All for Joomla All for Webmasters

Последни статии

  • Новини
  • Интервюта
  • Алтернативни терапии
  • Ветеринарна медицина
  • Био
  • Рехабилитация и СПА
  • Съветник
Декември 07, 2017
0
На 22.12.17 г. от 18,30ч в зала „Катя Попова” - Плевен ще се проведе благотворителен концерт за набиране на средства с цел закупуване на
Март 11, 2017
0
Поредното 14-о представяне на книгата на очната лекарка е на 14.3. в VIVA ART Gallery във Виена от 18 ч. и е в подкрепа на кампанията "Локомат
Близначета панди, родени и отгледани във Виенския зоопарк, отпразнуваха първия си рожден ден - едното похапваше снаксове пред множество свои
Май 04, 2017
0
Новината е в рубриката" На гости у съседите". Мащабният и атрактивен проект се очаква да бъде готов до 2021 г. В Италия ще се открие нов
Декември 03, 2017
0
Außenwirtschaft Австрия организира уебинар на 5-и декември 2017 г., от 10 до 12 ч, на който ще се информирате за посоките в които се развиват
Декември 11, 2017
0
Има много приказки за появата на това чудно красиво цвете, но според стара келтска притчаисторията за коледната звезда звучи така: Абат Йоханес,

Без упойка

Книгата, казва поетът Петър Петров, съдържа не само обществено ангажирани, но и по-интимни текстове, които загатват мимолетните възходи и лични провали, издават триумфиращата от вдъхновения, но и в същото време осквернена и опожарена от неподозирани похищения чувствителност във века на непредсказуемото живеене по пътя на произвола. 
Авторът допълва, че е неустоимо изкушението да изследва неочакваните обрати в писането, да намира нови пролуки отвъд езиковите правила, но и да поддържа собствен стил на изразяване. Поезията, посочва той, е инстинкт, право на личен отговор в епохата на тоталната безотговорност, но и на предизвиканото в междуредията на дните мълчание в бъбривото ни и капризно глобално общество. В едно от стихотворенията той изповядва идеята, че хората трябва да си представят съвестта като орган от човешкото тяло, за който е крайно необходимо да се полагат ежедневни грижи - както за всички останали части на организма. 
Писането на поезия е като да следоотделиш искреност, да оставиш емоционален и личен отпечатък, да подариш на света маршрута на една сълза, заключава Петър Петров.
Повече от автора можете да прочетете на www.petarpetrov.blogspot.com
Петър Петрое е роден на 6 декември 1978 г. в град Враца. Възпитаник на ПМГ "Акад. Иван Ценов", профил - физика. 
Завършва специалностите предучилищна и начална педагогика и връзки с обществеността в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Учи публична реч в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". 
По професия журналист. Тв водещ, новинар, редактор и репортер в различни електронни и печатни медии. Автор на стихосбирките "Пин код: Лукчета" (2004), "Без упойка" (2013), "Твърде лично" (2015), "Вдъх" (2017) и "Сърцебиене" (2017).
 

Вратата

„Вратата“ е роман изповед. Героинята, писателка, разказва за отношенията си със своята прислужница Емеренц Середаш, която е нейна противоположност – едната е възрастна, другата млада; едната едва знае да пише, другата живее с думите; едната е упорита, но и изпълнена със смирение, другата притежава гордостта на интелектуалката. И все пак прислужницата има на какво да научи своята господарка. Емеренц твърдо държи на свободата си, на мълчанието си, на самотата си и отказва на всички достъпа до дома си. Какви тайни се крият зад вратата й?
На места книгата звучи като размишление за смисъла на човешкия живот, а Емеренц притежава нещо от героините на античните трагедии. Романът „Вратата“ е безспорно един от шедьоврите на унгарската литература и се радва на огромен международен успех. Критиката също е единодушна – оригинална, чудесна, вълнуваща творба.
Книгата е преведена на 42 езика, получава френската награда „Фемина“ за произведение на чуждестранен автор през 2003 г., филмирана е от носителя на „Оскар“, унгарския режисьор Ищван Сабо през 2012 г. и попада в класацията на „Ню Йорк Таймс“ за 10-те най-добри книги на 2015 година. 
