All for Joomla All for Webmasters
  • Социално, здравно и кулинарно пътешествие в
  • Какво да съдържа домашната аптечка за пътуване?
  • За изненадите на Уран в Телец

Последни статии

  • Новини
  • Интервюта
  • Алтернативни терапии
  • Ветеринарна медицина
  • Био
  • Рехабилитация и СПА
  • Съветник
Май 17, 2018
0
На 25-ти май 2018 г.започва поредното издание на „Дългата нощ на църквите” в Австрия.В 17.50 ч. камбанен звън в цялата страна ще отбележи
Декември 20, 2017
0
Българката от Залцбург Лиляна Колечко, която е димпломиран валдорфски педагог обяснява същността на метода. -Г-жо Колечко, как попаднахте в Австрия,
Октомври 24, 2017
0
Разликите между евритмия, лечебна евритмия и паневритмия разяснява Диана Демирева специално за Sanus et Salvus. Г-жо Демирева, как бихте
Близначета панди, родени и отгледани във Виенския зоопарк, отпразнуваха първия си рожден ден - едното похапваше снаксове пред множество свои
Март 22, 2018
0
Мариана Стоянова и нейния съпруг Евгени Василев произвеждат чиста храна, която  се изкупува на … самообслужване. Г-жо Стоянова, как
Д-р Анелия Хохвартер ще представи отново дарителската кампания пред 800 лекари в Шладминг. Известният ски курорт и миньорски град Шладминг в Щирия,
Май 20, 2018
0
В Австрия, особено в манастирите е на почит от най-стари времена, наричат я „медено вино”. 20-ти май е обявен за Международен ден на
„Контролът в здравеопазването“ от Антония Илиева – практически наръчник на основните понятия в здравното законодателство на България.
Какъв е успешният механизъм за преструктуриране, оптимизация и повишаване на доверието?
Принципите в областта на здравеопазването са коренно променени след 1999 година с въвеждането на новата здравна система. Кои са приоритетите на здравната реформа и как да се разшири достъпа до качествени здравни услуги срещу колкото се може по-приемлива цена? 
Пълен анализ на актуалното здравно законодателство и съдебната практика дава изследването „Контролът в здравеопазването“ от Антония Илиева. 
Книгата изследва всички относими контролни административни органи в и извън системата на здравеопазването и правомощията им, като авторката прави практическо разграничение между „контрол“ и „надзор“, както и между различните видове отговорност в здравеопазването.
Антония Илиева успява да направи пълен анализ на нормативните понятия за диагностична, лечебна, рехабилитационна и профилактична дейност на достъпен език.
Разгледани са понасянето на няколко вида отговорност, общият правен режим на обществените поръчки в сектора, потърсен е отговор на въпросите защо въпреки непрестанното финансиране и множеството контролни органи, недоволството и на пациентите, и на медицинските специалисти се увеличава и какъв е успешният механизъм за преструктуриране, оптимизация и повишаване на доверието.
 „Контролът в здравеопазването“  е необходим наръчник за работещите в областта на здравеопазването, студентите, академичната общност, органите на изпълнителната, законодателната и съдебната власт, както и за всеки с интерес към материята.
Антония Илиева е доктор по право в направление „Административно право и административен процес“ в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, а от 2016 г. е главен асистент по същата дисциплина и по „Медицинско право“.
Автор е на публикации в сферата на обществените поръчки, административното и медицинското право. Участвала е в научни конференции по въпросите на репродуктивното здраве, обществените поръчки в здравеопазването, медицинските деликти, трансплантацията на органи, тъкани и клетки и др.
Член е на Съюза на учените в България. Била е член на научноизследователски екип по проект на тема „Soft Law и значението му за българското право“.
 
 
 

Великият бог Пан

Готическата класика на Артър Макън излезе на български език
Стивън Кинг, Кларк Аштън Смит, Оскар Уайлд, Х. Ф. Лъвкрафт, Питър Строб, Хорхе Луис Борхес и Рейчъл Клайн са само част от авторите, чието творчество е пропито от влиянието, преклонението и атмосферата на легендарната новела „Великият бог Пан“, която уелският писател Артър Макън създава през 90-те години на XIX век.
Човекът винаги е изпитвал нужда да даде име на върховното зло, прокрадващо се в душата му, да му даде лик и същност, разбираеми за самия него. Готов да коленичи пред порока, той си го представя като козите крака на Луцифер; готов да го призове с магия, той чертае с кръв кръгове за Бафомет; готов да пожертва дори ближния заради своите собствени бъднини, той реже туптящи сърца пред олтара на Апух; готов сам да го обладае и да се почувства обладан, той завира лице между гърдите на сукубус; готов да носи крушение на своите врагове, той дава дъщерите си за невести на Ноденс... Човекът винаги иска да види върховното зло с очите си. Готови ли сте да видите бог Пан?
