All for Joomla All for Webmasters

Последни статии

  • Новини
  • Интервюта
  • Алтернативни терапии
  • Ветеринарна медицина
  • Био
  • Рехабилитация и СПА
  • Съветник
Юни 25, 2017
0
Градчето бе  домакин на 16- то традиционно градинско парти на Виенския икономически форум (VEF).    Гутенщайн е 4 пъти по-малко от
Март 11, 2017
0
Поредното 14-о представяне на книгата на очната лекарка е на 14.3. в VIVA ART Gallery във Виена от 18 ч. и е в подкрепа на кампанията "Локомат
Октомври 18, 2016
0
Веска Александрова от Инсбрук ни разяснява всичко за Тета лечението в рубриката ни ”По-здрави”. Визитка: Веска  Александрова
Февруари 28, 2017
0
Полезни съвети за притежателите на домашни котки за всички болести, здравословни проблеми, спешни медицински случаи и инциденти, свързани с
Май 04, 2017
0
Новината е в рубриката" На гости у съседите". Мащабният и атрактивен проект се очаква да бъде готов до 2021 г. В Италия ще се открие нов
Февруари 08, 2017
0
Инициативата на д-р Анелия Хохвартер продължава, досега събраните средства са над 30 хил. лв. Д-р Анелия Хохвартер, инициатор на дарителската
Луксозно цветно издание с пътеписи от мистични места в България е по книжарниците. Книгата „Времето гледа с десет очи” (ИК „Сиела”) от Николай Н. Нинов описва 300 мистични обекта и повече 700 часа бродене из пътеките и съдържа 70 цветни фотографии, дело на автора.
На българския книжен пазар се появи интересен сборник с пътеписи – „Времето гледа с десет очи” (с подзаглавие „Пътеписи от мистична България”). Автор на книгата е журналистът Николай Н. Нинов, който ни запозна със своите фотописи от мистична България през 2015 г. – в книгата си „Повторени сънища”.
В новата си книга Нинов ни повежда на дълга и разнообразна разходка до различни познати и непознати мистични кътчета из цяла България, които впечатляват с причудливите си форми. В допълнение авторът-пътешественик ни среща и с колоритни, гостоприемни местни хора, които разказват вековни легенди за чудатите  места, описани в изданието. Сред мистичните дестинации в книгата са Беслетският рид, дяволските воденици карай село Стояново, загадките над Розовец, Стайков камък и много други.
Ако трябва да обобщим в цифри „Времето гледа с десет очи”, то би изглеждало така:300 мистични обекта, 700+ часа отвъд пътеките, 0 000 км зад волана
Николай Н. Нинов е журналист, писател, пътешественик. През 2012 г. печели фотоконкурса на в-к „Дневник“ „Спомен от лятото“. Решава да сподели историите за пътешествията си в книга – „Повторени сънища“, която излиза през 2015 г. с логото на „Сиела”. Сред колегите си Николай Н. Нинов е известен като търсач на неоткрити места, любител на древните загадки и тайни. Приятелите му го определят като приключенец по дух, с око за скалните вълшебства. 
Освен множество цветни фотографии и подробни описания на местата,които Нинов е включил във „Времето гледа с десет очи”, за всяко от тях авторът е посочил и конкретни географски координати – в специалния GPS индекс в края на книгата.
Как се е появил древнобългарският календар? Какво представлява той? Има ли общо първото име в „Именника на българските владетели” с хунския владетел Атила? Какво крие известната Розета от Плиска? Отговорите на тези въпроси намираме в книгата „Древнобългарският календар и Именникът на българските владетели – митове и реалности“ (ИК „Сиела“) на Живко и Иван Войникови.
Какво (не) знаем за три от най-обсъжданите теми, свързани с древните българи: техния календар, Именника на българските владетели и Розетата от Плиска? Братята Живко и Иван Войникови детайлно разглеждат хипотезите и фактите около всяка от тях в съвместната си книга „Древнобългарският календар и Именникът на българските владетели – митове и реалности“. Авторите сравняват наличните теории, извори и данни по тези теми и отсяват псевдонаучните твърдения.
