All for Joomla All for Webmasters

Последни статии

  • Новини
  • Интервюта
  • Алтернативни терапии
  • Ветеринарна медицина
  • Био
  • Рехабилитация и СПА
  • Съветник
Август 22, 2017
0
До края на XVIII век навсякъде по света и особено в Западна Европа и САЩ на местата, където имало естествени извори или потоци с минерална вода,
Март 11, 2017
0
Поредното 14-о представяне на книгата на очната лекарка е на 14.3. в VIVA ART Gallery във Виена от 18 ч. и е в подкрепа на кампанията "Локомат
Близначета панди, родени и отгледани във Виенския зоопарк, отпразнуваха първия си рожден ден - едното похапваше снаксове пред множество свои
Май 04, 2017
0
Новината е в рубриката" На гости у съседите". Мащабният и атрактивен проект се очаква да бъде готов до 2021 г. В Италия ще се открие нов
Интервю с  арх. Петър Тодоров от „Skyline Architekten” -Виена. Визитка: Петър Тодоров е архитект, който работи и живее от 27
Август 18, 2017
0
Правителството одобри промени в Наредбата за дългосрочните командировки в чужбина,чиято цел е да се гарантира ползването от дългосрочно

Книгата „Емигрантите” ( издателство" Колибри") разказва историите на четирима напуснали Германия мъже, които в края на живота си рухват под бремето на носталгията по изгубената културна родина, на травматичните спомени и чувството за непринадлежност към новия свят.

Следвайки стъпките им сред руини и раздробени пейзажи, авторът очертава маршрутите на изгнание, които водят от Литва до Лондон, от Мюнхен до Манчестър, от южногерманските провинции до Швейцария, Франция, Ню Йорк, Истанбул и Йерусалим. Едно всъщност лично пътуване във времето и пространството, което събира историята на Европа, деликатно вгражда темата за Холокоста, откроява местата на паметта, проследявайки тайнствените й ритуали.

Зебалд смесва елементи от пътеписа, биографията, мемоара и така създава свой неподражаем жанр, плътна поетична проза, блуждаеща между документалното и фикционалното, тайнствено усукана, но безпощадно ясна в мощните си прозрения за съвременния свят.
„Истински шедьовър... Не познавам друга книга, от която може да се научи повече за това колко сложна е била съдбата на европееца в края на европейската цивилизация“, смята Сюзан Зонтаг

„Този германец, живял в Англия повече от трийсет години, е един от най-мистериозно възвишените съвременни европейски писатели”, подчертава Джеймс Ууд

Кой е В. Г. Зебалд?
В. Г. Зебалд  (1944–2001) е германски поет, есеист и писател, една от най-представителните фигури в съвременната немскоезична литература. Роден в баварското градче Вертах, през 60-те години се установява във Великобритания, където след успешна научна кариера е професор по немска литература в Университета на Източна Англия. Носител е на множество литературни отличия, сред които Берлинската литературна награда, наградите „Хайнрих Бьол” и „Хайнрих Хайне”, Националната награда на критиците (NBCC). Сред най-превежданите му белетристични творби са „Световъртеж“ (1990), „Емигрантите“ (1992), „Пръстените на Сатурн“ (1995) и „Аустерлиц“ (2001).

