All for Joomla All for Webmasters

Последни статии

  • Новини
  • Интервюта
  • Алтернативни терапии
  • Ветеринарна медицина
  • Био
  • Рехабилитация и СПА
  • Съветник
Декември 07, 2017
0
На 22.12.17 г. от 18,30ч в зала „Катя Попова” - Плевен ще се проведе благотворителен концерт за набиране на средства с цел закупуване на
Март 11, 2017
0
Поредното 14-о представяне на книгата на очната лекарка е на 14.3. в VIVA ART Gallery във Виена от 18 ч. и е в подкрепа на кампанията "Локомат
Близначета панди, родени и отгледани във Виенския зоопарк, отпразнуваха първия си рожден ден - едното похапваше снаксове пред множество свои
Май 04, 2017
0
Новината е в рубриката" На гости у съседите". Мащабният и атрактивен проект се очаква да бъде готов до 2021 г. В Италия ще се открие нов
Декември 03, 2017
0
Außenwirtschaft Австрия организира уебинар на 5-и декември 2017 г., от 10 до 12 ч, на който ще се информирате за посоките в които се развиват
Декември 12, 2017
0
Света Одилия основава манастир, в който се случват чудеса вече 14 века.Тя е покровителка на незрящите и има необикновена съдба. Католическата
sanusetsalvus.com

sanusetsalvus.com

Email: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

История на Африка

История на Африка (издателство"Рива") e илюстративно и критично въведение в историята на континента, което отразява най-новите изследвания на стародавното и пленително минало на Африка.
История на Африка започва от зората на човешкия род и проследява миналото на континента от древността до съвременността. Изследвана е ранната поява на земеделието от времето, когато Сахара е все още област с открити савани, пасбища и пълноводни реки; царствата на Древен Египет, Аксум и Мерое; суданските империи Гана, Мали и Сонгхай; разпространението и влиянието на исляма; ролята на търговията и традиционната религия в развитието на кралската институция и разгръщането на голямото разнообразие от пастирски, земеделски и ловни общности.
В История на Африка авторът избира преднамерено африканската гледна точка върху влиянието на Европа над континента. Прецизната критика на колониалния период е последвана от проучване на проблемите на постколониална Африка в подходящата историческа перспектива, която предлага позитивен поглед към съвременността. В допълнителната, заключителна глава на настоящото издание запознава с историята на континента през новото хилядолетие.
„Позицията на Шилингтън е изчерпателна, изложението е ясно, а съдържанието – съобразено с най-новите изследвания… “, казва Дж. Б. Пейрес, университета в Транскей.
 „…труд с много достойнства… стилистична яснота, задълбочени и нагледни карти и великолепни илюстрации", отбелязва и  Интeрнeшънъл Джърнъл ъф Африкан Хисторикъл Стъдис
 Вместо визитка: 
Кевин Шилингтън завършва история в Тринити Колидж, Дъблин, през 1968 г. Преподава в университета на Замбия и в различни гимназии и университети в Африка. Доктор е по история към Лондонския университет. Автор е на много книги, посветени на историята на Африка.
 

„Жените на Варшава”