Изданието „Древнобългарският календар и Именникът на българските владетели – митове и реалности“ (с подзаглавие „Един паметник на древнобългарската астрология“) има за цел да хвърли повече светлина в морето от твърдения и хипотези, за да открием какво действително знаем за така важните символи на древните български племена.
Авторът на предговора към „Древнобългарският календар и Именникът на българските владетели – митове и реалности“ – археологът и заместник-кмет на София д-р Тодор Чобанов, обобщава: „Настоящата книга представлява най-задълбоченото до момента проучване на български по темата за възникването и характера на дванадесетгодишния животински календар. И макар че не се дават ултимативни отговори на ключовите въпроси, а се изказват деликатни предположения, изследването е важна крачка напред, стъпваща на редица чуждоезични източници.“
Оформлението на корицата на книгата е на Живко Петров.
Живко Войников е родом от Хасково, но живее в Стара Загора.Работил е като лекар и е бил началник „Медицинска служба” в ракетен дивизион на Българската армия. Неговите интереси в областта на историята са свързани с процесите на етногенеза на българския народ, със сравнителната лингвистика, българската диалектология, историята на населените с българи земи, останали извън пределите на България, както и с история на Средна Азия. Автор е на редица книги, посветени на произхода, езика и бита на древните българи, на митовете и истините за тях. Сред трудовете му са „Произход и преселения на древните българи (в търсене на нов поглед върху стария въпрос)”, „Алано-древнобългарското писмо” и „Етногенеза и миграции в Евразия, през древността и Ранното средновековие и мястото на древните българи в тях“.
Иван Войников има икономическо образование, но се интересува от история на България.Неговите интереси са свързани както с изследването на произхода на древните българи, така и с хералдика, история на българските герб, знамена и химн.
 
Хитовият пътеводител „101 отбивки”вече може да бъде открит и в издание на английски език!
След като „101 отбивки” на звездния екип Иван Михалев и Елина Цанкова се превърна в най-продаваното издание през 2015 г., а успеха им последваха и „Нови 101 отбивки” и „101 романтични места”, беше време хитовата поредица да стане достъпна за пътешественици от цял свят. В книжарниците и онлайн вече може да бъде открито „101 Byways” –  практично и удобно издание ( издателство"Сиела"), чрез което приятели и познати от други държави да обикнат България така, както я обичаме ние –  с раница на гърба от най-високата планина до най-затънтеното кътче.
Този алтернативен пътеводител предлага информация за 101 от най-колоритните места в България, за които сте чували от приятели, виждали на снимки в интернет… а може би дори не сте и подозирали, че съществуват в родината ни.  
Местата в „101 Byways” не попадат в туристическите справочници, но трябва задължително да бъдат включени в списъка на всяко бягство от града през уикенда. Особено ако придружителите ви са чужденци, които за пръв път стъпват на българска земя. Планински върхове, пещери, водопади, плодове, вино, мястото с най-хубавата гледка – няма значение, отбивките от магистралата, които Иван Михалев и Елина Цанкова препоръчват, са винаги добро решение. 
Освен невероятни цветни фотографии, пресъздаващи очарованието на българската природа, в „101 Byways” авторите предлагат и точни упътвания до конкретната дестинация, други интересни места в радиус от 50 километра, както и фотографски съвети за красиви снимки, което превръща книгата в подходящ подарък и за любители фотографи. 
Книга за пътешественици, а не за туристи – „101 Byways” не съдържа крадени кадри с източник „интернет”, дълги и скучни текстове и скрити реклами на хотели и ресторанти.
Лятото в България може да бъде прекрасно за всички, независимо от предпочитанията им. Надяваме се да се срещнем по пътя. Приятно пътуване!
Историята на източните бойни изкуства в България няма как да отмине книгата „Размисли на Сенсей Стефан Хинков за бойните изкуства“, защото тя самата се съдържа в нея.
