All for Joomla All for Webmasters
  • Информационен ден за лични асистенти
  • Как професия Betreuer да си спести конфликти и
  • Българо-немски разговорник в помощ на пациентите,
  • Вокално студио"Нуша"отново пее за "Локомат за
  • Сайтът за запознанства dvama.co.uk - вече и със

Последни статии

  • Новини
  • Интервюта
  • Алтернативни терапии
  • Ветеринарна медицина
  • Био
  • Рехабилитация и СПА
  • Съветник
Февруари 21, 2018
0
Напрежение между българския здравен министър Кирил Ананиев и управителя на Националната здравно-осигурителна каса (НЗОК)проф.Камен Плочевотносно
Декември 20, 2017
0
Българката от Залцбург Лиляна Колечко, която е димпломиран валдорфски педагог обяснява същността на метода. -Г-жо Колечко, как попаднахте в Австрия,
Октомври 24, 2017
0
Разликите между евритмия, лечебна евритмия и паневритмия разяснява Диана Демирева специално за Sanus et Salvus. Г-жо Демирева, как бихте
Близначета панди, родени и отгледани във Виенския зоопарк, отпразнуваха първия си рожден ден - едното похапваше снаксове пред множество свои
Февруари 03, 2018
0
Село Бърдарски геран е домакин за 8-ми път на карнавала, който започва на 17.02.2018 г.Бърдарски геран е чудно село в Северозападна България. Хората
Февруари 10, 2018
0
Присаждането на бъбрек е животоспасяваща, и отдавна  рутинна операция, а рискът е сведен до минимум не само в Австрия. Масанобу Хайзаки е
Февруари 18, 2018
0
В Австрия направо го обожават, а сокът му е много ефикасно природно лекарство. Преди във всяка къща е имало дръвче с черен бъз (Sambucus nigra).

Каузата на децата

В може би най-забележителния си труд „Каузата на децата” (издателство”Колибри”) Франсоаз Долто за първи път разглежда света изцяло от гледна точка на детето и неговия интерес. Тя проследява жизнения път на човека, излагайки схващанията си за начина, по който да общуваме с децата от раждането до съзряването им, отдавайки, както винаги дотогава, подчертано, огромно, първостепенно, неоспоримо, фундаментално значение на езика в развитието и изграждането на словесното човешко същество. Особен интерес представляват препратките й към собствената й биография: интуицията й на малко момиче, което иска да стане „доктор по възпитание”, първите контакти с малките болни, работата й в екип, опитът от Зелената къща, петдесет години работа с деца… и „утопиите й за утрешния ден”, както сама ги нарича
 „Каузата на децата” е най-революционната от всички книги на голямата психоаналитичка, мечтателка и гениална визионерка, каквато е Франсоаз Долто. И може би в едно по-далечно, но не и недостижимо бъдеще идеите й за „Детски генерални щати”, за ранно пълнолетие, за ново отношение към парите, за избираемост на учебните дисциплини и на посещаемите часове, за право на реален глас в управлението на обществото, може би един ден тези идеи ще бъдат осъществени и децата ще станат равноправни и уважавани човешки същества от най-висш порядък.
Откъс от книгата на Франсоаз Долто - „Каузата на децата“
Половата идентичност  
До този век, не без помощта на фалокрацията, властва погрешната идея, че единствената разлика, която момиченцата усещат, сравнявайки се с момченцата, е липсата на пенис. В кои моменти от развитието си момчетата и момичетата откриват принадлежността си към единия или другия пол? 
Двете преживявания са напълно различни при момчетата и момичетата. Всяка майка може да го забележи, както го забелязах и аз самата. При днешните и при утрешните момчета това се случва по същия начин, по който се случи вчера при сина ми Жан. 
До този момент Жан... знаеше добре, че подуването на чле¬на му често пъти се придружава от желание за „пиш“. В такива случаи той уринираше и пенисът му се отпускаше. Беше му дос¬татъчно само да установи връзката между еректилния феномен и уринарната функция. 
Но ето че днес той – току-що е навършил 29 месеца – забеляз¬ва необичайна промяна: пишлето му е щръкнало и той смята, че му се пишка. Обаче не успява да се изпишка, докато пенисът му е в ерекция. Случката се повтаря. Той уринира едва след като чле-нът му спадне. За първи път предусеща, без да може да го изрази с думи, че членът му вероятно има и друга функция извън урини¬рането, че има свой собствен живот. Жан преживява онова, кое¬то преживяват и другите момченца на неговата възраст. Именно между 28-ия и 30-ия месец бебетата от мъжки пол откриват ерек¬цията на пениса като отделено от микцията явление и тъкмо това е моментът, в който осъзнават своята идентичност на момчета. 
Момичетата откриват половата си принадлежност посредством опипването и интереса към „копчетата“ на гърдите и „копчето“ на вулвата, което изглежда чувствително на допир. Мастурбацията на тази ерогенна зона сочи по най-безспорен начин момента от тяхната история, в който те откриват своята полова идентичност. 