Съставител и преводач на сензационното издание „Великият бог Пан“ е Слави Ганев, който в увода към книгата разкрива част от мистериите и обстоятелствата, които довеждат до появата на едно от най-важните произведения в историята на жанровите изкуства: „Ако има нещо, което променило битието на Артър Макън и го откъснало от самотния му живот, изпълнен с проучвания, хартия, мастило и думи, то се случило по съвсем тривиален начин – при нанасянето в новата му квартира. Така през 1887 г. се запознал с Ейми Хог, с която сключили брак още същата година. Ейми била учителка по музика, обожавала литературата и театъра и се оказала основна причина Макън да разбере нещо твърде ценно в живота: как се живее. Съвпадение или не, освен всички социални контакти, в които бил въвлечен от съпругата си, писателят претърпял и още една рязка промяна – стилът му станал осезаемо различен. Той захвърлил архаичните си разбирания за литературата, почерпени от старите книги, които по-рано предпочитал, и заложил на новото, на бързото действие, на резките обрати, на абстракцията, позволяваща му да не смила всеки детайл, преди да го достави на читателя. Увлечен от творенията на Р. Л. Стивънсън и А. К. Дойл, започнал да прибавя готика и ужас в сюжетите си, а вечерите, прекарани над прашни средновековни томове, окултна литература и алхимия, направили произведенията му уникални съчетания от литературната традиция на няколко епохи. Средновековната мистика срещнала мрака на готиката и любовта й към псевдонауката, към техническия напредък, а те заедно се влели в трактатите на уморени от живота розенкройцери и магьосници, търсили векове наред философския камък. Родил се космическият ужас, който по-късно бил възприет от десетки други подражатели...“
„Великият бог Пан“ излиза у нас с логото на издателство „Deja Book“, което вече натрупа готически актив с класики като „Кралят в жълто“ на Робърт У. Чеймбърс, „Дракула“ на Брам Стокър и „Монахът“ на Матю Грегъри Луис.
Откъс от „Великият бог Пан“ на Артър Макън
– Радвам се, че дойдохте, Кларк; наистина се радвам. Не бях сигурен дали ще можете да отделите време.
– Успях да уредя нещата за няколко дни; напоследък не е толкова натоварено. Не се ли притеснявате, Реймънд? Напълно безопасно ли е?
Двамата мъже се разхождаха с бавни крачки по терасата в предната част на къщата, в която живееше д-р Реймънд. Слънцето все още беше над планинския хребет на запад, но на гаснещия му червен блясък не се очертаваха сенки. Вятърът беше утихнал; свеж полъх придойде откъм обширния лес, покриващ високите склонове, а с него от време на време и тихото гукане на дивите гълъби. Ниско в необятната живописна долина реката лъкатушеше между самотните хълмове, а докато слънцето се спускаше и чезнеше, ефирна, чисто бяла мъгла започна да се издига над тях. 
– Безопасна? – отвърна рязко д-р Реймънд на своя приятел. – Разбира се, че е такава. Сама по себе си операцията е съвсем проста; всеки хирург може да я извърши.
– А възможно ли е да навреди в някакъв друг аспект?
– Ни най-малко; не съществува каквато и да била физическа опасност, давам ви думата си. Винаги сте предпазлив, Кларк, винаги; но познавате миналото ми. През последните двадесет години се посветих на трансцеденталната медицина. Чувал съм да ме наричат самозванец, шарлатанин и мошеник, но през цялото време знаех, че съм на прав път. Преди пет години постигнах целта си и оттогава всеки ден се подготвям за онова, което ще направим довечера.
– Ще ми се да вярвам, че всичко това е истина – Кларк смръщи вежди и погледна към д-р Реймънд, изпълнен със съмнение. – Реймънд, напълно ли сте убеден, че теорията ви не е фантасмагория – едно прекрасно виждане за нещата със сигурност, но дали все пак е трезво съждение?
Д-р Реймънд спря и се извърна рязко. Той беше на средна възраст, сух и слаб, с бледожълт цвят на лицето, но когато погледна към Кларк и му отговори, кръвта бе нахлула в страните му.