Д-р Добромир П. Друмев е събрал и записал не просто разговорите си със Сенсей Стефан Хинков, а е проследил създаването, налагането и разпространението, изпъстрено с многобройни перипетии и трудности, на източните бойни изкуства у нас легално и нелегално. Тяхната философия и практика навлизат с немногобройните и просъществували за кратко или по-дълго школи у нас, с българските треньори (майстори) и канените чуждестранни учители, с преведените за собствена употреба текстове за бойни изкуства.
Сенсей Стефан Хинков е не само участник и съучастник, но и един от основоположниците на източните бойни изкуства в България. Ето защо „Размисли на Сенсей Стефан Хинков за бойните изкуства“ предлага идеи и духовност – не единствено упражнения или „хватки“, а систематизация и философски прозрения на основите на пътя на воина.
„Бойни изкуства. Размисли на сенсей Стефан Хинков“ е книга за появата, развитието и проблемите на бойните изкуства в България, видени през погледа на един от главните им герои у нас. Съдържа педантично събирани данни и информация, широкоформатно – колкото конкретно, толкова и системно познание за същността, смисъла и предназначението на бойните изкуства – и на първо място, дълго търсени прозрения за тяхната духовна и философска същност.  Състои се от три части: интервюта на Сенсей, записки на негови разговори с автора на книгата Добромир Друмев и преводи с личните му коментари на текстове, важни по негова преценка.
Кой обаче е Стефан Хинков?
Легенда за познавачите, откритие за широката публика, Сенсей е сред основоположниците на източните бойни изкуства в България, създател, в частност, на първата секция по джудо у нас. Това е най-общото, което може да се каже за „Стария“ – то обаче не казва почти нищо за неподозираните дълбини на една забележителна личност.
Бил е опасен човек, можел е да събори човек с поглед. Буквално. Има такива хора: рядко се срещат, като ги погледнеш, дори само снимката им, несъзнателно изправяш стойка и се стягаш. Енциклопедист по размах и дълбочина на знанието за и отвъд бойните изкуства, математик по образование, шахматист. Полиглот. Професионален читател и заклет библиофил – колекцията му от книги на български, френски, немски, руски и до днес буди възхита и завист сред познавачите. Езотерик и бриджьор. Пушач, пепелта от чиято цигара никога не падала – факт, който втрещявал хората край него. Познавач на йога, дзен/чан, даоизма и тантра. Семиотик-протолингвист. Историк – имал е широки познания по българска история и солидно аргументирани виждания за произхода и ролята на българите. Със задълбочени познания в областта на философията, и по-специално към тълкуването на „Книгата на промените“. И не на последно място – суров характер, изключително критичен поради натрупаните знания и мащаба на мисленето; особняк, превърнат насила от властите през 70-те и 80-те в отшелник заради забраната да обучава свои ученици. Плаща висока цена за свободата на духа си и за желанието да постави бойните изкуства в България на професионална основа във времена, когато властта се лута между „осанна“ и „разпни го“ за ползата и вредата от капиталистическия спорт (джудото идва от Япония).
Дребен щрих за финал. За себе си този човек казва: „Умът ми не е съвсем в ред, въпреки че някои ме смятат за умен“.
В основата са записките, които Добромир Друмев е водил собственоръчно по време на срещите си със Стефан Хинков през цялото десетилетие на 80-те. Ученикът, шест месеца връщан от „чичо Стефчо“, който го е викал всяка събота уж да започнат обучението, е положил честни усилия да съхрани автентичното слово на Сенсей за основите на пътя на воина,  въздържайки се от дописване и доукрасяване. Книгата печели авторитет от пръв поглед с широките – колкото енциклопедични по мащаб, толкова задълбочени до степен на детайл, знания на Сенсей за огромен брой труднопроизносими названия на бойни изкуства, най-общо разделени на японски, китайски и корейски. Познанието му за тях е тъй сериозно, че той с лекота прави скропульозен сравнителен анализ на отделни движения, намерения и техники – да не говорим за философията и начина на мислене отвъд тях. Като се започне от джудо, та през айкидо, карате, джу-джуцо, кунг-фу/у-шу, беге-те-кион, кемпо, танланцюан, джийткуондо, синицюан, тайкикен, виетнамско виет-во-дао, тайландско муайтай и още, и още...