В ново издание с твърди корици и предговор от Георги Господинов оживява едно от върховите постижения в творчеството на  българския писател и журналист.
Преди да запише своите „Задочни репортажи за задочна България“ и още преди да напусне България, журналистът, писател, театрален и филмов сценарист Георги Марков създава „Жените на Варшава“ – кратък роман, изпълнен с мистика, красота, любов и живот, но и със скрита критика към конюнктурата на социалистическия строй.
Едноименният сборник( издателство"Сиела") събира в себе си 7 произведения от българския творец, които и до ден днешен остават връх в родната, а и световната белетристика. В ново издание с твърди корици и предговор от Георги Господинов, скритата битка между два големи разказа оживява отново.
Двама души  се срещат сред пущинака на мистичната Странджа планина, за да си разказват приказки. Те не могат да бъдат по-различни един от друг. Единият – завърнал се от Варшава бохем, носещ със себе си истории за жени, любовни афери, приключения по градските покриви, романтика и страст. Другият – престарял пастир, носещ истории за извори, самодиви, богове, овни и нестинари. 
Къде се крие тайната на щастието – в тишината на планината или в динамичния градски живот? Под звездното небе на Джендем баир, където змии и дяволи се надбягват в лудешки танц, Павел и дядо Йорго рисуват образа на онази Варшава, която остава далечна и непостижима. Варшава с нейните жени и блянове, с нейните прозорци надежда и отворени врати. 
Из „Жените на Варшава” от Георги Марков
ПОДЯЛБА НА ВЕЩИТЕ
Вещите на мъртвите винаги се делят между живите. Нашият дом умря, ние останахме. Едно на нея, едно на мене, едно на нея, едно на мене... Не може ли да свършите тая работа без мене?... Тогава, моля, побързайте...
Свалят картината. На кого да остане?
Купихме я в самото начало, току-що бяхме се оженили. Имахме само празна стая, нищо друго. Когато я окачихме, съседите се усмихнаха: „Виж ти, нямат нищо, а си купили картина!“. Тогава ние искахме да имаме дом, или, както тя казваше, много-много хубав дом. Обичахме да седим срещу картината и да я гледаме. Сутрин тя изглеждаше една, на обед – друга, вечер – съвсем различна... Като че с нея самата стая се променяше, за да не ни омръзне никога... Нали никога, казваше тя...
Дайте я на нея!
Масичката ли? На кого да остане?
Направи ни я дърводелската работилница в „Красно село“. Не искахме голяма, натруфена маса, а проста, обикновена масичка. Тя стоеше на средата на стаята и върху нея винаги имаше ваза с цветя. През цялата година ги донасях аз, а на моя рожден ден ги донасяше тя. На тая масичка постилахме бяла покривка и се хранехме. После аз оставах да работя до късно вечер, а тя, събуди¬ла се неочаквано, присядаше до мен по нощница и мълчаливо ме целуваше...
Дайте я на нея!
Много бавно става тази подялба. Гледайте да не пропуснете нещо! Вземете всичко, да ви взе¬мат дяволите... Добре, добре... ще стоя!
Полилеят! На кого да остане?
Искахме да има мека, приятна светлина. Тя казваше, че най-важното в един дом била светлината. Половин година тича по магазините и го намери. Беше детинска радост. Цяла нощ не го угасихме, а тя искаше да свети и през деня...
Дайте го на нея!
Извинете, много бавно пишете тия протоколи...
Одеялата!
На нея често є беше студено. Измръзваха є пръстите, зимно време по цял ден се свиваше и трепереше. Затова взехме тия родопски одеяла... Едното не я стопляше, давах є и моето... но и то... Виждате ли, нейното е изгорено! Когато за първи път я попитах защо се държи така студено, тя изтърва клечката кибрит и изгори топлото одеяло... нищо му няма!
Дайте є и двете одеяла!...
На кого да остане радиото?
Тя поиска развлечения. Казваше, че є било много скучно и не можела да седи у дома. Затова купих радио. Наскоро щях да купя и телевизор, но едва ли и той щеше да помогне. Радиото имаше прекрасен тон, но защо музиката я дразнеше? Тя викаше: „Спри най-после това отвратително радио!“... Отвратително!... По-късно, когато тя закъсняваше, музиката ме успокояваше, смекча¬ваше ревността ми... караше ме да се надявам... сега не ми е нужно...
Дайте го на нея!
На кого да остане гардеробът?
Старият ни гардероб беше от онези с огледалата, същински старец! Дрехите ни много се измачкваха, а тя изведнъж заяви, че не можела да бъде гладачка. После дойде нейната неудовлетвореност. Беше хубава и все казваше, че дрехите є са малко. Искаше гардеробът да бъде пълен и на мене ми беше драго да го напълня... Но колкото по-пълен ставаше гардеробът, толкова по-тежък беше нашият живот... От тоя гардероб идеше дъх на чуждо... и сам се отчуждих.
Дайте го на нея!...
Останаха завесите. Нямахме причини да поставяме плътни, дебели завеси, но миналата година тя сама отиде и купи точно такива. Хората били любопитни, не можела да понася погледите им, нашият дом отведнъж се отдели от света... И после, тия завеси не бяха достатъчно плътни... Дайте ги на нея, може пак да є дотрябват!…
Най-после стаята е празна. Такава беше, когато за първи път влязохме в нея. Паркетът лъщи, над мене виси голата жица на полилея, прашните прозорци гледат мрачно и е пусто като в гробища...
 