– Огледайте се наоколо, Кларк. Виждате планината и как хълмовете се редят един след друг като вълна след вълна; виждате горите и овощните градини, полетата със зряла пшеница и ливадите, простиращи се до тръстиките край реката. Виждате как стоя тук до вас и чувате гласа ми. Ще ви кажа нещо обаче: всичко това – да, от онази звезда, която тъкмо изгря на небето, до твърдия под, по който стъпваме – представлява единствено илюзия и сенки: сенките, които скриват истинския свят от очите ни. А той съществува, но е зад тази измама, зад тази гледка, тези „шевици по гоблена, мечти в една кариера“ , зад всички тях, сякаш е покрит от було. Не зная дали човешко същество някога е повдигало този плащ, но съм наясно, че заедно ще го направим още тази нощ за очите на другите. Може би считате всичко това за нелепа безсмислица, но то е истина и древните са били наясно какво означава да вдигнеш булото. Те са го наричали „да видиш бог Пан“.
Кларк потръпна; бялата мъгла, която се сбираше над реката, беше мразовита.
– Удивително наистина – каза той. – Ние сме пред прага на един необичаен свят, Реймънд, стига онова, което казвате, да е вярно. Наистина ли скалпелът е необходим?
– Да – незначително поражение над сивото вещество, нищо повече; едно несъществено пренареждане на определени клетки, микроскопична промяна, която ще убегне от вниманието на деветдесет и девет от всеки сто мозъчни специалисти. Не искам да ви занимавам с бумащини, Кларк. Мога да ви засипя с куп технически данни, които биха прозвучали много внушително и ще ви оставят също толкова просветен, колкото сте и сега. Предполагам обаче, че вече случайно сте прочели в забутаните кътчета на вестника си, че наскоро бяха направени огромни стъпки в мозъчната физиология. Онзи ден забелязах един абзац за теорията на Дигби и откритията на Браун Фейбър. Теории и открития! Те достигат едва сега онова място, на което аз бях преди петнадесет години, и няма нужда да ви казвам, че не съм останал бездеен през това време. Ще е достатъчно, ако вметна, че изминаха пет години, откакто направих откритието, за което намекнах с думите си, че преди десет години съм достигнал моята цел. След години труд, мъки и търсене на сляпо, след дни и нощи на разочарования, а понякога и отчаяние, в което треперех и се вцепенявах при мисълта, че може би е имало и други търсещи онова, което търсех и аз, най-накрая след толкова време внезапен изблик на радост разтърси душата ми и вече знаех, че дългото пътешествие е към своя края. Чрез онова, което тогава, също както и сега, изглеждаше като случайност, нашепване на една мигновена и безцелна мисъл, тръгнала по познатите ми линии и отсечки, които вече бях проследил хиляди пъти великата истина ме озари и аз видях, скициран със зрителни траектории, един нов свят, една непозната вселена ; континенти и острови, необятни океани, в които ни един кораб не е плавал (по мое мнение), тъй като Човекът първо е вдигнал поглед, за да съзерцава слънцето и звездите по небосвода, и след това се е любувал на притихналата земя под тях. Ще помислите, че това е екстравагантен начин на изразяване, Кларк, но е трудно да говоря буквално. Все пак не зная дали това, за което може да бъде изложено с прости и ясни думи. Например този наш свят е доста добре опасан с телеграфни кабели и жици; мисълта прескача от изгрева до залеза, от севера до юга, през разливи и пустини с малко по-бавна от обичайната си скорост. Сега предположете, че един съвременен електротехник установи, че той и колегите му просто са си поиграли с речни камъчета и са ги взели за основата на целия свят; предположете, че един такъв човек е видял как най-отдалеченото пространство се шири достъпно пред познатото ни и човешките слова се пренасят до слънцето и отвъд него към системите нататък и гласовете на хората, владеещи членоразделната реч, ехтят в празната пустота, ограничаваща мисълта ни. Говорейки за аналогията, тя е доста уместна спрямо онова, което аз направих; в момента не разбирате съвсем чувствата, обзели ме една вечер, докато стоях тук: беше лято и долината изглеждаше тъкмо както сега; видях пред себе си неописуемата, немислимата пропаст, зееща дълбоко между двата свята – тленния и онзи на душите; смътно съзрях пред себе си огромната и пуста безкрайна празнина и в този миг мост от светлина се издигна от земята до неизвестния бряг и проряза бездната. Погледнете в книгата на Браун Фейбър, ако желаете, и ще откриете, че до ден днешен учените са неспособни да обяснят съществуването или да изяснят предназначението на една определена група нервни клетки в мозъка. Тази група е, ако мога така да се изразя, обетована земя, едно съвършено пусто място за фантастични теории. Далеч съм от Браун Фейбър и останалите специалисти. За разлика от тях разполагам с пълното познание за възможното предназначение на тези нервни центрове и цялостната картина на нещата. С едно докосване мога да ги поставя в действие, с едно докосване, както казах, мога да освободя потока, с едно докосване мога да завърша връзката между този тленен свят и... по-късно ще можем да довършим това изречение. Да, скалпелът е необходим, но помислете до какво ще доведе. Той ще срине със земята масивната преграда на сетивата и вероятно за пръв път от сътворението на човека душата ще се взре в света на душите. Кларк, Мери ще види бог Пан!