В йерархията на Стефан Хинков по важност „хватките“ са някъде към края. На първо място е слагал философията и духовното познание като основа на бойното изкуство, чак след това идва техниката. Неслучайно посвещава половината си живот на изучаването на древната „Книга на промените“ (И-Дзин), доколкото нейната диалектика е залегнала в солидната философска основа на източните бойни изкуства. Впрочем И-Дзин е съвсем отделна галактика, към която българският род според Сенсей има непосредствено отношение дори като авторство.
Ще разбуни ли духовете приносният, изразено историчен, духовно-философски и с почит към делото на Стефан Хинков разказ за многобройните абсурдни пречки пред навлизането и разпространението на бойните изкуства у нас? Настъпва ли времето, когато думите на Сенсей „Моят път не е за всеки. Не ме разбират и чудо би било да ме разберат“ ще се опровергаят или поне ще станат по-разбираеми.
Книгата е на пазара, благодарение на издателство" Кибеа".
Една книга за малко познати места с огромно значение за нашата история.
Книгата „50 места от българската история отвъд България“ е първото по рода си издание на българския пазар, което изпраща читателя на вълнуващо пътешествие из значими за родния летопис обекти, намиращи се извън границите на страната ни.
Знаете ли защо замъкът „Св. Антон“ в Словакия има важно място в българската история? След абдикацията си цар Фердинанд го използва за своя ловна резиденция, а по време на Втората световна война той е негов постоянен дом. Днес замъкът е превърнат в музей, а една от стаите е наречена „българската“.
Благодарение на книгата ще научите за един от от най-големите барелефи на Ботев, намиращ се в столицата на Молдова – Кишинев. Или пък за извисяващата се в Рим статуя на Иван Вазов. Ще узнаете и за мястото, където е отсядал Димитър Димов – на метри от световноизвестния музей „Прадо“ в Мадрид. Страниците ще ви пренесат и край живописното езеро Комо в къщата, в която последен пристан намира Пенчо Славейков. 
Ще стигнете и до далечна Нигерия, на 7 000 километра от родината, където ще откриете точно копие на Двореца на културата и спорта във Варна, проектирано от български архитекти. Междувременно пък може да се отбиете и до „Градината на българския народ“ в Израел, както и до десетки други обекти, част от родното минало.
Книгата е дело на авторите Светослав Марков и Теодор Борисов и се издава от сдружение „Българска история“ с подкрепата на Фондация Българска Памет, която финансира изданието като част от дългогодишната си дейност, свързана със съхранение и разпространение на нашето културно-историческо наследство.
Повече за книгата следете на официалната ѝ страница.

„Виенското братство“

Първа книга от трилогията за комисар Байер
„Виенското братство“ е майсторски изграден конспиративен трилър, в който исторически събития се преплитат със съвременната политическа реалност и живота в сянката на страха от тероризма. В първата част от трилогията емоционално нестабилният полицейски комисар Фредрик Байер се заема да разнищи случая с изчезването на близките на високопоставен политик. Дъщерята принадлежи към религиозна секта, срещу която е извършена кървава атака. На местопрестъплението е открита тайна лаборатория. В хода на разследването Байер и помощничката му от специалните служби Кафа Икбал се натъкват на свидетелства за дейността на братство от биолози, осъществявали опити в името на „расовата хигиена“ по време на Втората световна война. Динамичното и напрегнато повествование увлича читателя в мрачните дебри на националсоциализма, в онова зловещо минало, чиито останки подхранват терора в настоящето.
Едва появил се на литературната сцена, норвежкият журналист и писател Ингар Йонсрюд (р. 1974 г.) е обявен за новата звезда на криминалния жанр, с ярка индивидуалност и открояващ се почерк.
Веднага след излизането си през 2015 г. дебютният му роман, първа книга от трилогията за комисар Байер, се превръща в бестселър, високо оценен от критици и читатели, а правата за неговото издаване са продадени в 20 страни. „Виенското братство“ е майсторски изграден конспиративен трилър, в който исторически събития се преплитат със съвременната политическа реалност и живота в сянката на страха от тероризма.