Откъс от книгата
През януари 1984 година от С. до мен достигна вестта, че вечерта на 30 декември, тоест една седмица след седемдесет и четвъртия си рожден ден, Паул Берайтер, моят учител в основното училище, сложил край на живота си, като легнал пред влака малко извън С., там, където железопътната линия с широка дъга излиза от върбовата горичка и навлиза в откритото поле. Веднага ми изпратиха местния вестник за обяви, където в некролог, озаглавен „Скръб по един обичан съгражданин“, изобщо не се споменаваше обаче, че Паул Берайтер е умрял по своя воля или по силата на някакъв саморазрушителен импулс, а се говореше единствено за заслугите на починалия педагог, за грижите му към неговите ученици, които далеч надхвърляли задълженията му, за неговата любов към музиката, неговата находчивост и така нататък все в този смисъл. Някак между другото впрочем в некролога се споменаваше, че Третият райх попречил на Паул Берайтер да упражнява учителската си професия. Тази съвсем кратка и несвързана констатация, както и драстичната му смърт бяха причината, поради която през следващите години аз все по-често се замислях за Паул Берайтер, докато накрая реших, че трябва да отида отвъд собствените си, много топли спомени за него, за да се опитам да разкрия непознатата за мен история на неговия живот. Направените от мен проучвания ме отведоха обратно в С., където бях ходил само няколко пъти, след като завърших училище, и то на все по-големи интервали. Много бързо узнах, че чак до смъртта си Паул Берайтер живеел в жилищен блок в С., издигнат през 1970 година на мястото на някогашния разсадник за декоративни и зеленчукови растения „Дагоберт Лерхенмюлер“, но почти не се задържал в жилището си, а постоянно странствал, без никой да знае къде. Продължителните му отсъствия от града, както и все по-странното му държане, започнало да се очертава няколко години преди да излезе в пенсия, укрепили окончателно реномето му на ексцентрик, което, въпреки неговите педагогически способности, отдавна съпътстваше Паул Берайтер, тъй че, що се отнася до смъртта му, сред населението на град С., където Паул Берайтер бе израснал и с малки прекъсвания винаги беше живял, се бе наложило мнението, че е станало това, което е трябвало да стане. Малкото разговори, които проведох в С. с хора, познавали Паул Берайтер, не бяха никак полезни и всъщност най-интересното, което извлякох от тях, беше, че никой не говореше за Паул Берайтер или за учителя Берайтер, а единствено за Паул, от което останах с впечатлението, че в очите на своите съвременници той никога не беше пораснал истински. Това ме подсети, че и ние в училище го наричахме единствено Паул, макар и не пренебрежително, а по-скоро сякаш говорехме за наш образцов по-голям брат, като че той принадлежеше на нас и ние на него. Това, разбира се, както междувременно бях разбрал, беше чиста фантазия, тъй като дори Паул да ни познаваше и разбираше, никой от нас не знаеше кой е той и какво таи в себе си. Затова – с голямо закъснение – се опитах да се доближа до него, опитах се да си представя как бе живял в голямото жилище на горния етаж на старата Лерхенмюлерова къща, която по-рано се намираше на мястото на сегашния жилищен блок и бе равномерно обградена от красивите зелени и пъстри зеленчукови и цветни лехи на разсадника, където Паул често помагаше следобед. Видях го излегнат на балкона под покрития с шиндли покрив – любимото му лятно ложе, – лицето му засводено от армиите на съзвездията; видях го как кара кънки през зимата, сам на рибарника в Мозбах, видях го и проснат на релсите. Представих си как е свалил очилата си и ги е положил върху баласта. Блестящите стоманени ленти, напречните греди на траверсите, смърчовата горичка на хълма над стария град и така добре познатата му дъга на планините са се размили пред късогледите му очи и са изчезнали в падащия здрач. Накрая, с приближаването на оглушителния шум, единственото, което е виждал, е била някаква тъмна сивота, посред която обаче ярко са се откроявали снежнобелите изображения на върховете Кратцер, Третах и Химелсшрофен. Трябваше все пак да си призная, че тези усилия – да си представя станалото, не ме доближаваха до Паул освен в някои моменти на емоционални изблици, които обаче ми се струваха недопустими, и именно, за да ги избегна, записах всичко, което знаех и което успях да узная за Паул Берайтер в хода на моите проучвания.
През декември 1952 година се преместихме от село В. в отдалечения на деветнайсет километра малък град С. Пътуването, по време на което следях напрегнато от шофьорската кабина на виненочервения камион за транспортиране на мебели на автобусната и спедиторска фирма „Алпенфогел“ безкрайните редици от силно заскрежени дървета покрай пътя, които изплуваха пред нас от мътната утринна мъгла, това пътуване, продължило най-много един час, ми се стори като пътешествие около половината свят. Когато най-сетне минахме по моста над Ах и влязохме в С., който по онова време дори не беше истински град, а просто един по-голям пазарен център с около девет хиляди жители, бях преизпълнен с увереност, че тук за нас започва нов, вълнуващ градски живот, чиито непогрешими знаци бяха сините емайлирани улични табели, огромният часовник пред старата гара и извънредно импозантната за моите представи фасада на хотел „Вителсбахер Хоф“. Особено многообещаващ обаче ми се струваше фактът, че на места редиците от къщи бяха накъсани от парцели с разрушения, тъй като, откакто бях ходил веднъж в Мюнхен, онова, което най-вече свързвах с думата „град“, бяха купищата развалини, опожарените стени и дупките на прозорците, през които се виждаше празно пространство.
През следобеда на пристигането ни времето рязко се промени. Развихри се снежна буря, която продължи до края на деня и едва през нощта премина в равномерен, спокоен снеговалеж. Когато на другата сутрин отидох за пръв път на училище в С., беше натрупало вече толкова много сняг, че от удивление ме обхвана нещо като празнично настроение. Постъпих в трети клас, на който преподаваше Паул Берайтер. В тъмнозеления си пуловер със скачащия елен бях застанал пред моите петдесет и един зяпащи ме с огромно любопитство връстници и чух сякаш от много далеч Паул да казва, че съм дошъл тъкмо навреме, защото вчера разказал сагата за еленския скок и сега щял да прерисува на черната дъска изображението на еленския скок от моя еленски пуловер. Помоли да си сваля пуловера и да седна на първо време до Фриц Бинсвангер на най-задния чин, докато той, използвайки шаблона на еленския скок, щял да ни покаже как едно изображение може да бъде разчленено, съответно съставено от безчет дребни частици – кръстчета, квадрати или точки. И ето че след малко аз вече седях до Фриц и приведен над тетрадката си копирах върху карирания лист рисунката на скачащия елен от дъската. Фриц, който, както не след дълго разбрах, повтаряше трети клас, явно също полагаше усилия да се справи с поставената задача, само че при него това ставаше много бавно. Дори след като и започналите по-късно отдавна бяха привършили работата си, той бе нанесъл едва малко повече от дузина кръстчета в тетрадката си. След мълчалива размяна на погледи аз набързо довърших неговата фрагментарна работа, както близо две години, през които от този ден нататък седяхме един до друг, щях да правя с голяма част от задачите му по аритметика, писане и рисуване, а това ставаше много лесно и така да се каже, като по вода само защото Фриц и аз имахме еднакъв и както Паул неведнъж бе констатирал, поклащайки глава, непоправимо немарлив почерк, с единствената разлика, че Фриц не можеше да пише бързо, а аз не можех да пиша бавно. Паул нямаше никакви възражения срещу нашето взаимодействие; напротив, дори ни насърчи още повече, като окачи поставеното в кафява рамка и пълно до половина с пръст стъклено сандъче с майски бръмбари на стената до чина ни. В пръста освен двойката майски бръмбари – Melolontha vulgaris, – описани със стария зютерлинов шрифт, имаше люпило, какавида и ларва, а в горната част на сандъчето се виждаха един люпещ, един летящ и един ядящ ябълкови листа бръмбар. В началото на лятото това сандъче с мистериозната метаморфоза на майския бръмбар подтикна Фриц и мен към извънредно интензивни занимания с природата на майските бръмбари, занимания, които включваха и анатомични изследвания и чиято кулминация беше пасираната супа от майски бръмбари, направена и изядена от нас двамата с Фриц. Впрочем Фриц, който произхождаше от многолюдно семейство на земеделски работници, живеещо в Шварценбах, и доколкото бе известно, нямаше истински баща, проявяваше най-жив интерес към всичко, свързано с виктуалиите, с тяхното приготовление и консумация. Всеки ден той се разпростираше най-подробно върху качеството на закуската, която си носех от къщи и споделях с него, а на връщане от училище винаги се спирахме пред витрината на магазина за деликатеси „Тура“ или пред онази на големия магазин за южни плодове „Айнзидлер“, чиято главна атракция беше един тъмнозелен, с клокочещи въздушни мехури аквариум за пъстърва. Веднъж, след като бяхме стояли доста дълго пред „Айнзидлер“, от чиято сенчеста утроба през това септемврийско пладне лъхаше благотворен хлад, на прага се появи старият Айнзидлер и ни подари по една круша масловка, истинско чудо не само защото този плод бе великолепна рядкост, но преди всичко заради широко известния холеричен нрав на Айнзидлер, който просто ненавиждаше да обслужва малцината останали му все още клиенти. Именно докато ядяхме масловките, Фриц сподели, че ще стане готвач, какъвто и наистина стана, при това, нека го кажем направо, готвач от световна класа, който, след като усъвършенства до най-висша степен готварските си умения в грандхотел „Долдер“ в Цюрих и във „Виктория Юнгфрау“ в Интерлакен, бе еднакво търсен както в Ню Йорк, така и в Мадрид или Лондон. Случи се така, че тъкмо по време на пребиваването на Фриц в Лондон се срещнахме отново през едно априлско утро на 1984 година в читалнята на Британския музей, където аз проучвах историята на Беринговата експедиция в Аляска, а Фриц щудираше френски готварски книги от XVIII век. По случайност седяхме един до друг, разделени само от пътеката между банките, и когато в един момент едновременно вдигнахме поглед от работата си, се разпознахме веднага въпреки изминалия междувременно четвърт век. В кафетерията после си разказахме нашите житейски истории, като разговаряхме дълго и за Паул, за когото Фриц си спомняше главно, че никога не го беше виждал да яде нещо.