Забележителна романистка! „Монд“
Магда Сабо (1917–2007) е една от най-обичаните и превеждани унгарски писателки. Дебютира като поетеса. През 1949-а е удостоена с авторитетната литературна награда „Баумгартен“, но по политически причини отличието й е отнето, а самата писателка е уволнена и не може да публикува чак до 1958 година. В този период от живота си Магда Сабо се обръща към прозата. Семейните тайни, женските съдби, загадъчният емоционален свят в ежедневните взаимоотношения са постоянни мотиви в творбите й. Носител е на най-престижната унгарска литературна награда „Кошут“ (1978).
На 5 октомври 2017 г. се навършиха точно 100 години от рождението на голямата унгарска писателка Магда Сабо, която ни напусна през 2007 година. По този повод „Колибри” планира да издаде едни от най-значимите й произведения. На 8 декември излиза романът „Вратата”, който се занимава с драматичните събития, разиграли се в Унгария през 60-те години на миналия век. 
Магда Сабо е лауреат на най-високото унгарско литературно отличие на името на Лайош Кошут, а книгите й са преведени на десетки езици. Дебютира като поетеса. През 1949-а е удостоена с авторитетната литературна награда „Баумгартен“, но по политически причини отличието й е отнето, а самата писателка е уволнена и не може да публикува чак до 1958 година. В този период от живота си Магда Сабо се обръща към прозата. Първата й творба, повестта „Фреска”, е публикувана, когато свалят забраната върху издаването на нейните произведения, наложена от унгарския диктатор Матиаш Ракоши. Една след друга се раждат книги като „Кажете на Жофика”, „Сърната”, „Синият остров”, „Бал с маски”, „Рожден ден”, „Пилат”, „Данаида”. Семейните тайни и загадката на ежедневните взаимоотношения са постоянни мотиви в творбите й, които се отличават с рядка експресивност и дълбочина на психологическия рисунък.
Откъс от книгата
Рядко сънувам. Но когато все пак се случи, се стряскам обляна в пот. В такива моменти се отпускам назад, изчаквам сърцето ми да се успокои и се замислям върху непреодолимата и магична сила на нощта. Като дете и на младини не сънувах нито хубави, нито лоши сънища, единствено старостта тласка отново и отново към мен, наслоени и непробиваеми, кошмарите на миналото, които са толкова плашещи, защото са по-сбити и по-трагични, отколкото бих могла да преживея, тъй като с мен в действителност никога не са се случвали нещата, от които се будя с писък. 
Сънищата ми са повтарящи се видения, еднакви като две капки вода. Винаги сънувам едно и също. Стоя долу на стълбището ни, от вътрешната страна на вратата от нечупливо, армирано стъкло в желязната рамка, и се опитвам да отключа ключалката. На улицата е спряла линейка. Прозиращите през стъклото силуети на лекаря и санитарите са неестествено големи, набъбналите им лица са като месечини с хармани. Ключът се превърта, но напразни са усилията ми, не мога да отворя вратата, а трябва да ги пусна вътре, в противен случай ще закъснеят за моята болна. Но ключалката не помръдва, вратата си стои като запоена към желязната рамка. Викам за помощ, но никой от живущите в триетажната сграда не ми обръща внимание, а и не биха могли, защото – внезапно осъзнавам – само си отварям устата като риба на сухо. Върхът на кошмара ми е, когато разбирам, че не само не мога да отворя вратата на бърза помощ, но съм и онемяла. В такива моменти се стряскам от собствения си вик, светвам лампата и се опитвам да се справя със задуха, който винаги ме мъчи след този сън. Около мен е познатата мебелировка на нашата спалня, над леглото ни е семейният иконостас, моите предци с колосани вдигнати яки, облекли куртки, обточени с гайтани, с елементи от унгарски барок или бидермайер, всичко виждащи, всичко разбиращи и единствени свидетели на това колко пъти нощем съм се спускала да отварям вратата на спешния лекарски екип и колко пъти – докато на онемелите улици вместо познатия дневен шум чувам звуците на промъкващите се котки и поклащащите се клони в нощта, нахлуваща през отворената врата – съм си представяла какво би станало, ако някой път напразно се опитам да я преборя и ключът не се превърти.