Докато сменях превръзките на децата с изгаряния като млад стажант лекар в Бретоно, забелязах, че момиченцата търкат нерв¬ но връхчетата на гърдичките си, за да понесат по-добре болката. Превързването на рани от изгаряния е болезнена процедура. А когато е присаждана и кожа, се изисква още по-деликатно бора¬вене с превръзката. Тъй като притежавах известна сръчност – дължах я на предишния си опит като медицинска сестра, – често ме викаха да сменям превръзките, дори и когато не отговарях за тази стая. Един ден ме извикаха при леглото на 6-годишно момиченце и тъкмо започвах да навлажнявам превръзката, за да я отлепя, когато видях – но за мен това вече не беше изненада – как детето се гали по еректилните пъпчици. Старшата сестра, която до този момент не гледаше към нас, изведнъж разбра какво става и веднага нахока детето: „Виждам какво правиш – да не си посмяла пак! Мръсница!“. Опитах какво ли не, за да я успо¬коя: „Детето изпитва болка, нуждае се от утеха. Това ѝ напомня за зърното на майчината гърда...“. „Дрън-дрън, нищо не я из¬винява. Не желая похотливи деца в моето отделение!“ – отсече категорично този страж на държавното здравеопазване, който изобщо не искаше да чуе обясненията ми за приложението на примитивното либидо като автоаналгетик. 
По времето, когато се подлагах на психоанализа, бях поразе¬на от реакцията на едно ненавършило три години момиченце, на което подарих кукла, докато гостувах на майка ѝ. Детето мигно¬вено обърна куклата с главата надолу, събу гащичките ѝ, разтво-ри краката ѝ и я захвърли в ъгъла с думите: „Не е хубава“. „И защо така?“ „Няма копче.“ Отначало си помислих, че става дума за копче тик-так, с което се закопчават роклята и гащеризонът на куклата. Нищо подобно. Не ставаше дума за тези копчета. Момиченцето ми показа областта между краката на голата кукла. „Аха, трябваше да има „копче“ върху тялото ли?“ „Аз имам три копче¬та!“ Детето говореше за половите си органи – за „копчетата“ на гърдите и клитора. По-късно като лекар чувах много пъти моми¬ченца да ми говорят за „трите копчета: едно отдолу, с дупчица“ и другите две, „на гърдичките“. Нямам никакво съмнение, че именно докосването на мамили¬те пробужда у момиченцата съзнанието, че не принадлежат към противоположния пол, много преди да са видели на плажа или в банята своето голо братче или братовчедче. Мъжете погрешно са смятали, че щом нямат пенис (който за момченцата отначало слу¬жи само за пишкане), момичетата не усещат съществуването на своята вулва, която, разбира се, от самото начало свързват с удо¬волствието, независещо от нуждата и произтичащо от желанието, докато момчетата най-напред усещат удоволствието от облекча¬ване на нуждата и чак след това откриват еректилното удоволст¬вие на пениса. 
При момичетата тревожността от липсата на пенис отзвучава много бързо вследствие на увереността, че скоро ще им пораснат гърди. Затова за тях липсата или закъснението в развитието на млечните жлези са често пъти драматични. Също така зле се из¬живява и тяхната хипертрофия. 
Момченцето може да гледа вулвата на момиченцето, без да долови разликата, до възрастта от две години и половина. Но когато по време на уриниране забележи промените в обема на своя пенис, то започва да развива чувствителност към тази разлика. И да усеща страх, че ще изгуби пениса си. Ерекцията престава. Ще се върне ли някога? Ще изгуби ли то своя еректилен пенис? Този страх не е нищо друго освен късна проекция на примитивния страх от кастрация. 
Страхът от кастрация се дължи на факта, че за да погълнем хра¬ната, ние я раздробяваме на части. Съществува несъзнавана пред¬става за това. Става дума за страх от отделяне на част от цялото, който се фиксира специално върху „стърчащите“ части на тялото. Древните египтяни притискали ръцете на мъртвите към тялото, за да пристъпи покойният непокътнат в царството на сенките. За да продължи да се развива като човешко същество, детето трябва да има съзнанието, че запазва целостта на тялото си. Но за него това не се подразбира от само себе си. Когато му слагат ръкавици, то вече не знае къде са му пръстите. Не е в състояние да установи местоположението им с поглед, а за зрящото дете това сетиво има преобладаващи функции. Трябва някой да опипа пръстчетата му, за да си ги представи и да ги постави едно след друго в пръстите на ръкавицата. (А това може да стане, когато го разсеем с нещо и то отмести погледа си в друга посока.) По същия начин, когато мерим нови обувки на дете, то свива крачето си: „изгубило“ го е. Това е истински кошмар за продавачките в магазините за детски обувки. Ако не е навършило поне шест години, детето се крие, възрастните му се карат, майката се изнервя. Служителки са ми изказвали благодарност, че съм сложила край на мъките им, под¬сказвайки им изход от ситуацията: накарайте детето да коленичи, преди да му премерите новите обувки. То вече не вижда стъпалата си, тъй като интересът му е привлечен от нещо друго, и се оставя да бъде обуто. 
Страхът от кастрация при момчето не се свежда само до стра¬ха, че ще изгуби пениса си; той е и страх от всякакъв друг вид осакатяване, като например загубата на пръстите на ръката. Ко¬гато видят пениса на някое момче, ненавършилите 3 години мо¬мичета могат да предположат, че някога са имали такъв, затова и те изпитват страх, че физическата им цялост може още повече да пострада. 
Никой никога не се е справил със страха от кастрация. Именно тя подхранва чувството ни за смъртта. Разчленяването, частица по частица, до крайното унищожение на плътта, която е опора на нашето съществуване, се нарича смърт. Но говоренето за смъртта действа успокояващо. 
