Здрачът бавно изпълваше тъмносинята стая. До рояла горяха две големи свещи. Лъчите им караха бе¬лите клавиши да блестят ослепително, разливаха меко злато из стаята и полагаха ефирен приказен контур върху русите коси и нежния профил на младото моми¬че, което седеше на рояла. Ръцете му бяха кротко от¬пуснати върху клавишите. Мека, почти меланхолична линия очертаваше фините устни, а в морскосините очи се къпеше копнеж.
Фриц продължи напред, тихо пристъпвайки по ки¬лима. През една от вратите влезе господарката на дома.
– Най-после, господин Шрам – каза тя сдържано, но сърдечно. – Вече не вярвахме, че ще дойдете.
– С право ме гълчите, милостива госпожо – каза Фриц, навеждайки се да целуне ръката є, – и все пак вината е на вечерта, на тази прекрасна вечер. Но...
Погледът му се насочи към музикалния салон.
– Да, имаме си нова гостенка. Племенницата ми се върна от пансиона. Хайде, влизайте, госпожа Фрид¬хайм, съпругата на търговския съветник, е тук и вече губи търпение. Скоро сам ще се уверите.
– Ах, да, да... – Фриц размени с домакинята многоз-начителна усмивка. 
В този момент вратата се отвори и една обемиста дама се устреми към Фриц.
– Появи ли се най-после нашият маестро? – извика тя и стисна ръцете му. – Безотговорно би било, наисти¬на безотговорно – тя нежно го оглеждаше през лорнета си, – човек така да изоставя приятелите си. Горим от нетърпение да чуем разказа Ви за обетованата земя – Италия, нали обещахте!
– Имате право, милостива госпожо – усмихна се Фриц, – но няколко интересни скици ме задържаха по пътя насам. И тях Ви донесох.
– У Вас ли са?... О, това е прекрасно... Дайте ги! Боже, колко интересно!
Грабна рисунките и се втурна напред с тях, другите двама я последваха, без да бързат.
– Все същият ентусиазъм – каза Фриц. – Дали е импресионизъм, експресионизъм, музика, литература, живопис – все едно, тя се вълнува от всичко, което има нещо общо с изкуството.
– А още повече от хората, които го правят – отвър-на домакинята. – Сега се е заела да проправя пътя на един млад поет. И Вие го познавате – младия Волфрам...
– Онзи с червените вратовръзки и свободния стих ли?
– Не бъдете критичен. Младежта иска да прави впе¬чатление. A някои не могат да изразят революционните си пориви по друг начин, освен с някоя червена вра¬товръзка.
– И аз си помислих вчера същото, като видях добрия майстор Мюлер, обущаря. Баща на пет деца е и мъж на много енергична жена, длъжен е всяка вечер в десет да си е у дома, консервативен избирател е и много почтен гражданин. Веднъж открих при него томове на Маркс и Ласал и той ми каза, че ги бил чел на младини. Кой знае какъв е искал да стане по онова време! Но животът и наследеният от предците му бюргерски характер са нап-равили нещата различни от всичко, което някога си е представял. Това обаче напълно го задоволява. А всич¬ките му прашасали младежки мечти, всичките му велики планове и идеи в крайна сметка са се свели до червената вратовръзка, която си слага в неделя. 
Такова нещо би могло да настрои всекиго едва ли не меланхолно, такава една червена вратовръзка. От друга страна, милостива госпожо, при нас да не би да е много по-различно? Какво остава от всичко...? Да, една червена вратовръзка наистина не е много, но нима по¬някога не остава и по-малко?... Една къдрица, една из¬беляла снимка... един умиращ спомен... докато сам не се превърнеш в нещо подобно за другите... Ах, да не мислим за това...
– Не бива, скъпи приятелю – каза тихо домакинята, – не и през май, не и в такава майска вечер.
– Но тъкмо тази вечер ми донесе мрачните мисли. Не е ли странно, че именно красотата и щастието на¬веждат хората на най-тъжни мисли? Признавам, още нещо има и то ме хвърли в това минорно настроение...
Откъм салона двамата чуха да тръби гласът на гос-пожа съпругата на търговския съветник:
– Къде се запиля отново този мъж?
– Това е то – настроение винаги в до мажор – засмя се домакинята и влезе в салона, придружена от Фриц.
– Най-после! – извика госпожа съпругата на търгов¬ския съветник. – При такова бавене в коридора човек би могъл да заподозре какво ли не!
– Дори сега? – попита домакинята и посочи с ръка все още гъстата си коса. – При тези побелели коси?
– Поостарели сме май доста за подобни неща – каза Фриц.
– О, боже, каква прелестна шега – Вие и стар! – подхвърли госпожа съпругата на търговския съветник. – Вие, с Вашите 38 години.
– Болестта състарява.
– Дрън-дрън, празни приказки! Човек е млад, до¬като е младо сърцето! Хайде, елате насам! Успях да на¬ложа вето и запазиха за Вас чаша чай!
След което, въпреки отчаяния му протест, госпожата напълни за Фриц чиния със сладкиши, които биха нах-ранили една цяла компания.
Фриц хапна малко и се огледа. Липсваше му нещо. В това време вратата към музикалния салон се отвори и нежен люляков аромат влезе заедно с младото момиче.
Домакинята майчински прегърна през рамо моми¬чето:
– Намечта ли се, Елизабет? Господин Шрам все пак дойде.
Фриц беше станал наблюдаваше възхитен мило¬видното създание. 
– Племенницата ми Елизабет Хайндорф – господин Шрам, нашият скъп приятел – представи ги един на друг госпожа Хайндорф.
Две тъмносини очи погледнаха Фриц и една тънич¬ка ръка полегна кротко в неговата.
– Закъснях – каза Фриц.
– Разбирам Ви напълно. Когато навън е толкова красиво, човек не иска да е непременно сред други хора.
– И въпреки това копнее именно за човешко присъст-вие.
– Много е особено, но обикновено копнее за присъст-вието на човек, какъвто всъщност не съществува. 
– Може би за човешкото у човека...
– За нещо, което няма име...
– Най-силните ни копнежи винаги са без конкретни имена...
– От това боли...
– Само в началото... после се свиква и човек се на¬учава да не иска. Животът е чудо, но в него няма чудеса.
– Напротив! – очите на Елизабет блеснаха.
Фриц се развълнува от искреността, с която тя про¬изнесе това. Спомни си своята младост, когато и той говореше така, и изведнъж горещо му се прииска вя¬рата в чудеса на това красиво създание никога да не се прекърши.
 