– Но помните ли какво ми писахте? Мислех, че ще е необходимо тя да...
Той прошепна останалото в ухото на доктора.
– Съвсем не, съвсем не. Това е нелепо. Уверявам ви. Всъщност по-добре е така, както си е; съвсем сигурен съм в това.
– Премислете нещата добре, Реймънд. Това е голяма отговорност. Нещо може да се обърка; ще се окайвате до края на дните си.
– Не, не мисля така дори да се случи най-лошото. Както ви е известно, аз избавих Мери от живота на улицата и почти сигурна гладна смърт, когато тя беше дете; считам, че животът ѝ ми принадлежи и мога да го употребя, както ми се струва подобаващо. Елате, става късно; по-добре да влезем .
Д-р Реймънд го поведе в къщата през приемната по един дълъг, тъмен коридор. Той извади ключ от джоба си, отвори тежката врата и покани Кларк в лабораторията. Някога тя е била билярдна зала и затова се осветяваше чрез стъклен купол в центъра на тавана. Унилата сивкава светлина все още обливаше фигурата на доктора, когато той запали една лампа с плътен абажур и я постави на масата в средата на стаята.
Кларк се огледа наоколо. Едва ли по стените имаше свободна педя: рафтовете, които покриваха всичко, бяха отрупани с бутилки и стъкленици във всевъзможни форми и цветове, а в един ъгъл стоеше малък Чипъндейлов  шкаф за книги. Реймънд посочи към него.
– Виждате ли този пергамент от Освалд Кролиус ? Беше сред първите, които ми посочиха правия път, макар да не мисля, че той го е открил сам. Има едно негово твърде странно изказване: „Във всяко зрънце пшеница таи се скришом душата на една звездица“.
В лабораторията нямаше много мебели: масата в центъра, каменна плоча с дренажна тръбичка в ъгъла, две кресла, на които Реймънд и Кларк седяха; това беше всичко освен един странен на вид стол в другия край на стаята. Кларк го погледна и вдигна вежди.
– Да, това е столът – каза Реймънд. – Нека го поставим на подходящо място.
Той стана, плъзна го на колелцата му към светлината и започна да го вдига и спуска, смъквайки седалката, като нагласяваше различно наклона на облегалката и стъпенката за краката. Изглеждаше много удобен и Кларк прокара длан по мекото зелено кадифе, докато докторът местеше лостовете .
– А сега, Кларк, настанете се удобно. Очакват ме два-три часа работа; бях принуден да оставя някои въпроси за накрая.
Реймънд отиде до каменната плоча, а Кларк го изгледа мрачно, когато той се приведе над редица стъкленици и запали пламъка под тигела . На една от полиците над оборудването му докторът беше поставил малка ръчна лампа с абажур – също като на онази, която запали преди малко. Сега Кларк седеше скрит в сенките и наблюдаваше просторната притъмняла стая, удивен от причудливото явление, което предизвикваше контрастът между сияйната светлина и плътния мрак. Скоро той усети странна миризма в стаята. Отначало тя едва се долавяше, но ставаше все по-осезаема. Учуди се колко му напомня на аптека или лекарски кабинет. Забеляза, че неволно се е съсредоточил върху възприятията си, и едва осъзнато се замисли за един ден отпреди петнадесет години, който беше прекарал в бродене из горите и полята край своя дом. Беше зноен ден в началото на август, жегата замъгляваше контурите на разстоянията и всичко наоколо със слаба мараня, а хората, които следяха термометъра, говореха за необичайно покачване на температурата, която беше почти тропическа. Необичайно, но този изключително горещ ден от петдесетте изплува отново в съзнанието на Кларк; чувството за ослепителните всепроникващи слънчеви лъчи сякаш разпръсна и тъмните, и светлите щрихи на лабораторията и той отново почувства поривите на сгорещения въздух в лицето си, видя искрящите проблясъци по тревата и чу безбройните шепоти на лятото.
– Надявам се, че миризмата не ви безпокои, Кларк; изобщо не е вредна. Най-много да ви се доспи от нея.