Доказана 7-стъпкова възстановителна програма

Написана с много сърдечност и основана на личен опит,  книгата"Преодоляване на множествената склероза"( издателство"Кибеа") предлага лечебна програма с доказан успех. Диагнозата множествена склероза вече не означава непременно упадък на здравето и инвалидизация. Днес хиляди хора по света живеят здравословно и активно, следвайки препоръките на проф. Джелинек.
Книгата обяснява природата на автоимунното заболяване и очертава почиваща върху доказателства възстановителна програма от седем стъпки, част от които са изключване на млечните продукти, замяна на наситените животински мазнини с полиненаситени растителни мазнини, достатъчно излагане на слънце и допълнителен прием на витамин D, редовно спортуване, избор на подходящи медикаменти и медитация.
Проф. Джелинек разработва възстановителния план въз основа на изчерпателен анализ на всички налични медицински изследвания по темата, като програмата се усъвършенства постоянно посредством продължаващите международни клинични изпитвания под негово ръководство, които проучват начина на живот на няколко хиляди души с МС и здравните им резултати.
Преодоляване на множествената склероза е безценен наръчник за всеки, на когото наскоро е поставена диагнозата множествена склероза, за онези, които от години живеят с болестта, а също и за лекарите, които ги лекуват.
Книгата представя доказателствата, че множествената склероза е хронично западно заболяване, което силно се влияе от факторите в начина на живот, и че вниманието към тези фактори може да бъде много ефективна стратегия, както чрез първична превенция на болестта при индивиди, при които съществува риск, така и чрез вторична и третична превенция на прогресирането на болестта при вече диагностицираните. Важно е да отбележим, че това е конвенционален медицински подход и няма нищо общо с алтернативната медицина.
Кой е проф. Джордж Джелинек?
Проф. Джордж Джелинек e първият преподавател по спешна медицина в Австралазия, работил е в Университета на Западна Австралия, в Мелбърнския университет и в университета „Монаш“. Той е редактор-основател на списанието Emergency Medicine Australasia (Спешна медицина в Австралазия) и бивш президент на Австралийското общество по спешна медицина и на Австралийския колеж по спешна медицина.
Сега проф. Джелинек е ръководител на Невроепидемиологичния отдел на Мелбърнския университет, чиято цел е да изследва променимите рискови фактори от начина на живот, които предопределят прогресирането на множествената склероза с оглед усъвършенстването на превантивния медицински подход за овладяването на заболяването. През 1999 г. той самият е диагностициран, но вече почти 2 десетилетия няма симптоми благодарение на разработената от него специална програма.
Изнася множество публични лекции и организира ретрити за хора с множествена склероза в Австралия и Нова Зеландия.

„Хорарната астрология" на Уилям Лили (издателство "Лира Принт")- главната тема в този труд, може да бъде бързо изучена от който и да е човек дори със скромни способности; и поне доколкото става дума за елементарните й трудности, може да бъде овладяна с няколко дни учене. Тя може да бъде добре разбрана и сведена до постоянна практика за по-малко от три месеца и никой няма да се затрудни да намери случаи, с които да изпробва нейната реалност или полезност – защото неговите собствени странични занимания и работите на приятелите му всеки ден ще му дават такива възможности. Ако предложение от какъвто и да било вид бъде направено на който и да е индивид, който се тревожи за възможния резултат, следователно не е сигурен дали да го приеме, той само трябва да отбележи часа и минутата, когато е направено предложението за първи път, да състави карта на небесата, както е показано тук, и неговите съмнения незабавно ще получат отговор.
Така той ще може за пет минути безпогрешно да научи дали работата ще има успех; следователно дали е благоразумно да приеме предложението. Ако проучи знака на първи дом от диаграмата, планетата в него или тази, която управлява знака, ще разполага с точно описание на онзи, който прави предложението – и като човек, и като характер; това може веднага да убеди питащия в истината и реалността на принципите на науката.
Освен това, залязващият знак ще опише собствената му личност и характер – още едно доказателство за истинността на науката, ако му е необходимо…“Задкиел в предговора на първи и втори трактат от „Християнска астрология“ на Уилям Лили

За автора
Уилям Лили (1602-1681г.) е най-изтъкнатият астролог на 17-ти век в Англия. Неговите два трактата по хорарна астрология, част от книгата му „Християнска астрология“, са шедьовър. По своята форма тя е стандартен учебник по астрология: първата част – „Въведение“, разказва за свойствата на планетите, знаците и домовете, за взаимодействието между планетите, за техните достойнства и слабости. Другите два трактата се занимават с хорарна и натална астрология с предсказателни методи. Основното предимство на „Християнска астрология“ несъмнено е фактът, че е ръководство, написано от необичайно активен и успешно практикуващ астролог, който илюстрира текста си с голямо количество примерни хорарни карти, взети от ежедневната му практика.
„Християнска астрология“ има две издания, докато Лили е жив – през 1647 и 1659 година. Той остава в историята с най-известното си предсказание за Големия пожар в Лондон през септември 1666 г., който опустошава столицата в продължение на 4 дни. Изгарят 13200 къщи, 87 църкви, църквата „Св. Павел“, повечето сгради на градските власти и домовете на 70 000 от 80-те хиляди жители население на града. Заплашени са също аристократичната местност Уестминстър (съвременният Уест Енд) и дворецът Уайтхол на Чарлз II.
Другото му пророчество е за Голямата чума през 1665  година.