Откъс от „Виенското братство“
В полумрака стюардесата отсервираше недокоснатия поднос с пушена сьомга, костур от Босфора и виенски ябълков щрудел. Движенията ѝ бяха бързи, толкова рутинни, че дори не ѝ се налагаше да поглежда надолу. Докато ръцете ѝ работеха, тя го погледна. На лицето ѝ се изписа онова изражение, което придобиваха някои, щом го видеха отблизо. Сякаш в картината имаше смущение, но тя не можеше да определи какво точно. Когато се протегна към чашата му с шампанско, той сложи ръката си върху нейната. Тя бързо я дръпна. 
Той предпазливо повдигна сенника на прозореца. Останалите пътници спяха. Примигващите светлини от крилото на самолета хвърляха слаби отблясъци върху стъклото. Някъде там долу трептяха хиляди златисти светлинки. Европа. Беше минало много време. Той затвори очи, погали с пръсти шева между маската и кожата и се замисли за всичко, което беше преживял. 
Спомни си как прахът беше танцувал лениво в следобедния бриз. Жаркото слънце беше обвито в блед синьосив килим. Степта се намираше на хиляда метра надморска височина и въздухът беше разреден. Въздушното съпротивление беше ниско. Условията не можеха да бъдат по-добри. 
Лежаха неподвижно на каменното стълбище до най-горното прозорче на старото минаре. Температурата отвън беше близо четиридесет градуса. Вътре беше по-хладно, но въпреки това – ужасно горещо. 
Той гледаше пред себе си. Примигна и се взря в сенките със съзнанието, че Кита го наблюдава през далекогледа. Срещата беше продължила почти четири часа. Ако губернаторът искаше да се прибере в своя добре охраняван дом преди свечеряване, трябваше скоро да тръгва. 
Кита го сръчка в рамото. Той знаеше какво означава това и зареди оръжието. Погледна през мерника. Стената беше небоядисана, червено-кафява на цвят. Гологлав мъж, облечен в тъмна жилетка и светъл перахан тунбан, традиционната туника, предпочитана от много афганистанци, беше отворил вратата на балкона. Това беше Хасам. Информаторът, който беше примамил губернатора тук. 
Хасам отстъпи встрани, за да може един възрастен мъж да застане на балкона с парапет от ковано желязо. Губернатор Осмал Абдулах Камал. Мерникът се плъзна по кафявия му тюрбан. И надолу по гъстата му посивяла брада. Двамата мъже стояха в привидно мълчание, загледани в маковите полета. 
От отката той изгуби целта от очи. Когато спусна оръжието обаче, видя, че 338-калибровият куршум, марка „Лапуа Магнум“, беше попаднал почти на пет сантиметра вдясно от центъра на гръдния кош. Дори изстрелът да беше по-неточен, пак щеше да е смъртоносен. Въпреки това гневът започна да пулсира в слепоочията му. Вместо да направи червена дупка с размерите на портокал в бялата туника на губернатора, почти беше разкъсал гърдите му на две. Фонтан от светлочервена кръв обагри балкона, Хасам и стената зад двамата мъже. Тялото на губернатора се изопна и се стовари върху вратата. Там движението спря рязко и тялото застана в много странно положение, леко приведено, а след това крехката дървена конструкция поддаде, то падна на пода и се вдигна облак прах. 
Презареждане. Звук от падаща гилза на стълбите. 
Хасам се сви до обутите в сандали крака на губернатора. Може би се молеше. Може би го беше обзела паника. Може би играеше театър пред охраната, която се спусна на балкона. Нямаше значение. Стрелецът провери посоката на вятъра и натисна спусъка. Миг след това тялото на Хасам се прекатури на една страна. Мозък, кръв и остатъци от коса и череп образуваха оранжево-червен ореол върху глинената стена. 
Убиецът мигна и си помисли, че окото е фотоапарат, а примигването – онова едва забележимо затъмняване, когато огледалото се обръща и времето застива. Този момент беше негов и щеше да остане запечатан завинаги. 