При чернокожите няма възрастен, който да не е казвал на момчето преди инициацията: „Ще хвана пишката ти и ще я отрежа“. При тях това е част от обичаите на радушния прием. Детето изобщо не вярва на тези приказки, но е доволно, че се говори за неговия полов член. 
А при нас, какво? Ние крещим: „Не, в никакъв случай недей да говориш такива неща. Ще травматизираш детето!“. Обаче всъщ¬ност всичко зависи от това как ще го кажем. „Казах го, за да се посмеем.“ Да се облече с думи страхът, който изпитват всички малки момчета, е здравословно. 
Знае ли някой защо момичето прихваща „женското“ от своя баща или момчето – „мъжкото“ от своята майка, според израза на някои психолози? Конкретни, забравени от нас обстоятелства, факти от ранното детство, които сме пренебрегнали и които не излизат наяве освен при късна психоанализа – всички те могат да станат причина за поява на проблеми в сексуалното поведение, на двусмисленост, объркване на идентичността, страх от жената майка и др. 
Веднъж ми се обади една майка, разтревожена от проявите на агресия на нейния подрастващ син. Напада на улицата жени, казва тя, които приличат на нея. И добавя, че младежът посяга да удари и нея самата, когато се грижи за дъщеря си. „Моята сестра ми принадлежи.“ „Откакто е „съвсем малък“ ли повтаря тези думи?“ „Да, точно така.“ Трябвало е майката да се скара на това момче още първия път, когато го е чула да си присвоява сестра си. Но и бащата не е успял чрез отношението си да накара сина да уважава съпругата му – нито с думи, нито с поведение, нито като му обяс¬ни, че за него тя и сестра му са забранен сексуален обект и че те са „жените, с които той никога няма да има сексуални отношения“, по същия начин, по който самият той, неговият баща, никога не е имал подобни отношения със своята майка и сестра, които се явяват баба и леля на децата му по бащина линия. 
Неизречените думи удължават опасно във времето двусмис¬леността на инцеста. Важно е да се обясни на младежите, че не могат да заемат мястото на своите бащи и че между двамата роди¬тели има отношения, за които те не могат да претендират и които ще изживеят, когато им дойде времето, с други жени, различни от техните майки. 
За съжаление, години наред някои въпроси остават без отговор и се обвиват в срамна или свещена двусмисленост. Това е свеще¬но, не се пипа. Забраната на инцеста трябва да бъде ясно изрече¬на в отговор на „немия въпрос“, който неизменно се появява под различни форми и който толкова много майки не могат да чуят. Момиче, което мастурбира, докосвайки връхчетата на гърдите си, поставя „немия въпрос“. Същия въпрос поставя то и ако вземе дамската чанта и обуе обувките на мама и тръгне да се разхожда с тях: „Как ще стана жена, като съм плоска и нямам пишка като момчетата?“. Момичетата смятат, че майките им имат пениси. Но немия въпрос задава и момчето, което се облича с дрехите на майка си: „Когато порасна, ще стана ли жена като теб, ще имам ли бебета в корема си?“. Не трябва да се пропуска случай да се назове неговият пол: „Ти никога няма да станеш жена. Ако искаш да се правиш на голям, сложи обувките на баща си!“. Това ми напомня случая с едно четири и половина годишно момиченце, което казваше: „Когато стана дядо, ще правя това и това с моите внуци“. То беше преминало стадия, в който децата от женски пол все още не знаят, че са момиченца. Но никой не го беше поправил, казвайки му: „Когато остарееш, ще станеш баба, и то само при по¬ложение, че си имала деца, които на свой ред са станали баща или майка, а не защото ще си остаряла“. Двусмисленото премълчаване може да спре сексуалното развитие. Детето може да продължи да се забавлява, като имитира други деца или възрастни от противо¬ положния пол, но само при условие, че това е игра, а не проект за неговото бъдеще. 
Тази разлика не се обяснява на децата. По същия начин, по който трябва да разберат защо не бива да бъркат в контакта, те имат нужда от думи, за да схванат противоречията между съблаз¬ нителното изкушение на въображението и неговото опасно реа¬лизиране.
 
Още в начална училищна възраст децата може да започнат да проявяват симптоми, издаващи страх или стрес, да имат проблеми с концентрацията или съня. „Историите на капитан Немо“ ще им помогнат да се отпуснат и така да се справят със страха и безпокойството.
Техниките за релаксация са под формата на терапевтични истории, предназначени за деца на възраст от пет до дванайсет години. Подходящи са както да бъдат четени на детето, така и то да ги прочита само.
Главният герой в книгата е капитан Немо, който е поканил децата да се спуснат с него в морските дълбини с подводницата „Наутилус“. По време на разнообразните пътешествия те посещават коралов риф, търсят карта със съкровище, яздят костенурки великани и опознават подводния град Атлантида. Историите имат за цел както да предадат спокойствие на децата, така и да им покажат начини за справяне с трудностите, които срещат в ежедневието си. Така неусетно, докато се забавляват, децата се учат да превъзмогват страховете си и да бъдат герои в собствените си истории.
Проф. д-р Улрике Петерман е родена през 1954 г. Следва социална педагогика, педагогика и психология в Манхайм и Бон от 1973 до 1980 г. През 1982 г. завършва докторската си работа към Техническия университет в Берлин. През 1984 г. получава стипендия за хабилитиране от обществото "Гьорес". Хабилитира през 1986 г. към университета в Бон.