Портретите знаят всичко, а най-добре онова, което упорито се опитвам да забравя, което не е сън: че един ден, един-единствен път в живота ми в действителността, а не в мозъчната анемия на съня, пред мен се открехна една врата, която човекът, който пазеше зад нея самотата и безпомощното си страдание, нямаше да отвори дори и над главата му да се пропукваше горящият покрив на дома. Само аз имах властта да отворя тази ключалка: тази, която превъртя ключа, повече вярваше на мен, отколкото на Господ, а и аз в онзи съдбовен момент мислех, че съм всемогъща, мъдра, разсъдлива, добра и разумна. И двете грешахме: и тя, която вярваше в мен, и аз, която се надцених. Сега всъщност е все едно, защото не може да бъде поправено това, което се случи. Така че нека продължават да се появяват понякога ериниите с медицински шапки над трагичните маски на лицата, с издигнатите като котурни санитарни обувки на краката, и нека се строяват край леглото ми, стиснали в ръцете си двуостри наточени мечове, моите сънища. Всяка вечер гася светлините, очаквайки ги, и зная, че в спящите ми уши ще проехти звънецът, при чийто звук безименното отвращение ще ме повлече към никога неотварящата се в съня ми врата. 
Моята религия не познава личната изповед, ние признаваме чрез устата на свещеника, че сме съгрешили и сме достойни за вечни мъки, защото сме нарушили по всякакъв начин Божиите закони. Ние получаваме опрощение, без Господ да иска обяснения или подробности от нас. 
Аз обаче сега ще ги дам. 
Написах тази книга не за Господ, който знае и кътните ми зъби, не и за сенките, които са свидетели на всичко и виждат часовете ми на бодърстване и сън, а за хората. Досега живеех смело, надявам се така и да умра, смело и без лъжа, но условието за това е да призная: аз убих Емеренц. Дори и фактът, че исках не да я унищожа, а да я спася, не променя това.
 
Договорът 
Когато разговаряхме за пръв път, исках да видя лицето ѝ, ето защо се притесних, че не ми даде възможност за това. Стоеше пред мен като паметник, неподвижно, не мирно, а по-скоро леко наклонена, челото ѝ не издаваше нищо. По онова време още не знаех, че ще я видя без забрадка едва на смъртния ѝ одър, дотогава винаги ходеше забулена, като някоя много набожна католичка или еврейка на Шабат, чиято религия ѝ забранява да се приближава до Господ с непокрита глава. Беше летен ден, който не предполагаше, нито изискваше някаква защита от слънцето. Стояхме в градината под виолетовия залез и тя изглеждаше не на място сред розите. Чувства се какво цвете би бил човек, ако се е родил растение; розата – този едва ли не безсрамно разлистен карминов цвят – със сигурност не беше нейната среда, розата не е невинно цвете. Веднага почувствах, че Емеренц не би била такава, но все още не знаех нищо за нея, а най-малкото какво цвете би била. 
Забрадката покриваше главата ѝ така, че засенчваше очите ѝ; по-късно открих, че ирисите ѝ са сини. Искаше ми се да знам каква е косата ѝ, но тя я криеше, докато беше самата себе си. В тази ранна вечер изживяхме важни мигове; и двете трябваше да решим ще се приемем ли една друга. От няколко седмици живеехме в новия си, значително по-голям от предишния дом; за поддържането на досегашното едностайно жилище не ми трябваше помощ, дори и заради това, че замразената ми за десет години кариера тъкмо се съживяваше, и едва тук, на новото място, станах професионален писател, с пораснали възможности и с безброй задължения, някои обвързващи ме с писалищната маса, други извеждащи ме от дома. Та затова стоях тогава в градината срещу мълчаливата старица, вече бях наясно, че ако някой не поеме работата в домакинството, едва ли ще мога да публикувам роденото през годините на мълчание, нито пък да създам това, което тепърва имах да кажа. Веднага щом приключихме с преместването на цялата ни библиотека с книги и на нуждаещите се от пощада паянтови мебели, започнах да проучвам въпроса за домашната помощница. Разпитах всички познати от района и накрая бивша съученичка реши проблемите ни, като каза, че една старица поддържа дома на брат ѝ вече от много години, че тя струва много повече от всички други млади, препоръчва ни я от сърце, само да намерела време за нас. Гарантира ни, че въпросната жена няма да подпали къщата с цигара, няма да се занимава с мъже, няма да открадне нищо, а по-скоро ще донесе, ако ни хареса, защото е страстна раздавачка на подаръци. Никога не е имала съпруг, нито деца, някакъв племенник я посещава редовно, както и един офицер от полицията, всички в района я харесват. Говореше за нея с топлота и уважение, сподели, че Емеренц е и домоуправител, кажи-речи, служебно лице, надяваше се, че ще ни приеме, защото, ако не ѝ харесаме, няма да се намерят толкова пари на света, заради които да поеме работата.