 
 
 

Първата болница в Европа

Света Одилия основава манастир, в който се случват чудеса вече 14 века.

Легенда за Христовата роза

Има много приказки за появата на това чудно красиво цвете, но според стара келтска притча
Представяме ви Юлияна Янкона, валдофски педагог, която ще специализира в Залцбург, престои й да хоспитира и във Виена. 

Без упойка

Книгата, казва поетът Петър Петров, съдържа не само обществено ангажирани, но и по-интимни текстове, които загатват мимолетните възходи и лични провали, издават триумфиращата от вдъхновения, но и в същото време осквернена и опожарена от неподозирани похищения чувствителност във века на непредсказуемото живеене по пътя на произвола. 
Авторът допълва, че е неустоимо изкушението да изследва неочакваните обрати в писането, да намира нови пролуки отвъд езиковите правила, но и да поддържа собствен стил на изразяване. Поезията, посочва той, е инстинкт, право на личен отговор в епохата на тоталната безотговорност, но и на предизвиканото в междуредията на дните мълчание в бъбривото ни и капризно глобално общество. В едно от стихотворенията той изповядва идеята, че хората трябва да си представят съвестта като орган от човешкото тяло, за който е крайно необходимо да се полагат ежедневни грижи - както за всички останали части на организма. 
Писането на поезия е като да следоотделиш искреност, да оставиш емоционален и личен отпечатък, да подариш на света маршрута на една сълза, заключава Петър Петров.
Повече от автора можете да прочетете на www.petarpetrov.blogspot.com
Петър Петрое е роден на 6 декември 1978 г. в град Враца. Възпитаник на ПМГ "Акад. Иван Ценов", профил - физика. 
Завършва специалностите предучилищна и начална педагогика и връзки с обществеността в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Учи публична реч в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". 
По професия журналист. Тв водещ, новинар, редактор и репортер в различни електронни и печатни медии. Автор на стихосбирките "Пин код: Лукчета" (2004), "Без упойка" (2013), "Твърде лично" (2015), "Вдъх" (2017) и "Сърцебиене" (2017).
 