Мансардата на бляновете

В ново луксозно издание с твърда корица и с нов превод излиза първият роман на големия немски писател.
  „Мансардата на бляновете” ( издателство"Сиела") е първият роман на най-известния германски писател през ХХ век, който той започва още на 16-годишна възраст и публикува едва след края на Първата световна война. В него читателят би открил може би в най-голяма степен онзи „Ерих Мария Ремарк, последният романтик", както го нарича британският журналист Хилтън Тимс. В  „Мансардата на бляновете” Ремарк показва една своя страна, която на пръв поглед е коренно различна от тази, която виждаме в по-късните му творби. 
Много преди „На Западния фронт нищо ново”, „Триумфалната арка” и „Трима другари” младият писател не се страхува да експериментира, да търси своя стил и умело вплита собствена лирика в страниците на романа.
Главният герой Фриц Шрам, непоправим романтик, талантлив поет, художник и познавач на човешките сърца, събира младите си приятели във своята Мансарда на бляновете – място, изпълнено с покой, вдъхновение, красота, а понякога и тъга. Той помага на всеки от тях, като се превръща в умел учител, съветник и водач по трудните пътеки на изкуството, живота и любовта. Давайки на всички от своята мъдрост, обаче, Фриц постепенно започва да губи самия себе си.
А през приказния прозорец на мансардата наднича „великото То“ – неразрешимата загадка на живота, дълбоката и вечна хармония, която носи спасение и покой.
 „Мансардата на бляновете“(Die Traumbude) е една история за пътя от преходната страст към вечната и истинска любов, за конфликта между разума и чувствата, за смисъла на изкуството и копнежа по вечността. Един роман, който не дава отговори, но за сметка на това инстинктивно разбира „емоциите на съществуването”.
Из „Мансардата на бляновете” от Ерих Мария Ремарк
I
 Из нацъфтелите градини полъхваше майски вятър. От надвисналия над старите зидове люляк се носеше тежък, сладък аромат. Художникът Фриц Шрам крачеше бавно из старите улички на малкия град. Спираше тук-там, когато някой малък еркер или стар фронтон, от¬крояващ се прелестно на свечереното небе, задържаше погледа на артиста. Ръката неволно посягаше тръпнеща към скицника и с няколко бързи щриха рисунката се запечатваше върху хартията. Когато за пореден път се спря, за да прехвърли върху хартията малка, разпадаща се врата от една градинска ограда, Фриц поклати усмих¬нат глава, извади часовника си, погледна го и ускори крачка. Но много скоро отново запристъпва нехайно и бавно. „Нека почакат – помисли си, – вечерта е толкова красива.“
Пред него влюбени двойки заедно хлътваха във ве¬черта.
По лицата на всички бяха полепнали отблясъците на опияняващия ден, които правеха бръчките и сенките, издълбани от неволите, труда и живота, да изглеждат красиви. Тегло и минало се превръщаха в илюзия и сън. Меката вечер покриваше с нежните си ръце острите ръбове на делника и пукнатините на миналото и тихич¬ко мълвеше: „Виж пролетта! Погледни я, до теб е!“. А майският вятър гальовно нашепваше: „Не мисли тол¬кова... не задълбавай... светът е красив... красив...“. И влюбените се притискаха по-силно един към друг и все¬ки търсеше с очи очите на другия.
Откъм далечните сини планини и дворовете с лю¬ляци цветният вятър довяваше неописуем копнеж за любов.
Фриц Шрам погледна замислен след лястовиците, които ликуващо кръжаха в синевата.
– Лу – промълви той и от гърдите му се изтръгна тежка въздишка. 
Потъна в миналото и продължи пътя си, без да виж¬да пролетта. Мина през алея от кестени и наближи една къща, разположена малко встрани от пътя.
Стъмваше се. Над пътя бе легнал синкав здрач. Фриц спря и се ослуша. Отнякъде долитаха мелодии.