Началото не беше многообещаващо. Самата Емеренц не беше любезна, когато я помолих при удобен случай да дойде у нас да си поговорим. Намерих я в двора на къщата, чийто домоуправител беше – живееше близо до нас, толкова близо, че можех да видя дома ѝ от нашата тераса. Переше огромно количество дрехи с изключително старомодни средства: изваряваше бельото в котел, на открит огън, и повдигаше чаршафите с голяма дървена лъжица в и без това мъчителната жега. Беше цялата зачервена от горещината, висока, кокалеста, някак твърде огромна за старица, не беше дебела, но мускулеста, излъчваше сила като валкирия и забрадката на главата ѝ беше като боен шлем. Беше се съгласила да ме потърси, затова стояхме заедно на онзи залез в градината. Наблюдаваше ме безмълвно, докато ѝ изреждах какви ще са задачите ѝ у нас. Както говорех, ми хрумна: никога не съм вярвала на писатели романисти от миналия век, оприличили нечие лице на езеро; засрамих се, както всеки път когато се осмелявах да се съмнявам в класиците, лицето на Емеренц просто не можеше да се сравни с нищо, освен с равната, безизразна водна повърхност в ранни зори. Не знаех доколко я интересува предлаганата от мен възможност, нямаше нужда нито от работа, нито от пари, това личеше в цялата ѝ същност. В действителност за мен беше ужасно важно тя да приеме, но дълго време това лице като огледална повърхност на езеро, засенчено от забрадката, напомняща за ритуален аксесоар, не издаваше нищо. Емеренц не повдигна глава дори и когато най-сетне отговори: възможно е отново да се върнем на темата, защото единият дом, където работи, се е превърнал в нежелано работно място, съпругът и съпругата пият, големият син пропада, няма да ги задържи повече. Ако гарантират за нас и я убедят, че у нас никой не е нито свадлив, нито пиянства, можем да говорим за работата. Слушах я смаяна, за пръв път ми се случваше някой да иска препоръки за нас. „Не пера бельото на кого да е“ – отсече Емеренц. 
Имаше чисто, сериозно сопрано. Явно живееше отдавна в столицата, защото, ако не ме бяха обучавали за езиковед, дори нямаше да забележа по гласните, че е родом от нашия край. Запитах я наистина ли е от Хайдушаг. Помислих, че ще се зарадва, но тя само кимна, потвърди, че пристигнала в столицата от Надори, по-точно от съседното на Надори село – Чабадул, и веднага смени темата, като човек, който не желае да се занимава с този въпрос. Като много други неща години по-късно стана ясно, че въпросът ми е бил досаден и нахален, не ѝ е било до припомняне. Емеренц не беше учила Хераклит и все пак знаеше повече от мен, която, щом само ми се отвореше възможност, все бързах да се прибера в напуснатия град, търсех изчезналото, невъзвратимото, сенките на къщите, които навремето падаха върху лицето ми, търсех някогашния си загубен роден дом и, разбира се, не намирах нищо – къде течеше вече реката, сред чиито капки се носеха отломките от моя живот? Емеренц бе достатъчно мъдра, за да не се занимава с невъзможното, пазеше енергията си за нещата, които заради миналото си можеше да направи в бъдещето, но аз, естествено, разбрах всичко това много по-късно. 