Кларк чу тези думи доста отчетливо и знаеше, че Реймънд говори на него, но при никакви обстоятелства не можеше да излезе от летаргичното си състояние. Мислеше единствено за самотната си разходка отпреди петнадесет години; доколкото помнеше, тогава за последно бе видял полята и горите, които бе съзерцавал през детството си, и сега те се простираха пред него сред ярка светлина като пейзаж. Преди всичко до ноздрите му достигна мирисът на лято, букет от цветни аромати и уханието на горите, на хладни сенчести кътчета, дълбоко в зелените дебри, събуден от жаркото слънце; дъхът на плодородна земя го обгърна подобно нечии обятия и властваше над всичко. Въображението му го накара да блуждае, както бе блуждал отдавна по гори и поля, докато следваше пролуката между обраслите, клонести букове; а в съня му ромонът на вода, процеждаща се от близката варовикова скала, звучеше ясно като мелодия. Мислите му вече се губеха и смесваха с други мисли; проходът между буковите гъстаци се бе превърнал в пътека между джелови дървета , а тук-там от клон на клон пълзяха лози. Филизите им се полюшваха, натежали от виолетовите си гроздове, а рехавите сиво-зелени листа на дива маслина изпъстряха тъмната сянка на джеловете. Някъде, в далечните брънки на съня си, Кларк съзнаваше, че пътечката го бе отвела от бащиния му дом до непозната местност, насред чиито неизвестности сега се луташе, когато внезапно наместо ромона и хармонията на лятната природа всичко бе залято от безконечна тишина. Лесът замлъкна и само за миг той се оказа лице в лице с присъствие, лишено от чертите и на човека, и на звяра, и на живите, и на мъртвите, ала с всичко това у себе си – притежаваше същността на всяка материя, ала без самò да е такава. И в същата тази секунда свещеното тайнство на плътта и душата се стопи, някакъв глас извика „Да си идем оттук“   и настана тъмнина на тъмнините отвъд всичките звезди, безметежна тъмнина.
Когато Кларк изведнъж дойде на себе си, видя как Реймънд сложи няколко капки от някаква маслена течност в една зелена стъкленица и после я запуши плътно.
– Бяхте задрямали – каза той, – пътуването сигурно ви е уморило. Готово е. Отивам да доведа Мери. Ще се върна до десет минути.
Кларк се отпусна в стола и се замисли. Сякаш беше попаднал от един сън в друг. Почти очакваше да види как стените на лабораторията се разтапят и изчезват. Накрая щеше да се събуди в Лондон и да потръпне от собствените си съновидения. Вратата обаче се отвори и докторът влезе отново. Зад него вървеше момиче на около седемнадесет, облечено изцяло в бяло. То беше толкова красиво, че Кларк не се учуди на онова, което докторът му беше писал. Лицето, шията и ръцете на девойката бяха поруменели, но Реймънд остана равнодушен.
– Мери – каза той, – мигът настъпи. Имаш пълна свобода. Ще ми се довериш ли изцяло?
– Да, мили.
– Чухте ли това, Кларк? Вие сте мой свидетел. Ето го стола, Мери. Изобщо не е трудно. Просто седни и се облегни. Готова ли си?
– Да, мили, напълно съм готова. Целуни ме, преди да започнеш.
Докторът се наведе и сърдечно я целуна.
– Сега затвори очи – каза той.
Момичето притвори клепки, сякаш беше уморено и копнееше за сън, а Реймънд поднесе зелената стъкленица към носа му. Лицето на Мери стана по-бяло дори от дрехата, която носеше; почти не се възпротиви на аромата и след това със силен вътрешен подтик към покорство скръсти ръце като малко дете преди молитва. Ярката светлина на лампата я откриваше напълно и Кларк наблюдаваше промените, пробягващи по лицето ѝ, подобно на онези върху хълмовете, когато летните облаци засенчват слънцето, докато прелитат по небето. Накрая тя пребледня като платно и се обездвижи. Докторът надигна клепачите ѝ. Беше в пълно безсъзнание. Реймънд натисна силно един от лостовете и столът веднага се наклони назад. Той отряза част от косата ѝ във формата на кръг, също като при тонзура , и приближи лампата. След това взе дребен, лъскав инструмент от малкия си куфар и Кларк се извърна потръпнал. Когато погледна отново, докторът превързваше разреза, който бе направил. 
– Тя ще се събуди след пет минути – Реймънд все още беше съвсем невъзмутим. – Друго не може да се направи. Остава ни само да чакаме.