Има дългогодишен опит като психолог в домове за деца и юноши. През 1991 г. основава психологичната амбулатория за деца към Института по клинична психология на Университет Бремен, като е и нейн ръководител до 1994 г. През 1995 г. поема ръководството на факултета „Рехабилитация и педагогика при психични и поведенчески разстройства“ в Университета в Дортмунд. От 2007 г. насам ръководи факултета по Клинична психология, специализиран по детска клинична психология към Центъра по клинична психология и рехабилитация на Университета Бремен, като е и заместник-директор на въпросния център.
Научните й интереси са: клинична психология, детска психология, психология на ученето, психопатология на развитието и методи за релаксация в детска и юношеска възраст.
Книгата е на пазара, благодарение на издателство"Изток-Запад".
 
Това е нетрадиционна книга ("издателство”Колибри”), в която, колкото и пъти да я разгърнеш, ще откриеш нови пластове и послания. А и би могъл да я четеш не непременно от начало до край, да „сърфираш“ чрез символните препратки и да си проправиш собствена пътека в този магичен текст. Като не забравиш да надзърнеш в екземпляра за другия пол…
На основата на действително събитие – приемането на юдаизма от хазарите през VIII век, Павич изгражда художествена мистификация със средновековен привкус, ерудирана смесица от история, измислица, легенди и мистика, същинска енциклопедия на духа, един от ключовете към която дава самият той в интервю от 1990 г.: „Хазарски речник“ може да се възприема като „метафора на всеки малък народ, чиято съдба се определя от борбата между висши сили. Малкият народ винаги е под угрозата на чужди нему идеологии“.
По повод на мъжкия и женския екземпляр, писателят подчертава: „Често са ме питали в какво се изразява разликата между мъжкия и женския екземпляр. Работата е там, че мъжът усеща света извън себе си, а жената носи вселената вътре в себе си. […] Иначе казано, това е образ на разпада на времето, което се дели на колективно мъжко и индивидуално женско време“.
Милорад Павич е сръбски поет, писател и драматург, доктор по литература от Загребския университет, специалист по сръбска литература от XVII-XIX век и преподавател. Освен това е преводач на Байрон и Пушкин, член на Сръбската академия за наука и изкуство и на Европейското дружество за култура. Нееднократно е спряган като бъдещ носител на Нобелова награда за литература. През февруари 2006 г. Павич беше удостоен и със званието доктор хонорис кауза на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Негова съпруга е писателката и литературна критичка Ясмина Михайлович, с която живеят в родния му Белград. 
Работите на Павич са преведени на над 80 езика по цял свят, като най-прочутата и най-коментирана творба и досега остава първият му роман „Хазарски речник“ (1984). 
Милорад Павич почина от инфаркт на 30 ноември 2009 г. в Белград на 80-годишна възраст.
Откъс от книгата на Милорад Павич  - „Хазарски речник”
РОМАН ЛЕКСИКОН В 100 000 ДУМИ
ATEX (IX век) – хазарска принцеса, чието участие в полемиката около християнското покръстване било решаващо. Нейното име се тълкува като наименование на четирите състояния на съзнанието според хазарите. Нощем на всеки клепач тя носела по една буква, изписана подобно на онези, с които се бележат клепачите на конете преди състезание. Буквите били от забранената хазарска азбука, в която всеки писмен знак убива, щом се прочете. Буквите изписвали слепци, а сутрин преди миене придворните прислужвали на принцесата, жумейки. Така тя била защитена от врагове, докато спяла. А това за хазарите означавало време, в което човек е най-безпомощен. Атех била много красива и набожна, буквите ѝ отивали съвършено, а на масата ѝ винаги имало седем вида сол и преди да си вземе парче риба, тя топвала пръсти всеки път в различна сол. Така се молела. За нея казват, че имала седем лица като седемте вида сол. Според едно предание Атех вземала всяка сутрин огледало и сядала да рисува: роб или робиня, всеки път различни, идвали да позират. А всяка сутрин тя създавала от своето лице ново, невиждано дотогава лице. Според друго предание Атех не била хубава, но пред огледалото упражнявала лицето си да приема такъв израз и така да разположи чертите си, че да стане красиво. Тази упражнена хубост изисквала от нея огромно физическо усилие и щом принцесата оставала сама и се отпускала, хубостта ѝ се разсипвала като нейната сол. Във всеки случай един ромейски (византийски) цар нарекъл в IX век „хазарско лице“ известния философ и патриарх Фотий, което би могло да значи или родствени връзки на патриарха с хазарите, или лицемерие. 