Вратата

„Вратата“ е роман изповед. Героинята, писателка, разказва за отношенията си със своята прислужница Емеренц Середаш, която е нейна противоположност – едната е възрастна, другата млада; едната едва знае да пише, другата живее с думите; едната е упорита, но и изпълнена със смирение, другата притежава гордостта на интелектуалката. И все пак прислужницата има на какво да научи своята господарка. Емеренц твърдо държи на свободата си, на мълчанието си, на самотата си и отказва на всички достъпа до дома си. Какви тайни се крият зад вратата й?
На места книгата звучи като размишление за смисъла на човешкия живот, а Емеренц притежава нещо от героините на античните трагедии. Романът „Вратата“ е безспорно един от шедьоврите на унгарската литература и се радва на огромен международен успех. Критиката също е единодушна – оригинална, чудесна, вълнуваща творба.
Книгата е преведена на 42 езика, получава френската награда „Фемина“ за произведение на чуждестранен автор през 2003 г., филмирана е от носителя на „Оскар“, унгарския режисьор Ищван Сабо през 2012 г. и попада в класацията на „Ню Йорк Таймс“ за 10-те най-добри книги на 2015 година. 
Забележителна романистка! „Монд“
Магда Сабо (1917–2007) е една от най-обичаните и превеждани унгарски писателки. Дебютира като поетеса. През 1949-а е удостоена с авторитетната литературна награда „Баумгартен“, но по политически причини отличието й е отнето, а самата писателка е уволнена и не може да публикува чак до 1958 година. В този период от живота си Магда Сабо се обръща към прозата. Семейните тайни, женските съдби, загадъчният емоционален свят в ежедневните взаимоотношения са постоянни мотиви в творбите й. Носител е на най-престижната унгарска литературна награда „Кошут“ (1978).
На 5 октомври 2017 г. се навършиха точно 100 години от рождението на голямата унгарска писателка Магда Сабо, която ни напусна през 2007 година. По този повод „Колибри” планира да издаде едни от най-значимите й произведения. На 8 декември излиза романът „Вратата”, който се занимава с драматичните събития, разиграли се в Унгария през 60-те години на миналия век. 
Магда Сабо е лауреат на най-високото унгарско литературно отличие на името на Лайош Кошут, а книгите й са преведени на десетки езици. Дебютира като поетеса. През 1949-а е удостоена с авторитетната литературна награда „Баумгартен“, но по политически причини отличието й е отнето, а самата писателка е уволнена и не може да публикува чак до 1958 година. В този период от живота си Магда Сабо се обръща към прозата. Първата й творба, повестта „Фреска”, е публикувана, когато свалят забраната върху издаването на нейните произведения, наложена от унгарския диктатор Матиаш Ракоши. Една след друга се раждат книги като „Кажете на Жофика”, „Сърната”, „Синият остров”, „Бал с маски”, „Рожден ден”, „Пилат”, „Данаида”. Семейните тайни и загадката на ежедневните взаимоотношения са постоянни мотиви в творбите й, които се отличават с рядка експресивност и дълбочина на психологическия рисунък.
Откъс от книгата
Рядко сънувам. Но когато все пак се случи, се стряскам обляна в пот. В такива моменти се отпускам назад, изчаквам сърцето ми да се успокои и се замислям върху непреодолимата и магична сила на нощта. Като дете и на младини не сънувах нито хубави, нито лоши сънища, единствено старостта тласка отново и отново към мен, наслоени и непробиваеми, кошмарите на миналото, които са толкова плашещи, защото са по-сбити и по-трагични, отколкото бих могла да преживея, тъй като с мен в действителност никога не са се случвали нещата, от които се будя с писък. 