Минутите се нижеха бавно. Наоколо се чуваше само тежкото, мудно тиктакане на стария часовник в коридора. На Кларк му беше зле. Чувстваше се отмалял, коленете му се подкосяваха и едва стоеше на краката си.
Внезапно, докато чакаха, чуха дълбока въздишка, изчезналата руменина се върна по страните на девойката и тя отвори очи. Кларк потръпна, като ги видя. В зареяния им поглед сияеше зловеща светлина, на лицето ѝ се изписа силна почуда и тя протегна ръце, сякаш за да докосне нещо невидимо. Само след миг обаче удивлението избледня и отстъпи на чудовищен ужас. Лицето ѝ се сгърчи противно. Мери затрепери от глава до пети, все едно душата ѝ се блъскаше и превиваше в тленния си дом. Гледката беше ужасна. След секунда тя падна с крясъци на пода и Кларк се спусна към нея.
Три дни по-късно Реймънд заведе Кларк до леглото на пациентката. Тя лежеше напълно будна, въртеше глава от страна на страна и се хилеше безпричинно.
– Да – каза докторът, все още съвсем невъзмутим, – твърде жалко. Тя е съвършено слабоумна. Не можем обаче да ѝ помогнем. Вече е видяла Великия бог Пан.
 

Помагалото се разпространява безплатно.

Тоэи учебник по родинознание е издаден от движение "Възраждане" за да откликне на потребностите на българските училища по света и се  разпространява безплатно.

Учебникът по родинознание е лесен за възприемане, възпитаващ любов към дома, към рода, към народа ни и Родината, написан за широка възрастова група, казват издателите. По думите им, 

учебникът оспори някои постулати, които преди появяването му се считаха за аксиоми в обществения ни живот: 
- Идеологизирането на обществените науки и поставянето на училището в услуга на Мултикулти доктрината. 
- Правото на родителите да създават учебно съдържание. 
- Задължението на училището да възпитава. 
- Възрастовото сегрегиране на учебното съдържание. 
Учебникът стана най-изтегляната от интернет българска книга. Учебникът се разпространява безплатно, „на ползу роду”, без ограничения всеки може да го сваля, печата, разпространява и подарява! , посочват още издателите му.
В момента учебникът се ползва в началното училище, в детските градини, а дори и сред 5-ти и 6-ти клас. 
 
Ползва се в българските училища в чужбина от Москва до Сантяго и от Ванкувър до Сидни, твърдят издателите му.  
Можете да поръчате от Фейсбук групата Учебникът : https://www.facebook.com/groups/485131505207363/
С въпроси относно дейността на движението пишете на Костадин Костадинов :
и на Мирослав Драгнев: 
 
Бестселърът на „Ню Йорк Таймс“ излиза за пръв път на български език!
Някои приказки са писани, за да се разказват и повтарят поколения наред, други – за да изтръгнат от корен всичко, което някога сме познавали.
В първата книга от бестселъровата поредица на Соман Чейнани „Училището за Добро и Зло“(издателство"Сиела"), оглавила класациите на „Ню Йорк Таймс“ веднага след излизането си, легендата  за добрата и лошата вещица оживява отново в дръзка, непредвидима и вълнуваща история, която ще изправи две приятелки – две обречени да бъдат архиврагове момичета – едно срещу друго, за да променят заедно предначертания път на познатите приказки.
Имало едно време… 
Всичко започва, когато за жителите на Гавалдън наближава денят на Отвличането – мистериозното изчезване на две деца, веднъж на всеки четири години. Едното винаги е красиво и добро дете, което всеки родител би искал да има. Другото –  странно и грозновато, отхвърлено от всички още от раждането си. 
На Софи и най-добрата ѝ приятелка Агата предстои да разберат къде отиват изгубените деца: легендарното Училище за Добро и Зло, където момчета и момичета се обучават, за да станат герои и злодеи от приказките. Софи – най-красивото момиче в града – винаги е мечтала да бъде отвлечена и изпратена в собствената си вълшебна приказка. С розовите си рокли, стъклените си пантофки и отдадеността си на добрите дела тя знае, че ще спечели сърцата на всички в Училището за Добро като истинска принцеса. Агата, от друга страна, с безформените си черни дрехи, котка убиец и цялостна неприязън към хората изглежда съвършена за Училището за Зло.
Жребият обаче е предвидил съвсем различна съдба за тях – Софи е захвърлена в Училището за Зло да учи Загрозяване, Смъртни проклятия и История на злодейството, а Агата трябва да търси мястото си в Училището за Добро сред красиви принцове и прекрасни девойки, които говорят с животните и мислят само за това как да открият целувката на истинската любов.