В деня, когато за пръв път чух имената на тези две селища: Надори и Чабадул, усетих само, че много-много не трябва да ги споменавам, че по някаква причина тези две думи са табу. И щом са, то тогава да си говорим за реални неща. Мислех, че ще се споразумеем на почасово заплащане, това щеше да е по-изгодно за нея, но засега тя дори не пожела да решава, осведоми ме, че ще определи колко да ѝ плащам, когато вече има представа за нас и когато вече знае доколко сме немарливи и разхвърляни, а също и колко работа ще ѝ отворим. Ще се постарае да си набави информация за нас – не от съученичката, защото тя е предубедена – и когато разполага с нея, ще се обади, дори отговорът ѝ да е отрицателен. Докато я гледах как се отдалечава, в един изкушаващ миг ми хрумна: тази старица е толкова далеч от правилата, че може би за всички ни би било изгодно тя да не приеме работата, още не е късно, мога да извикам след нея, че предложението вече не е актуално. Не извиках. След няма и седмица Емеренц се върна. Аз, разбира се, и дотогава неведнъж я срещах на улицата, но тя само поздравяваше и се прокрадваше край нас, сякаш не желаеше нито да прибързва с решението, нито безсмислено да тръшва пред себе си още неотворената врата. Когато звънна и видях, че се е облякла празнично, веднага разбрах какво означава премяната. Смутено пристъпвах от крак на крак край нея в оскъдно прикриващата ме плажна дреха. Беше облечена в черно, с рокля от фин плат с дълги ръкави, лачени обувки с каишки на глезените, и сякаш изобщо не бяхме прекратявали предишния си разговор, сподели, че ще започне работата от утре и към края на месеца вече ще може да каже колко да е месечното ѝ възнаграждение. През цялото време се беше вторачила сковано в голите ми рамене. Радвах се, че поне в съпруга ми няма да открие недостатъци, той седеше по сако и вратовръзка в трийсетградусовата горещина; дори и в най-големите жеги никога не изневеряваше на навиците си, придобити в предвоенна Англия. Облечени така до мен, те двамата сякаш искаха да дадат пример на една доловима само от тях примитивна общност, част от която бях и аз, и да ми втълпят почит към външност, която отговаря на човешкото достойнство. Ако по отношение на определени норми изобщо някой някога на този свят приличаше на Емеренц, то това бе единствено съпругът ми. Очевидно поради това дълго време не можаха истински да се сближат. 
Старата жена подаде ръка и на двама ни, впрочем, можеше ли да го избегне, не ни докосваше; когато аз посегнах, отблъсна пръстите ми, сякаш отпъждаше муха. Онази вечер тя не постъпи на работа при нас, това щеше да е неблагопристойно или неприлично: Емеренц се цани за работата. На тръгване се сбогува със съпруга ми с „Лека нощ на стопанина“. А той зяпна след нея. Нямаше на земното кълбо друг човек като него, за когото тази прекрасна дума да важи в толкова малка степен. Впрочем тя го наричаше така до смъртта си. Трябваше да мине време, докато съпругът ми свикна с новото си име и започна да му отвръща.
 

Светлинката в светилника

До седмица ще излезе от печат първата детска книжка, издадена от Валдорфската общност в България - „Светлинката в светилника” от немския автор Георг Драйсих. Това са 28 истории - за всеки ден от очакването на Рождество. 
Може би някои от вас вече ги познават в електронен вариант, но за нас беше важно да бъдат четени не от монитора, а на глас край пламъка на свещите. Чрез този своеобразен рождествен календар децата ще усетят как светлината на Рождество става все по-ярка и по ярка, докато достигне пълния си блясък в Коледната нощ. 
В първите седем разказа целия минерален свят ще проправи пътя на Йосиф и Мария. 
През втората седмица растенията ще им дарят своята благодат, за да имат силата да продължат, през третата на помощ ще им се притекат животните, а през четвъртата предчувствието за Чудото ще се запали и в човешките сърца. Т
ака цялото творение с трепет ще очаква раждането на детето Исус. А всяка една история ще остави след себе си образ, който храни детската душа и „оживява” в красивите, но по детски прости рисунки на украинската художничка Наталия Ещенко.