Сънищата ми са повтарящи се видения, еднакви като две капки вода. Винаги сънувам едно и също. Стоя долу на стълбището ни, от вътрешната страна на вратата от нечупливо, армирано стъкло в желязната рамка, и се опитвам да отключа ключалката. На улицата е спряла линейка. Прозиращите през стъклото силуети на лекаря и санитарите са неестествено големи, набъбналите им лица са като месечини с хармани. Ключът се превърта, но напразни са усилията ми, не мога да отворя вратата, а трябва да ги пусна вътре, в противен случай ще закъснеят за моята болна. Но ключалката не помръдва, вратата си стои като запоена към желязната рамка. Викам за помощ, но никой от живущите в триетажната сграда не ми обръща внимание, а и не биха могли, защото – внезапно осъзнавам – само си отварям устата като риба на сухо. Върхът на кошмара ми е, когато разбирам, че не само не мога да отворя вратата на бърза помощ, но съм и онемяла. В такива моменти се стряскам от собствения си вик, светвам лампата и се опитвам да се справя със задуха, който винаги ме мъчи след този сън. Около мен е познатата мебелировка на нашата спалня, над леглото ни е семейният иконостас, моите предци с колосани вдигнати яки, облекли куртки, обточени с гайтани, с елементи от унгарски барок или бидермайер, всичко виждащи, всичко разбиращи и единствени свидетели на това колко пъти нощем съм се спускала да отварям вратата на спешния лекарски екип и колко пъти – докато на онемелите улици вместо познатия дневен шум чувам звуците на промъкващите се котки и поклащащите се клони в нощта, нахлуваща през отворената врата – съм си представяла какво би станало, ако някой път напразно се опитам да я преборя и ключът не се превърти.
Портретите знаят всичко, а най-добре онова, което упорито се опитвам да забравя, което не е сън: че един ден, един-единствен път в живота ми в действителността, а не в мозъчната анемия на съня, пред мен се открехна една врата, която човекът, който пазеше зад нея самотата и безпомощното си страдание, нямаше да отвори дори и над главата му да се пропукваше горящият покрив на дома. Само аз имах властта да отворя тази ключалка: тази, която превъртя ключа, повече вярваше на мен, отколкото на Господ, а и аз в онзи съдбовен момент мислех, че съм всемогъща, мъдра, разсъдлива, добра и разумна. И двете грешахме: и тя, която вярваше в мен, и аз, която се надцених. Сега всъщност е все едно, защото не може да бъде поправено това, което се случи. Така че нека продължават да се появяват понякога ериниите с медицински шапки над трагичните маски на лицата, с издигнатите като котурни санитарни обувки на краката, и нека се строяват край леглото ми, стиснали в ръцете си двуостри наточени мечове, моите сънища. Всяка вечер гася светлините, очаквайки ги, и зная, че в спящите ми уши ще проехти звънецът, при чийто звук безименното отвращение ще ме повлече към никога неотварящата се в съня ми врата. 
Моята религия не познава личната изповед, ние признаваме чрез устата на свещеника, че сме съгрешили и сме достойни за вечни мъки, защото сме нарушили по всякакъв начин Божиите закони. Ние получаваме опрощение, без Господ да иска обяснения или подробности от нас. 
Аз обаче сега ще ги дам. 
Написах тази книга не за Господ, който знае и кътните ми зъби, не и за сенките, които са свидетели на всичко и виждат часовете ми на бодърстване и сън, а за хората. Досега живеех смело, надявам се така и да умра, смело и без лъжа, но условието за това е да призная: аз убих Емеренц. Дори и фактът, че исках не да я унищожа, а да я спася, не променя това.
 