Но какво ще се случи, ако грешката е първата стъпка към това двете момичета да открият кои са в действителност?
След като „Училището за Добро и Зло“ се превърна в книгата събитие на 2013 г.,  българските читатели най-после ще могат да поемат на епичното пътешествие от пропорциите на „Хари Потър“. 
Светът на приказките крие тъмни кътчета и ужасяващи тайни. А единственият начин да избягаш от вълшебните приказки… е да ги изживееш.
 
Вижте и книжния трейлър на „Харпър Колинс“, подготвен специално за поредицата:
 
Из „Училището за Добро и зло“ от Соман Чейнани
След четири години ужасната единадесета нощ на единадесетия месец беше дошла. Под следобедното слънце площадът кипеше от приготовления за пристигането на Директора. Мъжете остреха мечове, залагаха капани и организираха нощната стража, а жените бяха подредили децата в редичка и се бяха заловили за работа. На красивите отрязваха косите как да е, почерняха зъбите им, а дрехите накъсваха на дрипи. Грозничките измиваха, обличаха ги в ярки цветове и им покриваха главите. Майките умоляваха най-послушните деца да обиждат или ритат сестричките си, най-лошите бяха подкупвани да се молят в църквата, а останалите в редицата караха да пеят селския химн „Благословени са Обикновените”.
Страхът се разстилаше като заразна мъгла. В една тъмна уличка касапинът и ковачът разменяха книжки с приказки, за да намерят идеи как да спасят синовете си. Под кривата часовникова кула две сестри изреждаха имена на злодеите от приказките с цел да открият някаква закономерност. Група момчета се завързаха заедно с вериги, няколко момичета се скриха на покрива на училището, а едно маскирано дете изскочи от храстите, за да изплаши майка си, с което веднага си заслужи боя.
Дори бездомната бабичка се включи, като подскачаше пред мизерен огън и викаше дрезгаво:
- Изгорете книжките с приказки! Изгорете ги всичките!
Но никой не ѝ обръщаше внимание и никакви книги не бяха изгорени.
Агата гледаше всичко това невярващо. 
- Как може цял град да вярва в приказки?
- Защото са истински.
Агата се спря.
- Не може наистина да вярваш, че легендата е истина.
- Естествено, че вярвам – каза Софи.
- Че някакъв Директор отвлича две деца, завежда ги в училище, където едното се научава на Добро, а другото на Зло, и двете се дипломират по предмет, наречен приказки? 
- Да, горе-долу е така.
- Кажи ми, ако видиш фурна.
- Защо?
- Искам да си сложа главата в нея. Кажи ми също, моля те, какво преподават в това училище?
- Ами, в Училището за Добро учат момчетата и момичетата като мен как да стават герои и принцеси, как да управляват справедливо царства, как да намерят Щастливия край – каза Софи. – В Училището за Зло те учат как да станеш зла вещица или грозен трол, как да правиш заклинания и зли магии.
- Зли магии? – закикоти се Агата. – Кой е измислил това? Някое четиригодишно?
- Агата, доказателството е в книжките с приказки! Можеш да видиш изчезналите деца на картинките. Джак, Роуз, Рапунцел – всичките имат своя приказка… 
- Не виждам нищо, защото не чета глупави книжки с приказки.
- А защо тогава има цяла купчина от тях до леглото ти? – попита Софи.
Агата се намръщи. 
- Виж, кой може да каже, че тези книжки са верни? Може да е номер на продавача на книги. Може би е начинът на Старейшините да накарат децата да не влизат в гората. Каквото и да е обяснението, не е някакъв Директор и не са зли магии.
- А кой тогава отвлича децата?
- Никой. Всеки четири години двама идиоти се скриват в гората и се надяват да изплашат родителите си, но се изгубват или ги изяждат вълци и ето ти –  легендата продължава.
- Това е най-глупавото обяснение, което съм чувала. 
- Не мисля, че аз съм глупавата – каза Агата.
Имаше нещо в това да бъде наречена глупачка, от което кръвта на Софи кипна.
- Просто те е страх – каза тя.
- Да, бе – засмя се Агата. – И защо да ме е страх?
- Защото знаеш, че идваш с мен.
Агата спря да се смее. След това погледът ѝ се премести от Софи към площада. Селяните ги зяпаха като решението на някоя загадка. Добро в розово, Зло в черно. Идеалната двойка за Директора. 
Все още вцепенена, Агата видя десетки изплашени очи да се взират в нея. Първата ѝ мисъл беше, че след утрешния ден тя и Софи ще могат да се разхождат на спокойствие. Застанала до нея, Софи гледаше как децата запомнят лицето ѝ, в случай че някога се появи в книжките им с приказки. Първата ѝ мисъл беше дали гледаха така и Бел.