Издател: Сдружение „Валдорфска педагогика за деца, родители и учители”, гр. Варна
Цена на книжката е 8 лв., можете да я поръчате на имейл: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
 

Чаках точно теб

Стефана Белковска има дългогодишен опит в сферата на рекламата, а в свободното си време е блогър и писател . Правнучка е на известния живописец и художник Асен Белковски, който се изявява и като поет и литературен преводач, а също и племенница на един от най-известните архитекти на София – Станчо Белковски.
Литературата е нейно призвание от дете – от малка пише комикси, които илюстрира сама. Като ученичка се заема с изготвянето на ученически вестник, който раздава на приятелките си, а по-късно пише и илюстрира свои приказки. Идеята за „Чаках точно теб“ й хрумва, когато е на 16 години. Написва част от историята в училищна тетрадка, която един ден загадъчно изчезва. Ръкописът остава в неизвестност допреди 2 години, когато Стефана го намира случайно, докато помага на майка си с чистенето на тавана. Веднага се заема с възстановяването на текста и дописва историята, която днес четем на страниците на „Чаках точно теб”. Макар и на пръв поглед закъсняла, очевидно тази история пленява мнозина, защото романът се радва на цели 3 тиража в рамките на година, а малко не му достигна да влезе в почетната тройка в категория „Дамски романи“ в конкурса „Моята любима книга 2016“. Съвсем скоро ще разберем и какво ни очаква на страниците на така чаканото му продължение „Завинаги ти”.
Откъс от романа
Петък
Загаси двигателя и се загледа напред. Бяхме се изкачили на висок хълм. Целият град се откриваше пред нас – с блещукащите си светлинки и потъващ в прегръдката на нощта. Слънцето залязваше плавно сред тъмните облаци. Започваше да ръми. Залисана в разговорите ни, не разбрах къде сме. Никога не бях се озовавала в тази част на Лондон. 
– От дете идвам тук – започна той, долавяйки въпросителния ми поглед. – Обичам този квартал. Мечтаех си някой ден да се преместя наблизо и всяка вечер да наблюдавам как заспива градът. – Кимна с брадичка към загасващите слънчеви лъчи. – Нямах пари за метрото, затова въртях като луд педалите на колелото с часове. Заслужаваше си. Това бе мястото, на което седях и бленувах за един нов живот.
Каза го толкова сериозно. От малкото, което знаех за безрадостното му детство, не се учудвах, че толкова много е искал промяна.
– Какви са родителите ти, Джейсън – въпросът се отрони неловко от устните ми. Превръщах се в журналистката, която не исках да бъда. Той присви недоволно очи.
– Какви ли? Разведени – намръщеният му поглед бързо се смени с развеселен. – Майка ми се омъжи повторно, но с втория ми баща така и не се харесахме взаимно. Преместих се да живея при баба и дядо, когато бях на осем.
– Бил си още дете – възкликнах. – Как си могъл да вземеш такова решение? Защо...
– Бях достатъчно голям, за да разбера, че искам друг живот – погледна ме отново намръщено. – С баща ми почти не поддър¬жам връзка, нямаше как да остана при него! Имам две сестри. С тях се разбирам прекрасно, въпреки че сега рядко ги виждам. И... много питаш – погали ме по лицето и ме тупна по носа.
Наистина питах много. Но нали така се опознават хората. Замислих се, че може би аз съм в по-добрата позиция – все пак не познавах никой от родителите си. Макар че така болеше повече. 
– Стана ми тъжно, когато каза, че още на осем си избрал да напуснеш собствената си майка. Винаги съм искала да разбера коя е моята...
– Защо толкова държиш да ровиш в миналото? Ако някой се е отказал от теб, значи не ти е истински родител. Аз не бих ги потърсил на твое място...
Ето. Думите, които ме измъчваха цял живот. Някой се бе от¬казал от мен. Не бях желана. Съжалих, че бях споделила на Джейсън. От друга страна, може би беше прав. Имах Стивън. А той бе повече от биологичен баща. Бе истински човек. И истински ме обичаше. 