Според Даубманус нито едно от двете не е случайно. Хазарско лице наричали способността на всички хазари, дори и на принцеса Атех, да осъмват всеки ден като някой друг, със съвсем ново и непознато лице, така че им било трудно да се познаят и с най-близките си роднини. Пътешественици пък отбелязват, че всички хазарски лица са еднакви, никога не се променят и оттам произлизат затрудненията и объркването. Така или иначе, стига се все до това, че понятието „хазарско лице“ означава лице, което трудно се запомня. Така може да се обясни и легендата, според която за всеки участник в хазарската полемика в двореца на кагана принцеса Атех имала различно лице, дори че имало три принцеси Атех – една за ислямския, втора за християнския и трета за еврейския мисионер и тълкувател на сънища. Факт е обаче, че нейното присъствие в хазарския дворец не е отбелязано в тогавашния християнски източник, писан на гръцки и преведен на славянски език (Житие на Константин Солунски, свети Кирил), но според Хазарския речник едно време в гръцките и славянските монашески кръгове е съществувало нещо като култ към принцеса Атех. Този култ е бил създаден във връзка с вярването, че в полемиката Атех сразила еврейския теолог и приела християнството заедно с кагана, за когото също не се знае дали ѝ е бил баща, съпруг или брат. Запазени са в превод на гръцки и две молитви на принцеса Атех, които никога не са били канонизирани, но Даубманус ги посочва като „Отче наш“ и „Радвай се, Мария“ на хазарската принцеса. Първата от тези две молитви гласи: 
На нашия кораб, отче мой, моряците пъплят като мравки; умих кораба отзарана с косата си и те пълзят по чистите мачти и смъкват в своя мравуняк зелените платна като сладки лозови листа; кормчията се опитва да свали кърмата и да я понесе на гръб като плячка, от която ще яде и живее цяла седмица; най-слабите дърпат солените въжета и изчезват с тях в утробата на нашата плаваща къща. Само ти, отче мой, нямаш право на техния вид глад. В това поглъщане на бързината на тебе, мили мой, който си ми единственият баща, се пада най-бързият дял. Ти се храниш с разпокъсания вятър. 
Втората молитва на принцеса Атех като че обяснява историята на нейното хазарско лице: 
Научих наизуст живота на моята майка и всяка сутрин по един час играя като театрална роля майчиния си живот пред огледалото. Това продължава из ден в ден с години. Извършвам го, облечена в майчините рокли, носейки нейното ветрило и сресана като нея, защото съм сплела косата си като вълнена шапка. Играя я и пред другите, та дори и в леглото на моя любим. В мигове на страст аз вече не съществувам, не съм аз, а тя. Защото тогава я играя така добре, че моята страст изчезва и остава само нейната. С други думи, тя предварително ми е откраднала любовните докосвания. Но аз не ѝ се сърдя, защото знам, че навремето и тя е била ограбена по същия начин от своята майка. Ако някой сега ме попита за какво е нужна тая игра, ще отговоря: опитвам се да родя себе си още веднъж, но по по-добър начин. 
За принцеса Атех се знае, че не можела да умре. Съществува все пак един надпис, издълбан върху нож, украсен със ситни дупчици, който говори за нейната смърт. Това единствено и не много достоверно предание съобщава Даубманус, но не като разказ как наистина е умряла принцеса Атех, а как е могло да се случи така, че изобщо да може да умре. Както от виното не побелява косата, така и от привеждането на този разказ не ще има вреда. Той гласи: 
БЪРЗОТО И БАВНОТО ОГЛЕДАЛО 
Една пролет принцеса Атех казала: „Свикнах с мислите си като със своите рокли. Винаги имат еднаква обиколка в кръста и аз ги виждам навсякъде, дори по кръстопътищата. И което е най-лошо, от тях вече не се виждат кръстопътища“. За да я развлекат, слугите донесли на принцесата един ден две огледала. Не се различавали много от останалите хазарски огледала. И двете били направени от излъскана сол, но едното от тях било бързо, а второто – бавно огледало. Каквото бързото огледало, изобразявайки света, вземало като предплата от бъдещето, второто, бавното, връщало и разплащало дълга на първото, защото по отношение на настоящето закъснявало точно толкова, колкото избързвало първото. Когато изнесли пред принцеса Атех огледалата, тя била още в постелята и буквите на клепачите ѝ не били отмити. Видяла се в огледалото със затворени клепачи и тозчас умряла. Престанала да съществува между две премигвания, или по-точно казано – за пръв път прочела на клепачите си изписаните букви, които убивали, понеже в предходната и последвалата минута мигнала и огледалата отразили това. Умряла, умъртвена в едно и също време от буквите на миналото и на бъдещето. 
БРАНКОВИЧ, АВРАМ (1651–1689) – един от съчинителите на тази книга. Наемен дипломат в Одрин и при Портата в Цариград, военачалник в австро-турските войни, полихистор и ерудит. Ктиторският портрет на Бранкович бил нарисуван на стената в храма „Света Параскева“ в Купиник, наследствен имот на рода Бранкович. Там бил представен със сродниците му как поднася върху сабята си на своята прапрабаба, сръбската деспотка и светица, преподобната майка Ангелина, построения храм на света Петка.

Странната смърт на Европа

Ако Европа е човек, то тя е жена. Повече й отива. 
Ако Европа е жена, то тя е неизлечимо болна. 
Ако Европа е болна, то тя със сигурност е пипнала смъртоносната болест сама. Заради нейната глупост. Или защото иска да изкупи своите исторически грешки. 
Ако Европа е толкова болна, защо не е под карантина? Защо целият свят, който е толкова влюбен в нея, продължава да идва уж да я види, пък остава завинаги?
Истината е, че Европа е стара развратница, която в момента си носи последствията. Или поне така твърди Дъглас Мъри в книгата си „Странната смърт на Европа”, която без цензура засяга темите за имиграцията, идентичността и исляма. 