Договорът 
Когато разговаряхме за пръв път, исках да видя лицето ѝ, ето защо се притесних, че не ми даде възможност за това. Стоеше пред мен като паметник, неподвижно, не мирно, а по-скоро леко наклонена, челото ѝ не издаваше нищо. По онова време още не знаех, че ще я видя без забрадка едва на смъртния ѝ одър, дотогава винаги ходеше забулена, като някоя много набожна католичка или еврейка на Шабат, чиято религия ѝ забранява да се приближава до Господ с непокрита глава. Беше летен ден, който не предполагаше, нито изискваше някаква защита от слънцето. Стояхме в градината под виолетовия залез и тя изглеждаше не на място сред розите. Чувства се какво цвете би бил човек, ако се е родил растение; розата – този едва ли не безсрамно разлистен карминов цвят – със сигурност не беше нейната среда, розата не е невинно цвете. Веднага почувствах, че Емеренц не би била такава, но все още не знаех нищо за нея, а най-малкото какво цвете би била. 
Забрадката покриваше главата ѝ така, че засенчваше очите ѝ; по-късно открих, че ирисите ѝ са сини. Искаше ми се да знам каква е косата ѝ, но тя я криеше, докато беше самата себе си. В тази ранна вечер изживяхме важни мигове; и двете трябваше да решим ще се приемем ли една друга. От няколко седмици живеехме в новия си, значително по-голям от предишния дом; за поддържането на досегашното едностайно жилище не ми трябваше помощ, дори и заради това, че замразената ми за десет години кариера тъкмо се съживяваше, и едва тук, на новото място, станах професионален писател, с пораснали възможности и с безброй задължения, някои обвързващи ме с писалищната маса, други извеждащи ме от дома. Та затова стоях тогава в градината срещу мълчаливата старица, вече бях наясно, че ако някой не поеме работата в домакинството, едва ли ще мога да публикувам роденото през годините на мълчание, нито пък да създам това, което тепърва имах да кажа. Веднага щом приключихме с преместването на цялата ни библиотека с книги и на нуждаещите се от пощада паянтови мебели, започнах да проучвам въпроса за домашната помощница. Разпитах всички познати от района и накрая бивша съученичка реши проблемите ни, като каза, че една старица поддържа дома на брат ѝ вече от много години, че тя струва много повече от всички други млади, препоръчва ни я от сърце, само да намерела време за нас. Гарантира ни, че въпросната жена няма да подпали къщата с цигара, няма да се занимава с мъже, няма да открадне нищо, а по-скоро ще донесе, ако ни хареса, защото е страстна раздавачка на подаръци. Никога не е имала съпруг, нито деца, някакъв племенник я посещава редовно, както и един офицер от полицията, всички в района я харесват. Говореше за нея с топлота и уважение, сподели, че Емеренц е и домоуправител, кажи-речи, служебно лице, надяваше се, че ще ни приеме, защото, ако не ѝ харесаме, няма да се намерят толкова пари на света, заради които да поеме работата.
Началото не беше многообещаващо. Самата Емеренц не беше любезна, когато я помолих при удобен случай да дойде у нас да си поговорим. Намерих я в двора на къщата, чийто домоуправител беше – живееше близо до нас, толкова близо, че можех да видя дома ѝ от нашата тераса. Переше огромно количество дрехи с изключително старомодни средства: изваряваше бельото в котел, на открит огън, и повдигаше чаршафите с голяма дървена лъжица в и без това мъчителната жега. Беше цялата зачервена от горещината, висока, кокалеста, някак твърде огромна за старица, не беше дебела, но мускулеста, излъчваше сила като валкирия и забрадката на главата ѝ беше като боен шлем. Беше се съгласила да ме потърси, затова стояхме заедно на онзи залез в градината. Наблюдаваше ме безмълвно, докато ѝ изреждах какви ще са задачите ѝ у нас. Както говорех, ми хрумна: никога не съм вярвала на писатели романисти от миналия век, оприличили нечие лице на езеро; засрамих се, както всеки път когато се осмелявах да се съмнявам в класиците, лицето на Емеренц просто не можеше да се сравни с нищо, освен с равната, безизразна водна повърхност в ранни зори. Не знаех доколко я интересува предлаганата от мен възможност, нямаше нужда нито от работа, нито от пари, това личеше в цялата ѝ същност. В действителност за мен беше ужасно важно тя да приеме, но дълго време това лице като огледална повърхност на езеро, засенчено от забрадката, напомняща за ритуален аксесоар, не издаваше нищо. Емеренц не повдигна глава дори и когато най-сетне отговори: възможно е отново да се върнем на темата, защото единият дом, където работи, се е превърнал в нежелано работно място, съпругът и съпругата пият, големият син пропада, няма да ги задържи повече. Ако гарантират за нас и я убедят, че у нас никой не е нито свадлив, нито пиянства, можем да говорим за работата. Слушах я смаяна, за пръв път ми се случваше някой да иска препоръки за нас. „Не пера бельото на кого да е“ – отсече Емеренц. 