НАДНИКНЕТЕ В КНИГАТА:
Книгата, която току-що сте разлистили, е издадена през 1852 година от Задкиел (Задкиел Тао-Це е псевдонимът на Ричард Джеймс Морисън (1795-1874)  – най-известният астролог на XIX век) и група негови неназовани съмишленици, под заглавието „Хорарна астрология“. Нашето проучване показа, че всъщност това са първа и втора част от широко известния труд на Уилям Лили „Християнска астрология“, които се отнасят до тълкуването на хорарни карти. Справка с копието на оригиналната книга на Лили от 1647 година и повторното й издание от 1659 година, съхранявано в Британския музей, показа, че авторите са възпроизвели съдържанието на споменатите два трактата, като са пропуснали таблиците за изчисляване на домовете, за движението на планетите и ефемеридите за 1647 година. Също са добавили бележките под линия  с техни уточнения, доизяснения, както и на места изказани становища, които се различават от авторовите.
Диаграмите в оригиналната творба на Лили в съзвучие с епохата са квадратни, ръчно разчертани, поради което несъмнено биха представлявали интерес за съвременния читател. В книгата сме приложили картите, публикувани от последните издатели на англоезичното издание на книгата. Понеже диаграмите за доста от примерите липсваха, част от тях са оригиналните, които е дал самият Лили във второто издание на „Християнска астрология“.
Уважаеми читатели, любопитни търсачи и изследователи, желаем ви приятни и ползотворни часове с труда на един от класиците в астрологията, чиито прилежност и чувство за хумор прозират от страниците на творба, писана преди 370 години!

Предговор
След период от 205 години, откакто за първи път е публикувана „Християнска астрология“ на Уилям Лили през 1647 година, нямаше да има нужда от извинение за повторната й поява, ако не беше преобладаващата мода на деня, състояща се в ругаене и злословене по адрес на тази наука и на всички, осмелили се да кажат и една дума – не в нейна полза, а в полза на изучаването на заслугите й с цел установяване на основата, в която нашите почтени предци са вярвали, строго следвайки материята, днес смятана от нас като достойна само за присмех. Тъй като отдавна надживях дните, когато и аз, подобно на мнозина други, мислех, че съм свободен да се присмивам на това, което не разбирам, и да го осъждам; светът ще ми прости, че ще бъда достатъчно смел, за да посъветвам онези, които ценят истината, да прекарат няколко дни (и ще трябват само няколко дни) в изследване на принципите, лежащи в основата на този труд, и да ги прилагат в собствените си индивидуални случаи, преди да се присъединят към стадото учени и неучени и да се кълнат в лъжливи твърдения – като например това, че астрологията е необоснована наука. Ако някой си даде труда сам да предприеме проучване и ако открие, че предубежденията на неговото образование срещу науката за предвиждане на бъдещето и многото други неща, които преподава, в действителност са основателни и че тя няма претенции като истина, в такъв случай той ще има гордото удовлетворение да знае, че неговите мнения по тема с известна стойност се основават на експеримент и са резултат от собственото му убеждение, не от чуждо твърдение. От друга страна, ако открие, че истината блясва със силата на светкавица пред неговия ум и го убеди, че въпреки предубежденията и злоупотребите астрологията е основана върху природата и наистина е благородна наука, дадена от доброжелателен Създател да просвети човека в скитанията му и да му позволи да избягва пороците и глупостта, които неговите страсти хвърлят на пътя му; в такъв случай, ако в гърдите му пламти искрата на набожността, ще поднесе благодарност на този Създател за благословията, която е открил. Във всеки случай той трябва да признае, че съм му направил услуга, като съм изложил тези прости и ясни средства за разбулване на истината.
Сегашната епоха е „ерата на търсенето“ и все пак оловният крак на предразсъдъците продължава да тежи на врата на изследването по темата. Аз мога да припиша този достоен за съжаление факт само на обстоятелството, че няма скорошни публикации върху онези области от астрологията, които са най-лесни за разбиране. Изкуството на хороскопите изисква много години търпеливо експериментиране, преди да бъде добре осмислено и практикувано с увереност и удовлетворение. Изкуството на атмосферната астрология, както и на мунданната астрология, също изисква много време, за да се проникне в техните тайни, и добро образование, за да се следва практикуването им. Следователно можем да обясним сравнително ограниченото им изучаване: малцина имат способностите или възможността да се борят с техните трудности.
Но хорарната астрология, главната тема в този труд, може да бъде бързо изучена от който и да е човек дори със скромни способности; и поне доколкото става дума за елементарните й трудности, може да бъде овладяна с няколко дни учене. Тя може да бъде добре разбрана и сведена до постоянна практика за по-малко от три месеца и никой няма да се затрудни да намери случаи, с които да изпробва нейната реалност или полезност – защото неговите собствени странични занимания и работите на приятелите му всеки ден ще му дават такива възможности. Ако предложение от какъвто и да било вид бъде направено на който и да е индивид, който се тревожи за възможния резултат, следователно не е сигурен дали да го приеме, той само трябва да отбележи часа и минутата, когато е направено предложението за първи път, да състави карта на небесата, както е показано тук, и неговите съмнения незабавно ще получат отговор.
Така той ще може за пет минути безпогрешно да научи дали работата ще има успех; следователно дали е благоразумно да приеме предложението. Ако проучи знака на първи дом от диаграмата, планетата в него или тази, която управлява знака, ще разполага с точно описание на онзи, който прави предложението – и като човек, и като характер; това може веднага да убеди питащия в истината и реалността на принципите на науката.
Освен това, залязващият знак ще опише собствената му личност и характер – още едно доказателство за истинността на науката, ако му е необходимо. Така че това е готов тест за истинността на астрологията. Нейните противници ще се осмелят ли го приложат? Което, мисля, ще бъде по-добро, отколкото да отпуснат широките мускули, които винаги издават невежество и изненада – чувствата, които, съчетани, са несъмненият извор на смях, единственият аргумент за идиота, готовият ресурс на невежия...
В заключение нямам за цел да обидя когото и да било, като демонстрирам този труд – не знам дали не би трябвало да уважа дори предразсъдъците, само мир да има, ако не беше обстоятелството, че не мога с чиста съвест да се съглася да изоставя истината, правейки това усилие. Имам солидна броня срещу немощните усилия на критиците, които може да искат да излеят върху мен водите на злословието или присмеха, след като вече съм минал през потоп. След многогодишен опит разбрах, че законите на астрологията са неизчерпаеми; и понеже не мога да открия никаква забрана за практикуването й в Божието слово, аз съм готов да я защитя от всички глупави атаки на хората, които лъжливо заявяват, че тя проповядва фатализъм или се противопоставя на провидението или откровението на Божеството. И съм готов, с Божията благословия, да умра с твърдото убеждение, че поддържайки истината, както вярвам, в това отношение, в бъдеще ще срещна милостива присъда благодарение на Божията доброта и достойнствата на моя Спасител.
Аз, читателю, съм твой предан приятел и доброжелател в цялата наука, която уважава търсенето и помага на човечеството...