Дъглас Мъри е английски писател, журналист и политически коментатор. Това са професионални принадлежности, с които могат да се похвалят и други. За Мъри обаче има нужда да се кажат още подробности. Той е десен консерватор, ревностен защитник на европейската култура, критик на исляма и идеята за мултикултурализъм, която обикаля необезпокоявана нашия континент. Само такъв човек би дръзнал да организира поетичен конкурс за обидни стихове на тема „Ердоган”. Само такъв човек би написал ясно, информирано и талантливо книга с име „Странната смърт на Европа”, в която задрасква с дебела черта думите респект, толерантност и различност. Точно тези думи, които ние ползваме с гордост при всеки удобен случай без да се интересуваме от контекста.  
 „Странната смърт на Европа”( издателство”Изток-Запад”) отговаря пълно и аргументирано на въпроса защо жената, която ни е родила и отгледала (същата тази Европа) е в сериозна опасност. Първо - заради постоянната неконтролирана миграция към Стария континент. И второ - заради изгубените вяра и традиции, които би трябвало да формират нашата идентичност. Тук всички ще попитаме наум или на глас, но и в двата случая силно: „КАКВИ СА ПРИЧИНИТЕ?” Е, няма причини. Има само оправдания. Застаряващото население, икономиката, мултикултурализмът, глобализацията. Заради това, казва Европа, каня всички да гостуват вечно. 
Имигрантите обаче също остаряват. Икономическите ползи са почти изцяло за тях – помощи, заплати, издръжки. Културното разнообразие неминуемо се превръща в религиозно разнообразие. Или предпочитаме да се преструваме, че такива очевидни неща са неверни? Никола Саркози казва, че всички демокрации  са прекалено заети с  идентичността на онези, които пристигат, и недостатъчно - с идентичността на страната, която ги посреща. Дъглас Мъри е този, който ще ни убеди в това. 
Ако Европа е жена, то тя със сигурност е прочела хиляди книги. 
Но ако Европа прочете точно тази, веднага ще си потърси хапчетата, а дори е възможно ритуално да припадне.  

Недоразумение в Москва

Книгата на издателство”Колибри” разказва за съпружеската и личностната криза, която изживяват Никол и Андре, двойка пенсионирани учители, по време на едно пътуване до Москва при дъщерята на Андре от първия му брак – Маша. Редувайки гледните точки, Симон дьо Бовоар разбулва взаимните огорчения и обвинения на героите, в които без мъка разпознаваме нея и Сартр, както и страха от наближаващата старост. В новелата тясно се преплитат личната и колективната история – недоразумението между съпрузите, възникнало по време на пътуването, и политическото разочарование. Творбата предоставя завладяващо критично свидетелство за Съветския съюз в средата на шейсетте, а прозрачният, въздействащ стил я сродява с най-добрите страници от творчеството на писателката.
Родена през 1908 г., Симон дьо Бовоар е изтъкната френска писателка, феминистка и философ. Автор е на шест романа, книги с есета и философски трактати. Известна е и като спътница на другия ярък представител на екзистенциализма - Жан-Пол Сартр. Бовоар въстава срещу мъченията, на които са подлагани алжирските жени по време на Алжирската война, обявява се в полза на аборта, по това време подсъден, и против брака, който смята за буржоазна институция, не по-малко отблъскваща от проституцията, тъй като легитимира мъжкото господство. През 1949 г. излиза фундаменталният философски труд  „Вторият пол“, с който писателката печели първото си голямо признание. Книгата скандализира привържениците на статуквото, а Ватиканът я включва в черния си списък. Сред най-внушителните й произведения е шедьовърът„Мандарините“, удостоен с наградата „Гонкур”. Създадена през 1966-1967 г., новелата „Недоразумение в Москва” е открита след смъртта на Бовоар през 1986 година.
Симон дьо Бовоар - „Недоразумение в Москва“
Тя вдигна очи от книгата си. Ама че скука, все тия изтъркани приказки за невъзможното общуване! Ако човек иска да общува, криво-ляво, успява. Е, не с всички, наистина, но с двама или трима души поне. На съседното място Андре четеше роман от „Черната серия“. Тя не споделяше с него огорчения, съжаления, дребни грижи; навярно и той си имаше своите малки тайни, но общо взето, знаеха всичко един за друг. Тя погледна през илюминатора на самолета: докъдето погледът стига, тъмни лесове и светли поля. Колко пъти заедно бяха порили въздуха с влак, със самолет или с кораб, седнали един до друг, с книга в ръка? Често и занапред щяха да се носят мълком, рамо до рамо, по море, по суша или по въздух. Тези мигове бяха сладостни като спомен и радостни като обет. На трийсет ли бяха, или на шейсет? Андре побеля рано: навремето изглеждаше като кокетство снегът, подчертаващ матовата свежест на лицето му. И сега все още бе кокетство. Кожата се беше втвърдила и напукала като гьон, но усмивката на устата и очите бе съхранила сиянието си. Въпреки всички опровержения на албума със снимки младежкият му образ прозираше под днешното му лице: за Никол той нямаше възраст. Навярно защото сам като че ли не подозираше за нея. Той, който толкова обичаше навремето да тича, да плува, да се катери и да се оглежда в огледалата, сега носеше нехайно шейсетте си и четири години. Дълъг живот, осеян със смехове, сълзи, гняв, прегръдки, признания, мълчания, пориви – и ти се струва понякога, че времето не е отминало. А бъдещето се простира все още до безкрай. 
– Благодаря. 
Никол си взе бонбон от кошничката, смутена от внушителната фигура на стюардесата и от строгия ѝ поглед, както три години по-рано се бе смутила от сервитьорките в ресторантите и камериерките в хотела. Никаква дежурна любезност, изострено съзнание за собствените им права, можеш само да ги приветстваш – но пред тях се чувстваш виновен или най-малкото подозрителен. 