Имаше чисто, сериозно сопрано. Явно живееше отдавна в столицата, защото, ако не ме бяха обучавали за езиковед, дори нямаше да забележа по гласните, че е родом от нашия край. Запитах я наистина ли е от Хайдушаг. Помислих, че ще се зарадва, но тя само кимна, потвърди, че пристигнала в столицата от Надори, по-точно от съседното на Надори село – Чабадул, и веднага смени темата, като човек, който не желае да се занимава с този въпрос. Като много други неща години по-късно стана ясно, че въпросът ми е бил досаден и нахален, не ѝ е било до припомняне. Емеренц не беше учила Хераклит и все пак знаеше повече от мен, която, щом само ми се отвореше възможност, все бързах да се прибера в напуснатия град, търсех изчезналото, невъзвратимото, сенките на къщите, които навремето падаха върху лицето ми, търсех някогашния си загубен роден дом и, разбира се, не намирах нищо – къде течеше вече реката, сред чиито капки се носеха отломките от моя живот? Емеренц бе достатъчно мъдра, за да не се занимава с невъзможното, пазеше енергията си за нещата, които заради миналото си можеше да направи в бъдещето, но аз, естествено, разбрах всичко това много по-късно. 
В деня, когато за пръв път чух имената на тези две селища: Надори и Чабадул, усетих само, че много-много не трябва да ги споменавам, че по някаква причина тези две думи са табу. И щом са, то тогава да си говорим за реални неща. Мислех, че ще се споразумеем на почасово заплащане, това щеше да е по-изгодно за нея, но засега тя дори не пожела да решава, осведоми ме, че ще определи колко да ѝ плащам, когато вече има представа за нас и когато вече знае доколко сме немарливи и разхвърляни, а също и колко работа ще ѝ отворим. Ще се постарае да си набави информация за нас – не от съученичката, защото тя е предубедена – и когато разполага с нея, ще се обади, дори отговорът ѝ да е отрицателен. Докато я гледах как се отдалечава, в един изкушаващ миг ми хрумна: тази старица е толкова далеч от правилата, че може би за всички ни би било изгодно тя да не приеме работата, още не е късно, мога да извикам след нея, че предложението вече не е актуално. Не извиках. След няма и седмица Емеренц се върна. Аз, разбира се, и дотогава неведнъж я срещах на улицата, но тя само поздравяваше и се прокрадваше край нас, сякаш не желаеше нито да прибързва с решението, нито безсмислено да тръшва пред себе си още неотворената врата. Когато звънна и видях, че се е облякла празнично, веднага разбрах какво означава премяната. Смутено пристъпвах от крак на крак край нея в оскъдно прикриващата ме плажна дреха. Беше облечена в черно, с рокля от фин плат с дълги ръкави, лачени обувки с каишки на глезените, и сякаш изобщо не бяхме прекратявали предишния си разговор, сподели, че ще започне работата от утре и към края на месеца вече ще може да каже колко да е месечното ѝ възнаграждение. През цялото време се беше вторачила сковано в голите ми рамене. Радвах се, че поне в съпруга ми няма да открие недостатъци, той седеше по сако и вратовръзка в трийсетградусовата горещина; дори и в най-големите жеги никога не изневеряваше на навиците си, придобити в предвоенна Англия. Облечени така до мен, те двамата сякаш искаха да дадат пример на една доловима само от тях примитивна общност, част от която бях и аз, и да ми втълпят почит към външност, която отговаря на човешкото достойнство. Ако по отношение на определени норми изобщо някой някога на този свят приличаше на Емеренц, то това бе единствено съпругът ми. Очевидно поради това дълго време не можаха истински да се сближат. 
Старата жена подаде ръка и на двама ни, впрочем, можеше ли да го избегне, не ни докосваше; когато аз посегнах, отблъсна пръстите ми, сякаш отпъждаше муха. Онази вечер тя не постъпи на работа при нас, това щеше да е неблагопристойно или неприлично: Емеренц се цани за работата. На тръгване се сбогува със съпруга ми с „Лека нощ на стопанина“. А той зяпна след нея. Нямаше на земното кълбо друг човек като него, за когото тази прекрасна дума да важи в толкова малка степен. Впрочем тя го наричаше така до смъртта си. Трябваше да мине време, докато съпругът ми свикна с новото си име и започна да му отвръща.
 
Страница 7 от 87
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…