Глава IV.
За дванадесетте дома, тяхната природа и значение
Както вече казахме, в небесата има дванадесет знака и дванадесет дома; и така, сега ще обясним природата на тези дванадесет дома – точното им познаване е толкова задължително, че онзи, който изучи природата на планетите и знаците, без точно да оценява домовете, ще бъде като непредвидлив човек, който се снабдява с всякакви вещи за домакинството, без да има място, където да ги държи. На този свят няма нещо в човешкия живот, което по един или друг начин да не е свързано с някой от дванадесетте небесни дома; и както дванадесетте знака се свързват с отделни части от човешкото тяло, така и дванадесетте дома представляват не само отделни сегменти от човека, но и неговите действия, качеството на живота му и препитанието му. А любопитството и преценката на нашите предци в астрологията са били такива, че те са определили за всеки дом отделно значение; и така са разпределили инцидентите при човека по всичките дванадесет дома. Онзи, който разбира въпросите, отнасящи се към всеки от тях, няма да търси още основания, за да преценява или да дава рационален отговор за всяко произшествие или успех. За първи дом и неговото значение
Първи дом съдържа цялата част от небето от линията, където стои цифрата 1, до числото 2, където започва втори дом – това е една трета от разстоянието между хоризонта и меридиана под земята. Той е показателен за живота на човека, за ръста, цвета, тена, формата и очертанията на този, който задава въпроса, или за чиито радикс става дума; при затъмнения и големи съвпади се съотнася и със Слънцето при ежегодното му навлизане в Овен; той обозначава обикновените хора или общото състояние на кралството, където е съставена фигурата. И понеже е първи дом, представлява главата и лицето на човека. Така че, ако Сатурн или Марс е в този дом в момента на задаване на въпроса или в момента на раждането, може да забележите някакъв недостатък на лицето или частта от тялото, свързана със знака, който тогава е на куспидата на дома; ако например Овен е асцендент, петното, белегът или бенката задължително са на главата или на лицето; ако изгряват няколко градуса от знака, белегът е в горната част на главата; ако средата на знака е на куспидата, бенката, петното или белегът са по средата на лицето или наблизо; ако изгряват последните градуси, лицето е белязано около брадичката, към врата; установил съм, че това е вярно в стотици примери. Сред цветовете този дом се свързва с бялото; тоест, ако някоя планета е в дом, който има за сигнификатор бялото, тенът на човека е по-скоро блед. Ако се поинтересувате от цвета на дрехите на някой човек, чийто сигнификатор е в първи дом и в съответстващ знак, дрехите ще бъдат бели или сиви, или с подобен цвят – така че, ако въпросът засяга едър добитък, когато сигнификаторите са в този дом, то животните ще са с такъв цвят или подобен. Първи дом е мъжки. Негови консигнификатори са Овен и Сатурн – както е първият дом, така и Овен е първият знак, а Сатурн е първата планета; и следователно, когато Сатурн е умерено добре поставен в този дом и в какъвто и да било благоприятен аспект с Юпитер, Венера, Слънцето или Луната, той обещава добро, здраво телосложение и по принцип дълъг живот; Меркурий също се чувства добре в първи дом, защото той представлява главата, съответно езика, въображението и паметта; когато е с достойнства и е поставен в този дом, създава добри оратори; първи дом се нарича и асцендент, тъй като, когато Слънцето и планетите стигнат куспидата му, те се изкачват, или тогава изгряват и са видими на нашия хоризонт. Въпроси, засягащи втори дом
От този дом се изиска оценка, свързана с имуществото или състоянието на онзи, който задава въпроса, с количеството на всичките му движими притежания, парични заеми, печалби, загуби, щети; в съдебни спорове той обозначава приятелите или помощниците на човека; в частни двубои – секунданта на кверента; при затъмнение или голям съвпад обозначава бедността или богатството на хората; когато Слънцето в него навлиза в Овен, то символизира боеприпасите, съюзниците и поддръжката, която ще получи общността; дава да се разбере с какви муниции разполага. У човека обозначава врата и долната му част, към раменете; сред цветовете се свързва със зеленото. Вторият е женски и следващ дом.
Консигнификаторите му са Юпитер и Телец; ако Юпитер е поставен във втори дом или е негов господар, той е белег за имоти  или богатство; Слънцето и Марс никога не са добре поставени в този дом – или показват разпръсване на състоянието в зависимост от капацитета и качеството на човека, който е роден в съответния момент или който задава въпроса...

Глава XX
Какво означава сигнификатор, кверент и квезит; и въведение в преценката на хорар
Кверент е човекът, който задава въпроса и желае разрешение; квезит е човекът или нещото, което се търси или за което се пита.
Сигнификатор не е нищо друго освен планетата, управляваща дома, който обозначава търсения човек или нещо; например, ако изгрява Овен, тъй като Марс е негов управител, ще бъде сигнификатор на кверента, тоест изгряващият знак отчасти ще обозначава неговата физика, тяло или ръст – управителят на асцендента, съобразно знака, в който се намира, Луната и планетата на асцендента, също свързани заедно, ще покажат неговото качество или обстоятелства; така че, който и знак да изгрява, планетата, която е негов управител, ще бъде наречена управител на дома или сигнификатор на човека, задаващ въпроса.
Така че, на първо място, когато се задава някакъв въпрос, изгряващият знак и неговият управител винаги се присъждат на този, който прави питането.
Второ, после трябва да разгледате поставената за разглеждане материя и да видите на кой от дванадесетте дома принадлежи по право – след като съобразите дома, разгледайте знака и неговия управител, как и в какъв знак и в коя част от небесата е поставен, има ли достойнства, какъв аспект сключва с управителя на асцендента, кой възпрепятства вашия сигнификатор, кой е дружелюбен към него, тоест каква е тази планета и кой дом управлява или в кой дом е разположена. Разгледайте как човек, обозначаван от същата планета, ще ви помага или ще ви пречи, или ще бъде в такова отношение с вас, каквото символизира планетата; ако е управител на такъв дом, е враг; ако е управител на дом, който обозначава врагове, значи е много враждебен; ако е от дружелюбен дом, е приятел.
Целият естествен ключ на астрологията се крие в предшестващите думи, правилно разбрани. Със следващите примери ще направя нещата по-ясни; защото не искам да крия и няма да крия нещо, чрез което обучаващият се може да бъде държан в неведение от разбирането, което е полезно за него и най-подходящо да бъде научно. Във всеки хорар определяме Луната като консигнификатор заедно с кверента или управителя на асцендента. След като добре прецените няколкото прилягания и отделяния на управителите на домовете, обозначаващи вашите въпроси, както и Луната – нейното положение и качеството на различимите й аспекти, и аспектите, които всеки сигнификатор образува към всеки, можете да започнете да преценявате и да обмисляте дали нещото, за което се пита, ще се получи – да или не; с какви или чии средства, времето, когато – и дали – ще бъде добре за кверента да продължи по-нататък в питанията си – да или не.