– Приземяваме се – каза тя. 
С известно безпокойство Никол гледаше приближаващата се земя. Безкрайно бъдеще  – което можеше да рухне всеки миг. Бяха ѝ добре познати тези внезапни преходи от блажено чувство за безопасност към спиращ дъха страх: избухва трета световна война, Андре заболява от рак на белите дробове – две кутии цигари на ден са много, прекалено много, или пък самолетът се разбива на земята. Това би било хубав начин да свършат – заедно и без да се мъчат; но не толкова скоро, не сега. „Оживяхме и този път“ – каза си тя, когато колесниците се удариха – малко възгрубичко – в пистата. Пътниците наметнаха палтата си, събраха вещите си. Наложи се дълго да чакат. Голямо чакане падна.
– Усещаш ли как ухаят брезите?  – попита Андре. 
Беше много хладно, почти студено – шестнайсет градуса, бе съобщила стюардесата. На три часа и половина път, колко близко беше Париж и колко далеч, Париж, който тази сутрин дъхтеше на асфалт и на буря, затиснат от първата лятна жега  – колко близко беше и Филип и колко далеч... Автобусът ги откара  – по много по-просторна полоса от тази, на която се приземиха през 63-та  – до остъклена сграда с формата на гъба, където беше паспортният контрол. На изхода ги чакаше Маша. За кой ли път Никол с почуда откри, хармонично съчетани в лицето ѝ, толкова различните черти на Клер и на Андре. Слабичка, елегантна, само прическата ѝ, напомняща перука, издаваше московчанката. 
– Как пътувахте? Добре ли сте? Добре ли си? 
Говореше с баща си на „ти“, но на „вие“ с Никол. Беше нормално и все пак някак странно. 
– Подайте ми пътната чанта. 
Това също беше нормално. Но когато мъж носи куфарите ви, то е, защото сте жена; а жената – защото е по-млада от вас, и това ви кара да се чувствате стара. 
– Дайте ми квитанциите за багажа и седнете ей там – разпореди се Маша. 
Никол се подчини. Стара. Край Андре тя често го забравяше, но хиляди дребни драскотини непрестанно ѝ го напомняха. „Красива млада жена“ – помисли си тя, щом зърна Маша. Спомни си как като трийсетгодишна се усмихна, когато свекър ѝ произнесe същите тези думи по адрес на една четиресетгодишна. Сега и на нея повечето хора ѝ изглеждаха млади. Стара. Трудно ѝ беше да се примири (едно от малкото неща, които не споделяше с Андре  – това отчаяно изумление). „Има си все пак и добри страни“  – каза си тя. Пенсионер – звучеше така, все едно си за боклука. Но пък беше приятно да отидеш на ваканция, когато ти се прииска; по-точно през цялото време да си във ваканция. В нажежените класни стаи колегите ѝ едва започваха да си мечтаят за отпуска. А тя вече беше заминала. Затърси с очи Андре, прав до Маша в навалицата. В Париж той се оставяше да го обсебват твърде много хора. Испански политзатворници, португалски затворници, преследвани израелци, бунтовници конгоанци, анголци, камерунци, партизани от Венецуела, Перу, Колумбия  – и какви ли още не,  – беше винаги готов да им се притече на помощ според силите си. Събрания, манифести, митинги, листовки, делегации – нагърбваше се с всякакви поръчения. Членуваше в множество всевъзможни групировки и комитети. Тук никой нямаше да го безпокои за щяло и нещяло. Познаваха единствено Маша. Няма какво друго да правят, освен да разглеждат заедно неща: харесваше ѝ да открива с него едно или друго и времето, застинало в дългото им и монотонно щастие, отново да си върне бликащата новост. Тя стана. Прииска ѝ се да се разхожда вече по улиците, под стените на Кремъл. Беше забравила колко дълго се налага понякога да чакаш в тази страна.
 – Къде ни е багажът? 
– Спокойно, ще пристигне – каза Андре.
Три часа и половина, мислеше си той. Колко близо беше Москва и в същото време колко далеч! На три часа и половина път, да вижда Маша тъй рядко? (Но толкова препятствия, и най-вече цената на билета!) 
– Три години е много време – изрече той. – Сигурно ме намираш остарял. 
– Ни най-малко. Изобщо не си се променил. 
– А ти още повече си се разхубавила. 
Гледаше я в захлас. Мислиш си, че нищо повече не може да ти се случи, примирил си се (а не беше лесно, макар да не го показа с нищо) и ето че една огромна и съвсем нова нежност озарява живота ти. Той почти не се интересуваше от плахото момиченце – тогава то се наричаше Мария,  – което Клер му водеше за по няколко часа от Япония, от Бразилия, от Москва. Чужда му остана и младата жена, дошла в Париж след войната да го запознае с мъжа си. Но при второто идване на Маша, през 60-а, между тях нещо се случи. Той не разбираше докрай защо така силно се беше привързала към него; но това го трогна. Любовта на Никол към него си оставаше все така жива, грижовна, радостна; но те бяха премного свикнали един с друг, за да събуди Андре у нея шеметната радост, която в този миг преобразяваше възстрогото лице на Маша. 
– Къде ни е багажът? – попита Никол. 
– Спокойно, ще пристигне. 