– Може би така бих разбрала повече за себе си... – продължих неуверено.
– Ти си тази, която си днес. Със своите чувства, емоции, усещания. Родителите не определят коя си, ти сама го правиш. 
Реших да замълча. Болната тема само ме караше да се отдръпвам от него, сякаш той бе някаква заплаха за мен. Поех дълбоко въздух. Ръмежът се засили и Джейсън се загледа навън. Градът започна да се губи в далечината. И друг път бях забеляз¬вала как наблюдава дъжда. Никога не се криеше от него. 
– Защо обичаш да вали? – прекъснах блуждаещите му мисли.
Той примигна бавно, продължавайки да гледа навън. Ръката му потреперваше, хванала моята.
– Не ти трябва преводач, за да разбереш дъжда. Той винаги разказва точно твоята история, изпява точно твоята песен – засмя се леко с ъгълчето на устните си и трапчинката му заигра. 
– Просто притихни и слушай...
Пръстите му се пуснаха нежно по дължината на косата ми и ме придърпаха към себе си. Отпуснах глава на рамото му. Ти¬шината отново завладя пространството. Чуваше се само финият шум от дъжда, падащ по стъклото. Мълчахме. Тихо. Заедно. Скоро капчиците се впуснаха в странен танц и донесоха спомена за любима песен. Заприличаха на малки ноти, изписани по стъклото. Джейсън беше прав. Не ми трябваше преводач, за да разбера дъжда. И за да го обикна.
– Хайде! – скочи изведнъж и отвори вратата. 
– Какво? Какво правиш? – запротестирах, когато ме затегли навън.
– Който не обича дъжда, никога не е танцувал с него!
Смехът му огласяше тишината наоколо, а аз се дърпах с все сила. Беше студено, не бях облечена много, щях да се разболея... Погледът на Джейсън буквално ме викаше. Майната му! Скочих и изпищях, сякаш със стъпването ми върху калната трева дъждът се усили. Джейсън тананикаше някаква песен и подска¬чаше около мен в измислен танц. Съвсем неумело се включих в стъпките. 
– Видя ли... дъждът е песен.. и танц... Винаги можеш да му се довериш – обхвана кръста ми с две ръце, вдигна ме във въздуха и с всичка сила ме завъртя. Отново изпищях, а той се заливаше в смях.
„Когато и да имаш нужда от мен,
целуни дъжда,
когато ме няма за дълго,
целуни дъжда,
ако устните ти са самотни и жадни...
целуни дъжда...“ 
Гласът на Били Майърс сякаш по поръчка се извисяваше от радиото в колата. Джейсън се включи с припяване, а на мен не ми оставаше нищо друго освен да забравя за студа и мокрите си коси. Една светкавица проблесна в далечината и секунди след това околността се разтресе от силен гръм. Подскочих в уплаха и, естествено, Джейсън избухна в смях. 
– Хайде! Вече не е добра идея да стоим навън! – задърпа ме за ръката и тичешком влязохме в колата. Светкавиците се мно¬жаха с всяка изминала минута, а времето между тях и гръмо¬тевиците се скъсяваше до секунди. Подскачах при всеки трясък, а неговите очи проблясваха в радостно вълнение. 
– Не се страхувай – заговори ми тихо, като на малко дете. – Бурите са толкова красиви, те ни напомнят, че небето също плаче понякога. Точно както правим ние, хората. Но винаги, винаги след бурята изгрява слънце. Така е и в нашия живот. И в моя, и в твоя – погали ме нежно по лицето и се усмихна с топлина. Сгуших се в него.
Отново беше прав. Сега сигурно щях да се влюбя и в гръмотевичните бури, от които толкова ме беше страх. Седях облегната на рамото му с ръка, впита в неговата. Джейсън бе като всички сезони в едно. Лятото играеше горещо в ръцете му, стопляйки моите ледени пръсти, златистата есен примигваше с очите му, устните му с вкус на пролет ме събуждаха сякаш за нов живот всеки път, щом ме докоснеха. Вековен сън ли бях спала досега? А зимата? Зимата бе в уюта на душата му. Не, в уюта на моята душа, когато бях с него. Сменящи се сезони, огън и лед, всичко в едно...