Билката на кралицата

Историята на една чудотворна отвара.

В края на Първата световна война епидемията от „испански грип“ се стоварва върху европейския континент, вече изтощен от масовото избиване в окопите. Но и друга епидемия взема хиляди жертви: така нареченият летаргичен енцефалит, непозната и тайнствена болест с опустошителни последствия.
Медицината по онова време изглежда напълно безсилна пред тази нова болест чак до времето, когато на сцената излиза непознатият български лечител Иван Раев. Благодарение на неочакваната подкрепа на кралица Елена Савойска той успява да наложи своето лечение на базата на едно растение с опасна сила – Atropa belladonna, вероломна, смъртоносна, но понякога спасяваща билка.
Разнищването на тази история потопява читателя в един свят между магическото и научното, между българския Изток и модерния Запад, който – благодарение на посредничеството на кралицата на Италия трябва да приеме безспорния факт, че отварата от беладона наистина действа.
Кой е Паоло Мацарело?
Паоло Мацарело преподава история на медицината в университета в Павия. Той е председател на музейната система във висшето учебно заведение и директор на музея по история. Сред неговите книги, излезли през последните години, могат да се отбележат „Геният и психиатърът. Странното посещение на Ломброзо при Толстой“ (2005), „Забравената Нобелова награда. Животът и науката на Камило Голджи“ (2006) и „Професорът и певицата. Голямата любовна история на Александър Волт“ (2009).

Единствената официална автобиография на Йохан Кройф!
„Моят начин” ( издателство" Сиела") е наследството, което Кройф оставя на близките си, на феновете, на футбола изобщо! Йохан Кройф не бе просто гений с топка в краката – той промени самата същност на футбола. И като играч, и като треньор неговото име бе символ на новото, различното, красивото в най-великата игра на планетата.
Тоталният футбол се превърна във философия, изповядвана до наши дни от най-успешните европейски клубове. „Есенцията на наученото като играч се изразява най-вече в четири неща, които ти трябват – добра трева, чисти съблекални, футболисти, които сами си чистят обувките, и опънати мрежи на вратите.”
„Промяната в стила беше почти завършена и трябваше да поработим върху заставането по терена. Част от това беше привличането на някой като Христо Стоичков, тогава непознат българин, който, нека пак да кажа, ни излезе евтино. Трябваше ми човек като Христо не само заради футболните му качества, но и заради характера му. Той беше боец, инат в добрия смисъл на думата. Той можеше да разтърси отбор, в който нямаше кой знае колко силни характери, не само в съблекалнята, но и на терена.”
„Той имаше изключително влияние върху футбола – първо като играч, а после и като треньор!”, споделя Пеп Гуардиола
„Той бе в сърцето на революцията във футбола. „Аякс” промениха играта и той бе лидерът на тази промяна. Ако искаше, Кройф можеше да е най-добрият играч на всеки пост на терена!”, казва Ерик Кантона

Вторият роман на един от най-влиятелните класици на Западна Европа Гюстав Флобер е епична история, изтъкана от еротика, жестокост и чувственост, с която малко френски романи могат да се мерят.

Считан за един от основоположниците на френския реализъм, Гюстав Флобер остава известен предимно с класиката „Мадам Бовари“, макар „Саламбо“ – втората „висока“ творба на знаменития писател –  да е книгата, разграничила го от съвременниците му и проправила пътя на следващите класически представители на реализма.

В основата на сюжета на шедьовъра „Саламбо“  е въстанието на наемниците през III век пр. Хр., което противопоставя Картаген на наетите от него варвари, участници в Първата пуническа война. Придържайки се към известните исторически факти и въз основа на дълги години изследвания и странство на Изток и в Северна Африка, Флобер създава картината на един въображаем Ориент с чувствена и изпълнена с насилие екзотика.

Саламбо – сестра на прочутия Ханибал Барка – живее в пищния и екзотичен Картаген. Но дните на империята не са спокойни. Светът ѝ е хванат в ноктите на войната. Картаген постепенно поддава на ударите на Римската империя, но други опасности заплашват да го разкъсат отвътре. Когато трябва да се разплатят с наемните войски, били се рамо до рамо с тях срещу римляните, водачите на града отказват да спазят обещанията си. Разгневени, наемниците ги обсаждат и отнемат свещеното було на Картаген.

На фона на драматичните събития между водача на наемниците Мато и дъщерята на гениалния картагенски пълководец Хамилкар обаче пламва страстна любов, а  Великият жрец на града решава да използва чувствата им, за да върне реликвата, като тласка двамата любовници един към друг… и към смъртта.

„Саламбо” е и творбата на Флобер, вдъхновила  Теофил Готие да напише оперно либрето с музика на Верди. По сюжета на „Саламбо” до момента има създадени шест опери и един балет.

Гюстав Флобер е един от най-влиятелните автори в Западната литература. Автор е на романите „Мадам Бовари“, превърнал се в класика, както и на знаменитите „Възпитание на чувствата“, трите новели „Чисто сърце“, „Легенда за свети Юлиан Гостоприемен“, „Иродиада“, романтическата драма „Изкушението на свети Антоний“ и недовършения роман „Бувар и Пекюше“, т.нар. „Речник на готовите истини“, всеки от които се отличава с фина естетика и прецизност към детайлите.

Откъс от „Саламбо” на Гюстав Флобер

ПИРЪТ

Беше в Мегара, предградие на Картаген, в градините на Хамилкар.

Войниците, които бе командувал в Сицилия, си устройваха голям пир, за да отпразнуват годишнината от битката при Ерикс, и тъй като бяха многобройни, а господарят отсъствуваше, те ядяха и пиеха на воля.