– Сбогом, Хасам – констатира Кита. 
Стрелецът зави оръжието в кърпа. Докато Кита прибираше далекогледа, той се изправи и изкачи трите стъпала до завързания мъж, който лежеше на площадката над тях. Няколко мухи жужаха около засъхналата кръв по челото му. Превръзката на очите на стария имам не позволяваше да се установи дали той е в съзнание. Дишаше учестено и хрипливо. Стрелецът освободи автоматичния пистолет от кобура на пояса си. Кита бързо поклати глава: „Няма нужда.“ 
Отвън пред минарето си стиснаха ръцете. 
– Организацията ти пожелава успех в Норвегия – каза Кита. 
Той изсъска.
– Фредрик Байер. С „й“. Не с „и“. 
– Адрес? 
– Улица „Соргенфригатен“. В Майорстюа.
– В Хайнеке ли? 
– Моля? 
– Мисля, че сградата, в която живеете, се казва Хайнеке. И сте роден...? 
– В... тук, в Осло. Какво значение има? 
– Извинете. Имах предвид годината на раждане. На колко години сте? 
– Четиридесет и осем. На четиридесет и осем съм. 
Главният комисар, който седеше на кожения диван, протегна мършавата си ръка. Взе лъжичката, която му бяха донесли с чашата разтворимо кафе, и я завъртя, докато видя собственото си бледо отражение в нея. По повърхността на извития метал едва успя да различи фините сиви следи на времето, отличаващи се върху слепоочията му. Затова пък тънкият му, добре подстриган мустак, изглеждаше като нарисуван в състояние на пиянски унес. 
Пред комисаря седеше служебният психолог. Над него висеше плакат на Ърнест Хемингуей, гол до кръста. Писателят позираше с каменно изражение на лицето и държеше двуцевна пушка. 
– Хемингуей не се ли беше застрелял? 
– Да, като баща си. 
– Не е ли странно един психолог да украсява кабинета си с някакъв тип, който си е пръснал черепа? 
– Точно толкова странно, колкото и фактът, че живеете на улица „Безгрижна“, предполагам – отвърна психологът и кимна поверително към дебелата папка на пациента на масата между тях. 
Комисарят изсумтя сърдито. В най-добрия случай, адресът беше просто съвпадение. – Бившата ми жена избра апартамента. 
– Значи сте бил женен? Деца?
– Три... Две. Искам да кажа, две. 
– Три или две? 
– Едно от тях почина. 
– Съжалявам. Какво се случи? – Психологът с двойна брадичка затегна възела на конската опашка на тила си. 
Точно тук идваха полицаите от целия град, за да си излеят душата. Повдигаше му се от вонята на тревога, неудовлетворение и страх, които ежедневно се изливаха върху грубите мръснобели стени. Кабинетът на психолога беше голям колкото килия и Фредрик Байер имаше нужда от въздух. Захабеното кожено канапе изскърца, когато той се надигна. Изправен, стигаше почти до тавана. Застана пред прозореца. Мръснобели завеси се вееха над мокрите от дъжда алуминиеви первази. 
Психологът не си направи труда да се обърне и когато Фредрик се обърна, той видя само рядката му конска опашка и плешивото му теме, блеснало от пот. Под него беше мозъкът му, маринован в най-мрачните тайни на полицейските служители. Това приятелче беше нужникът на полицаите в Осло. Дявол да го вземе, нямаше да обсъжда с него какво е станало със сина му. 
– С децата си ли живеете? 
Фредрик потърка очи. 
– Не. Те живеят в Тромсьо. С майка си. Алис. И с нейния нов мъж. 
Когато отново се отпусна на канапето, лявото му коляно болезнено изпука. 
– Не съм тук по своя воля. Трябваше да избирам между Вас и дълъг отпуск. 
Психологът прокара пръст през гънката на двойната си брадичка. 
– Защото не смятате, че сте болен? Тонът не остави съмнение за презрението му към хората, които сами си поставят диагноза.
– Психически ли? – отвърна Фредрик и впи поглед в него. – Не.
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…