Защо да губят търпение? Тук разполагаха с време в излишък. В Париж Андре вечно си гледаше часовника, разкъсван между срещите, особено откакто се пенсионира: беше надценил размера на свободното си време. От любопитство, от нехайство прие да му натрапят куп задължения, от които сега не смогваше да се отърве. В течение на цял месец щеше да си ги спести; ще може да живее с онова безгрижие, което толкова обичаше, обичаше го дори прекалено, тъй като от него произтичаха повечето му грижи. – Ето и куфарите ни – каза той. 
Настаниха ги в колата на Маша и тя седна зад волана. Караше бавно, като всички тук. Пътят ухаеше на свежа зеленина, флотилии с дървени трупи се носеха по Москва река и Андре почувства как се надига у него онова вълнение, без което животът би се лишил за него от своя живец: започваше приключение, което го въодушевяваше и плашеше, приключението на откривателството. Да успее, да направи кариера, това никога не го бе вълнувало. (Ако майка му не се беше наложила така самоотвержено да продължи образованието си, той щеше да се задоволи със съдбата на родителите си – начални учители в слънчев Прованс). Струваше му се, че истината за съществуването му и за самия него не му принадлежи: тя като че ли беше разпиляна по цялата земя; за да я узнае, трябваше да проучи много векове и места; тъкмо поради това той обичаше историята и пътешествията. Но докато изучаваше необезпокояван миналото, пречупено през призмата на книгите, то досегът с една непозната страна  – превъзхождаща в своята многоликост всичко, което можеше да знае за нея  – винаги му причиняваше световъртеж. И тази страна го засягаше повече от всяка друга. Беше възпитан в култ към Ленин; майка му на осемдесет и три години все още беше активистка в редовете на компартията; сам той не пожела да членува; но в люшканията между надеждата и отчаянието винаги бе смятал, че СССР държи ключовете към бъдещето, следователно към днешния ден и към собствената му съдба. При все че никога, дори в най-мрачните години на сталинизма, нямаше чувството, че тъй зле разбира тази страна. Престоят му тук щеше ли да му отвори очите? През 63-та пътуваха като туристи – Крим, Сочи, – но тогава впечатленията им бяха повърхностни. Този път ще разпитва, ще моли да му четат вестниците, ще се смеси с тълпите. Колата пое по улица „Горки“. Хората, магазините. Ще съумее ли да се почувства тук като у дома си? Мисълта, че може да не успее, го хвърляше в паника. „Трябваше повече да залягам над руския!“ – помисли си. Още едно нещо, което се беше зарекъл да направи, но не направи: не отиде по-далеч от шести урок на системата „Асимил“. Права беше Никол, като го наричаше „стар мързеливец“. Да чете, да бъбри, да се разхожда, за това беше винаги готов. Но неблагодарната работа  – да учи думи или да наизустява изречения, – за това не го търси. Ето защо не биваше да взема този свят толкова присърце. Прекалено сериозен, прекалено лекомислен. „Това е моето противоречие“ – каза си, развеселен. (Беше останал възхитен от този израз на един италиански другар, убеден марксист, който се държеше потиснически с жена си.) В интерес на истината, не му липсваше самочувствие.

Биологичният часовник

Защо тийнейджърите не могат да се надигнат от леглото сутрин?
Как пчелите разбират колко е часа?
Защо някои растения отварят и затварят цветовете си по едно и също време всеки ден?
Защо толкова много хора страдат след пътуване от часовата разлика?
В тази интригуваща книга”Биологичният часовник”( издателство”Изток-Запад”) Ръсел Фостър и Лион Крайцман обясняват важността на биологичния часовник и показват каква роля е изиграл в еволюцията и защо продължава да е толкова съществен за всички живи организми. В крайна сметка това е кодирано в нашите гени и всеки ден организмите се пренастройват при изгрев и залез, за да синхронизират астрономическото време с вътрешния си ритъм.
Как се тълкуват механизмите на биологичния часовник и какво ги управлява;  как организмите отмерват различни интервали от време; как се адаптират към различни цикли; и как светлината координира вътрешното им усещане за време с външния свят?
Авторите се спират на проблеми, които могат да бъдат причинени от недобре функциониращ биологичен часовник – включително трудното съвземане заради часова разлика, сезонни разстройства и депресия. Авторите са категорични: макар непрекъснато да се рекламират нови хапчета, които помагат да останем будни за по-продължителни периоди, ритъм на живот 24/7 може да има извънредно пагубно влияние върху здравето ни и като индивиди, и като общество.
Ръсел Грант Фостър (роден през 1959 г.) е британски професор по циркадно невроучение, директор на лабораторията по офталмология в Нюфийлд и началник на Института по сън и циркадски невронауки (SCNi). Той също така е старши научен сътрудник в колежа Брасено към университета в Оксфорд. Фостър и неговата група са кредитирани с ключов принос в областта на научното изследване на ретината на бозайници, осигуряваща вход към циркадната биологична система на организма. Той е написал и е съавтор на над сто научни публикации.
Лион Крайцман е писател, който се интересува от това как биологията и обществото взаимодействат, за да повлияят на човешкото поведение. Неговата книга "The 24 Hour Society" (1998 г.) е последвана от още две съавторски книги, посветени на циркадните биологични ритми. Последната му книга ще бъде публикувана от OUP през март 2017 г. Той е гостуващ консултант в здравния център Нюфийлд в Оксфордския университет.
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…