Военачалниците, обути в бронзови котурни , се бяха настанили на средната алея под пурпурен сенник със златни ресни, опънат от стената на оборите до първата тераса на двореца. Обикновените войници бяха пръснати под дърветата, сред които се виждаха множество постройки с плоски покриви – помещения за изстискване на грозде, изби, складове, хлебарници и арсенали, както и двор за слонове, ями за диви зверове и затвор за роби.

Смокинови дървета обкръжаваха кухните, яворова горичка се разстилаше до зелените храсти, където сред белите китки на памука блестяха нарове; отрупани с гроздове лози се виеха по клоните на боровете; под платаните цъфтеше поле от рози; тук-там по моравите се люшкаха лилии; пътеките бяха застлани с черен пясък, примесен с коралов прах, а по средата алея от кипариси се проточваше от единия край до другия като двойна колонада от зелени обелиски.

Дворецът, изграден от нумидийски мрамор на жълти петна, извисяваше в дъното над широки основи своите четири терасовидни етажа. С голямото си право стълбище от абаносово дърво, украсено по ъглите на всяко стъпало с носа на някоя пленена галера, със своите червени врати, пресечени с черен кръст, с бронзовите си решетки, които го бранеха долу от скорпиони, с преплетените си позлатени пръчки, които затуляха горните му отвори, и своето сурово великолепие дворецът изглеждаше на войниците също така тържествен и непроницаем, както лицето на Хамилкар.

За устройване на пира съветът им бе посочил неговата къща и тръгнали още в зори, оздравяващите вече войници, които спяха в храма на Ешмун, се бяха довлекли тук с патериците си. Всяка минута пристигаха нови. Те изскачаха непрекъснато от пътеките като буйни потоци, устремени към езеро. Между дърветата сновяха объркани и полуголи робите от кухните; газели по моравите побягваха с блеене; слънцето залязваше и уханието на лимоновите дървета правеше още по-тежки изпаренията от тая запотена тълпа.

Тук имаше хора от всякакви народности: лигурци, лузитанци, балеарци, негри и бегълци от Рим. Наред с тежкия дорийски говор отекваха гърмящите като бойни колесници келтски срички, а йонийските окончания се сблъскваха с острите като крясъци на чакал гласове на пустинята. Гъркът се познаваше по тънката снага, египтянинът – по вдигнатите рамене, кантабриецът – по широките прасци. Карийците поклащаха гордо перата на шлемовете си, кападокийските стрелци бяха нарисували със сокове от треви големи цветя по телата си, а няколко лидийци в женско облекло се хранеха по пантофи и с обеци на ушите. Други, за да изглеждат по-тържествени, се бяха намазали с киновар и приличаха на коралови статуи.

Те се излягаха на възглавниците, ядяха приклекнали около големи блюда или, легнали по корем, дърпаха към себе си късове месо и утоляваха глада си, подпрени на лакти в миролюбивата поза на лъвове, разкъсващи жертвата си. Тия, които бяха дошли последни, стояха прави, облегнати на дърветата, гледаха ниските маси, полузакрити под яркочервени килими, и чакаха реда си.

Тъй като кухните на Хамилкар не бяха достатъчни, съветът им бе изпратил роби, съдове и легла, и сред градината се виждаха, както на бойно поле, когато горят мъртвите, големи ярки огньове, на които се печаха волове. Наръсени с анасон хлябовете се редуваха с големи пити сирене, по-тежки от дискове; кратери  с вино и кантари  с вода стояха до кошници от златен филигран, пълни с цветя. Очите на всички бяха широко разтворени от радост, че най-сетне могат да ядат до насита: тук-там се подемаха песни.

Отначало им поднесоха птици със зелен сос в чинии от червена глина, украсени с черни рисунки, после всевъзможни мекотели, които се събират по пуническите брегове, каши от пшеница, бакла и ечемик и охлюви с кимион в блюда от жълт кехлибар.

След това масите бяха отрупани с месни ястия: антилопи с рогата, пауни с перата, цели овни, сварени в сладко вино, бутове от женски камили и от биволи, таралежи, подправени с вътрешности от риба, пържени щурци и мариновани сънливци. В гаванки от тамрапанско дърво сред шафрана плуваха големи парчета мас. Всички ястия бяха поднесени с много туршии, трюфели и разни подправки. Пирамиди от плодове се срутваха върху медените питки; не бяха пропуснали да приготвят също и няколко от ония малки кученца с дебели кореми и мека розова козина, охранвани с пращини от маслини – картагенски ястия, отвратителни за другите народи. Изненадата от новите храни възбуждаше лакомството. Галите, с дълги, сбрани на темето коси, си дърпаха едни други от ръцете дините и лимоните и ги ядяха с корите. Негри, невиждали никога омари, си раздираха лицата в червените им щипци. А избръснатите гърци, по-бели и от мрамор, хвърляха зад гърбовете си огризките от своите чинии, докато овчарите от Бруциум, облечени във вълчи кожи, гълтаха лакомо и мълчаливо, забили лице в блюдата.

Нощта падаше. Прибраха велария , прострян по алеята с кипарисите, и донесоха факлите.

Трепкащите пламъци на газта, която гореше в порфирни съдове, изплашиха посветените на луната маймуни по върховете на кедровите дървета. Те закрещяха и това развесели войниците.

Продълговати пламъчета трептяха по бронзовите ризници. Отблясъци играеха по обсипаните със скъпоценни камъни блюда. Осеяните с изпъкнали огледала ръбове на кратерите умножаваха разширения образ на предметите; като се тълпяха около тях, войниците се оглеждаха изумени и кривяха лица, за да предизвикат смях. Те си подхвърляха през масите столчета от слонова кост и златни плоски лопатки. Пиеха на един дъх гръцки вина, които се пазят в мехове, вина от Кампания, затворени в големи амфори, кантабрийски вина, донасяни в бъчви, и вина от хинап, канела и лотос. По земята се бяха образували локви и войниците се хлъзгаха в тях. Димът от месата се издигаше към листата на дърветата, примесен с парата от дишането на хората. Едновременно с мляскането се чуваше шум от гласове, песни, тракане на чаши, трошене на кампанийски съдове на хиляди парчета, или ясният звън на някое голямо сребърно блюдо.