Успя да ги улови. Под плътносребристия съпровод на един роял из въздуха се носеше сладък глас. Вечер¬никът го подемаше, понасяше го навън, над градината и много скоро Фриц успя да различи и думите.
Сърцето му спря да бие.
Една стара песен прониза слуха му, пред погледа му изникнаха забравени картини и в него отново зазвъ¬ня един изгубен и много обичан глас.
Развълнуван, Фриц се приближи.
Същата песен беше, същата, която Тя толкова често му пееше някога, Тя, изгубената, далечната... мъртва¬та... Лу...
Копнежът неудържимо нахлуваше в нощта:
От младостта, от младостта 
във менe песничка една звучеше.
Но колко е далече, далече онова,
което нявга само мое беше!*
Много развълнуван, трогнат и смутен, Фриц мина по пътеката в двора и изкачи стъпалата. Когато стигна вратата на музикалния салон, пред него се разкри кар¬тина с такава прелест, че той се спря пленен.
Здрачът бавно изпълваше тъмносинята стая. До рояла горяха две големи свещи. Лъчите им караха бе¬лите клавиши да блестят ослепително, разливаха меко злато из стаята и полагаха ефирен приказен контур върху русите коси и нежния профил на младото моми¬че, което седеше на рояла. Ръцете му бяха кротко от¬пуснати върху клавишите. Мека, почти меланхолична линия очертаваше фините устни, а в морскосините очи се къпеше копнеж.
Фриц продължи напред, тихо пристъпвайки по ки¬лима. През една от вратите влезе господарката на дома.
– Най-после, господин Шрам – каза тя сдържано, но сърдечно. – Вече не вярвахме, че ще дойдете.
– С право ме гълчите, милостива госпожо – каза Фриц, навеждайки се да целуне ръката є, – и все пак вината е на вечерта, на тази прекрасна вечер. Но...
Погледът му се насочи към музикалния салон.
– Да, имаме си нова гостенка. Племенницата ми се върна от пансиона. Хайде, влизайте, госпожа Фрид¬хайм, съпругата на търговския съветник, е тук и вече губи търпение. Скоро сам ще се уверите.
– Ах, да, да... – Фриц размени с домакинята многоз-начителна усмивка. 
В този момент вратата се отвори и една обемиста дама се устреми към Фриц.
– Появи ли се най-после нашият маестро? – извика тя и стисна ръцете му. – Безотговорно би било, наисти¬на безотговорно – тя нежно го оглеждаше през лорнета си, – човек така да изоставя приятелите си. Горим от нетърпение да чуем разказа Ви за обетованата земя – Италия, нали обещахте!
– Имате право, милостива госпожо – усмихна се Фриц, – но няколко интересни скици ме задържаха по пътя насам. И тях Ви донесох.
– У Вас ли са?... О, това е прекрасно... Дайте ги! Боже, колко интересно!
Грабна рисунките и се втурна напред с тях, другите двама я последваха, без да бързат.
– Все същият ентусиазъм – каза Фриц. – Дали е импресионизъм, експресионизъм, музика, литература, живопис – все едно, тя се вълнува от всичко, което има нещо общо с изкуството.
– А още повече от хората, които го правят – отвър-на домакинята. – Сега се е заела да проправя пътя на един млад поет. И Вие го познавате – младия Волфрам...
– Онзи с червените вратовръзки и свободния стих ли?
– Не бъдете критичен. Младежта иска да прави впе¬чатление. A някои не могат да изразят революционните си пориви по друг начин, освен с някоя червена вра¬товръзка.
– И аз си помислих вчера същото, като видях добрия майстор Мюлер, обущаря. Баща на пет деца е и мъж на много енергична жена, длъжен е всяка вечер в десет да си е у дома, консервативен избирател е и много почтен гражданин. Веднъж открих при него томове на Маркс и Ласал и той ми каза, че ги бил чел на младини. Кой знае какъв е искал да стане по онова време! Но животът и наследеният от предците му бюргерски характер са нап-равили нещата различни от всичко, което някога си е представял. Това обаче напълно го задоволява. А всич¬ките му прашасали младежки мечти, всичките му велики планове и идеи в крайна сметка са се свели до червената вратовръзка, която си слага в неделя. 