 
Трудността му прилича и той напуска с лекота „зоната си на комфорт“ – понятие, което при неговата търсеща природа винаги е под въпрос.
Целта – да стигне на всяка цена до корена на своите психологически блокажи и житейски неуспехи, да провери „на терен“ основните постулати от психологическото познание, което е натрупал като любител. Твърде различно от традиционното религиозно поклонение, начинанието ще му помогне да открие и да разшири границите на своята персонална реалност, предизвиквайки егото. Младият поклонник сякаш сключва бартер с пътя – да му се посвети изцяло, а в замяна да получи лелеяното откровение за себе си. Вярва, че така ще намери мястото си в свят, който през първите десетилетия от живота му се е отнесъл твърде сурово към него.
Книгата ( издателство" Кибеа") е любопитна както заради самото приключение, така и с прецизния документален разказ за всички реалности на Ел Камино: особеностите на т.нар. Френски маршрут, изминатите километри, условията в албергетата, географските и исторически забележителности и т.н.
Експериментален литературно-хибриден жанр с чертите на остър психологически пътепис, „Камино: Пътят на завръщането“ ще докосне читателя с оголения нерв на една страстно жадувана духовна трансформация.
Буен Камино, читателю!, казва Дарина Цветкова, редактор.
Още в „Покаяние“ Тенгиз Абуладзе попита: „За какво ни е този или онзи Път, ако не води към Храма?“ Тогава – за нашето поколение и нашето безвремие – въпросът ни изплющя през лицата като камшик. Оказа се, че и днес, 30 години по-късно, има млади хора, които искат да минат по Пътя, да надникнат зад Края на света, да направят своя свободен избор и да изразят свободната си воля. Тихомир Иванов поема по тези 800 километра с ясното съзнание, че трябва да промени нещо в живота си, в битието си и мисля, че успява. Дали крайната точка ще е Сантяго де Компостела, Великата китайска стена, Кота нула в Манхатан или дори Рилският манастир, почти няма значение. Важното е друго. И ще го намерите в тази книга, отбелязва Ники Кънчев, тв водещ и радиожурналист.
Приключението за Тихомир Иванов започва на 13, петък. И това пътуване се превръща за автора в лична мисия, която го превежда през неочаквани емоционални и географски маршрути.
Да извървиш Камино е физическо, но и духовно предизвикателство. Сблъсък на воля и чувства, на спомени и любопитство.
За мен това пътуване беше урок, за Тихомир Иванов – ново начало.
Талантът на разказвач му помага да измъкне книгата от рамките на обикновения пътепис. Превръща я в увлекателен разказ за Пътя, който всеки от нас трябва да извърви със себе си.
Катедралата в Сантяго де Компостела е не просто крайна точка на едно пътуване, а място, от което започва нов Път...
„Камино: Пътят на завръщането“ е книга за собствените ни граници.
смел опит да минем отвъд тях, отбелязва и Георги Тошев, журналист и тв водещ.
Книгата е на издателство ”Даскалов”. Голяма част от лекциите включени в този том са изнесени пред строителите на Гьотеанума в Дорнах, Швейцария и заемат особено място в лекторското дело на д-р Рудолф Щайнер. Те не са нито тематично завършени лекционни цикли, нито са четени пред специално подготвена публика, а възникват спонтанно по време на обедните почивки като отговор на отправяните към Рудолф Щайнер въпроси и се отличават със свежия и непосредствен стил на лектора.
От съдържанието:
□Храненето в светлината на Духовната наука
□ Хранителният въпрос
□ Въздействието на картофите, червеното цвекло и хряна
□ Въздействието на белтъчините, мазнините, въглехидратите
В сайта на издателско ателие АБ можете да намерите още информация за вече издадени книги на д-р Рудолф Щайнер, както и за предстоящи издания от Поредица „Просветление“:
Също така можете да изтеглите безплатно някои по-стари книги в PDF формат.
В антропософския аудио канал в YouTube Галерия просветление можете да чуете отделни лекции, както и цели книги от Рудолф Щайнер:
 
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…