Колкото повече се напиваха, толкова по-ясно войниците си спомняха за несправедливостта на Картаген. И наистина изтощената от войната република бе допуснала да се струпат в града всички завръщащи се отряди. Жискон, техният генерал, бе имал все пак благоразумието да ги отпрати едни след други, за да улесни изплащането на войнишките заплати и съветът бе сметнал, че в края на краищата те ще се съгласят на някакво намаление. Но сега картагенците ги ненавиждаха, защото не можеха да им платят. В представата на народа тоя дълг се смесваше с трите хиляди и двеста евбейски таланта , искани от Лутаций, така че и те като Рим бяха неприятели за Картаген. Наемниците разбираха това и изразяваха възмущението си със заплахи и гневни нападки. Най-сетне те пожелаха да се съберат, за да отпразнуват една от победите си, и привържениците на мира отстъпиха, като си отмъстиха на Хамилкар, който бе поддържал така упорито войната. Въпреки всички негови усилия войната бе свършила, така че, разочарован от Картаген, той бе предал командуването на наемниците на Жискон. Определянето на неговия дворец за място на пира означаваше да се пренесе върху Хамилкар част от ненавистта, изпитвана към тях. При това разходите сигурно щяха да бъдат огромни; той трябваше да ги понесе почти изцяло.

Горди, че са принудили републиката да отстъпи, наемниците вярваха, че най-сетне ще се приберат по домовете си, пъхнали възнаграждението за своята кръв в качулките на наметалата си. Но техните неволи, възкресени сега под влияние на винените пари, им изглеждаха неимоверни и прекадено малко възнаградени. Те си показваха раните, разказваха за битките, за пътуванията и за лова в родината си. Подражаваха на крясъците на дивите зверове, на скоковете им. После започнаха неприлични облози; завираха главите си в амфорите и пиеха без прекъсване като зажаднели камили. Един лузитанец с огромен ръст обикаляше масите, носейки по един човек във всяка ръка, като същевременно бълваше огън през ноздрите си. Лакедемонците, които не си бяха свалили броните, подскачаха тежко. Някои от тях пристъпяха като жени и правеха срамни движения; други се събличаха голи, за да се бият сред купите като гладиатори, а група гърци танцуваше около ваза, по която бяха нарисувани нимфи, докато някакъв негър удряше с волски кокал по един бронзов щит.

Изведнъж те чуха жална песен – гръмка и нежна песен, която се снишаваше и извисяваше във въздуха като плясък от крилете на ранена птица.

Беше гласът на робите от ергастерията . Войниците скочиха и се спуснаха да ги освободят.

Те се върнаха, като бутаха пред себе си сред прахта и виковете двадесетина мъже, които се отличаваха с по-бледите си лица. Островърхи черни плъстени шапчици покриваха бръснатите им глави; всички носеха дървени сандали и веригите им дрънкаха като товарни коли в движение.

Стигнаха до кипарисовата алея, дето се загубиха сред тълпата, която ги разпитваше. Един от тях стоеше настрани, прав. През разкъсаната му туника се виждаха нашарените с дълги белези рамене. Навел глава, той гледаше недоверчиво наоколо и притваряше леко клепки от силната светлина на факлите; но когато видя, че никой от тия въоръжени мъже не му мисли злото, от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка: той мърмореше нещо, хилеше се под бистрите сълзи, които обливаха лицето му; после сграбчи за двете дръжки един пълен кантар, вдигна го нагоре с протегнати ръце, от които висяха окови, и като продължаваше да държи купата, отправи поглед към небето и каза:

– Поздрав първо на тебе, освободителю, Ваал-Ешмун , когото хората от моята родина наричат Ескулап , и на вас, духове на изворите, на светлината и на горите, и на вас, богове, скрити под планините и пещерите на земята, и на вас, храбри мъже в блестящи брони, които ме освободихте!

После пусна купата на земята и разказа историята си. Наричаше се Спендий. Картагенците го пленили в битката при Егина , и като говореше на гръцки, лигурски и пунийски, той благодари още веднъж на наемниците и целуваше ръцете им; най-сетне ги поздрави за пира, като се изненада, че не вижда по масите купите на свещения легион. Тия купи, украсени с изумрудена лоза по всяка от своите шест златни повърхности, принадлежаха на един легион, съставен от най-високите на ръст млади патриции. Употребата им бе привилегия, почти жреческа чест; ето защо никое от съкровищата на републиката не бе така страстно желано от наемниците. И именно поради това те мразеха легиона и често се случваше някой да рискува живота си за необяснимото удоволствие да пие от тия купи.

И така, наемниците заповядаха да им донесат купите. Те се съхраняваха от сиситите – сдружение на търговци, които се хранеха на обща трапеза. Робите се върнаха обратно. В тоя час всички сисити спели.

– Да се събудят! – отвърнаха наемниците.

При повторното поискване им обясниха, че купите били заключени в един храм,

– Да се отвори храмът! – заявиха войниците.

А когато разтрепераните роби признаха, че купите се намират в ръцете на генерал Жискон, наемниците се провикнаха:

– Да ги донесе!

Скоро след това Жискон се появи в дъното на градината, обкръжен от свещения легион. Неговата широка черна мантия, прикрепена за главата със златна митра, осеяна със скъпоценни камъни, се спущаше до копитата на коня и отдалеч се сливаше с нощния мрак. Виждаше се само бялата му брада, блясъкът на митрата и неговата огърлица от три реда широки сини плочки, която се удряше в гърдите му.

Когато се приближи, войниците го приветствуваха със силни възгласи – всички викаха:

– Купите! Купите!

Отначало той заяви, че ако се има пред вид тяхната храброст, те са достойни за купите. Тълпата зарева от радост, като ръкопляскаше.

Той, който ги бе командувал в похода и се бе върнал с последното отделение войници на последната галера, знаел добре това.

– Истина е! Истина е! – повтаряха те.

Но и републиката, продължи Жискон, зачитала техните подразделения по народности, техните обичаи, техните божества, дадена им била свобода в Картаген! Колкото до купите на свещения легион, те били частна собственост.

Изведнъж близо до Спендий един от галите скочи през масите, спусна се право срещу Жискон и го заплаши, като размахваше два голи меча.

Без да прекъсва речта си, генералът го удари по главата с тежкия си жезъл от слонова кост: варваринът падна. Галите започнаха да реват; тяхната ярост се предаде на другите и щеше да помете легионерите. Като ги видя да прибледняват, Жискон повдигна рамене. Помисли си, че смелостта му ще бъде излишна пред тия разярени диви зверове. По-добре беше да им отмъсти по-късно с някаква хитрост; и така, той направи знак на войниците си и бавно се отдалечи. После, като стигна до вратата, Жискон се обърна към наемниците и им извика, че ще се разкайват за това.

Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…