Такова нещо би могло да настрои всекиго едва ли не меланхолно, такава една червена вратовръзка. От друга страна, милостива госпожо, при нас да не би да е много по-различно? Какво остава от всичко...? Да, една червена вратовръзка наистина не е много, но нима по¬някога не остава и по-малко?... Една къдрица, една из¬беляла снимка... един умиращ спомен... докато сам не се превърнеш в нещо подобно за другите... Ах, да не мислим за това...
– Не бива, скъпи приятелю – каза тихо домакинята, – не и през май, не и в такава майска вечер.
– Но тъкмо тази вечер ми донесе мрачните мисли. Не е ли странно, че именно красотата и щастието на¬веждат хората на най-тъжни мисли? Признавам, още нещо има и то ме хвърли в това минорно настроение...
Откъм салона двамата чуха да тръби гласът на гос-пожа съпругата на търговския съветник:
– Къде се запиля отново този мъж?
– Това е то – настроение винаги в до мажор – засмя се домакинята и влезе в салона, придружена от Фриц.
– Най-после! – извика госпожа съпругата на търгов¬ския съветник. – При такова бавене в коридора човек би могъл да заподозре какво ли не!
– Дори сега? – попита домакинята и посочи с ръка все още гъстата си коса. – При тези побелели коси?
– Поостарели сме май доста за подобни неща – каза Фриц.
– О, боже, каква прелестна шега – Вие и стар! – подхвърли госпожа съпругата на търговския съветник. – Вие, с Вашите 38 години.
– Болестта състарява.
– Дрън-дрън, празни приказки! Човек е млад, до¬като е младо сърцето! Хайде, елате насам! Успях да на¬ложа вето и запазиха за Вас чаша чай!
След което, въпреки отчаяния му протест, госпожата напълни за Фриц чиния със сладкиши, които биха нах-ранили една цяла компания.
Фриц хапна малко и се огледа. Липсваше му нещо. В това време вратата към музикалния салон се отвори и нежен люляков аромат влезе заедно с младото момиче.
Домакинята майчински прегърна през рамо моми¬чето:
– Намечта ли се, Елизабет? Господин Шрам все пак дойде.
Фриц беше станал наблюдаваше възхитен мило¬видното създание. 
– Племенницата ми Елизабет Хайндорф – господин Шрам, нашият скъп приятел – представи ги един на друг госпожа Хайндорф.
Две тъмносини очи погледнаха Фриц и една тънич¬ка ръка полегна кротко в неговата.
– Закъснях – каза Фриц.
– Разбирам Ви напълно. Когато навън е толкова красиво, човек не иска да е непременно сред други хора.
– И въпреки това копнее именно за човешко присъст-вие.
– Много е особено, но обикновено копнее за присъст-вието на човек, какъвто всъщност не съществува. 
– Може би за човешкото у човека...
– За нещо, което няма име...
– Най-силните ни копнежи винаги са без конкретни имена...
– От това боли...
– Само в началото... после се свиква и човек се на¬учава да не иска. Животът е чудо, но в него няма чудеса.
– Напротив! – очите на Елизабет блеснаха.
Фриц се развълнува от искреността, с която тя про¬изнесе това. Спомни си своята младост, когато и той говореше така, и изведнъж горещо му се прииска вя¬рата в чудеса на това красиво създание никога да не се прекърши.
 
 
 
 

Първата болница в Европа

Света Одилия основава манастир, в който се случват чудеса вече 14 века.

Легенда за коледната звезда

Има много приказки за появата на това чудно красиво цвете, но според стара келтска притча
Представяме ви Юлияна Янкона, валдофски педагог, която ще специализира в Залцбург, престои й да хоспитира и във Виена. 
Страница 1 от 81
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…