След това я видя през тълпата.
С обръсната глава и изпоцапана рокля, Бел беше коленичила в мръсотията  и мажеше лицето си с кал като обезумяла. Софи си пое въздух. Бел беше точно като другите. Тя искаше скучна сватба с мъж, който щеше да стане дебел, мързелив и взискателен. Искаше монотонни дни готвене, чистене и шиене. Искаше да рине изпражнения, да дои овце и да коли квичащи прасета. Искаше да изгние в Гавалдън, докато кожата ѝ се покриеше с кафяви петна и зъбите ѝ изпадаха. Директорът никога нямаше да вземе Бел, защото Бел не беше принцеса. Тя не беше… нищо.
Софи се усмихна победоносно към жалките селяни, наслаждавайки се на погледите им, сякаш стоеше пред лъскави огледала.
- Да тръгваме – каза Агата.
Софи се обърна. Очите на Агата бяха приковани  в тълпата.
- Накъде?
- Далече от хората.
Докато слънцето избледняваше до червена сфера, две момичета – едното красиво, другото грозно – седяха заедно на брега на едно езеро. Софи пълнеше копринена торбичка с краставици, а Агата хвърляше запалени клечки кибрит във водата. След десетата клечка Софи я погледна.
- Това ме успокоява – каза Агата.
Софи се опита да намери място за последната краставица. 
- Защо някой като Бел ще иска да остане тук? Кой би предпочел това пред приказка?
- А кой би предпочел да остави семейството си завинаги? – изсумтя Агата.
- Освен мен, имаш предвид – каза Софи.
Двете замълчаха. 
- Чудила ли си се някога къде е отишъл баща ти? – попита Софи.
- Казах ти. Тръгнал си е, след като аз съм се родила.
- Но къде може да е отишъл? Заобиколени сме от гора! За да изчезне така… – Софи се обърна внезапно. – Може би е открил магически портал! Може би те чака от другата страна!
- Или може би просто се е върнал при жена си и се е преструвал, че аз никога не съм се случвала, и е умрял преди десет години при нещастен случай в мелницата.
Софи прехапа устни и отново се зае с краставиците.
- Когато ти идвам на гости, майка ти никога не е вкъщи.
- Вече ходи в града – каза Агата. – В къщата не идват достатъчно пациенти. Сигурно е заради местоположението.
- Сигурна съм, че е така – каза Софи, но знаеше, че никой не би се доверил на майката на Агата да излекува обрив от памперси, да не говорим за някоя болест. – Не мисля, че хората се чувстват много добре в гробищата.
- Гробищата си имат и добрите страни – отвърна Агата. – Няма любопитни съседи. Не се отбиват разни продавачи. Няма и подозрителни „приятели”, които носят маски за лице и диетични бисквити и ти казват, че ще отидеш в Училището за  Зло в Страната на вълшебните приказки.
Тя хвърли доволно една клечка.
Софи остави краставицата.
- Значи сега съм подозрителна.
- Кой те е молил да идваш? Бях си много добре сама.
- Винаги ме пускаш.
- Защото винаги изглеждаш толкова самотна – каза Агата. – И ми става жал за теб.
- Жал за мен? – светнаха очите на Софи. – Всъщност ти имаш късмет, че поне някой идва да те види. Имаш късмет, че някой като мен ти е приятел. Имаш късмет, че някой като мен е добър човек.
- Знаех си! – избухна Агата. – Аз съм твоето Добро дело! Просто пионка в глупавата ти фантазия!
Софи не каза нищо дълго време.
- Може би ти станах приятелка, за да впечатля Директора – призна тя най-накрая. – Но вече не е само това.
- Защото те разкрих – измърмори Агата.
- Защото те харесвам.
Агата се обърна към нея.
- Никой тук не ме разбира – каза Софи, загледана в ръцете си. – Само ти. Ти виждаш коя съм. Затова постоянно се връщах. Вече не си Доброто ми дело, Агата.
Софи я погледна.
- Ти си ми приятелка.
Шията на Агата стана яркочервена. 
- Какво има? – намръщи се Софи.
Агата се сви в роклята си. 
- Ами, ъъ… просто аз… аз, ъъ… не съм свикнала да имам приятели.
Софи ѝ се усмихна и взе ръката ѝ в своята.
- Е, сега ще сме приятелки в новото ни училище.
Агата изстена и се отдръпна.
- Да кажем, че се принизя до твоето ниво на интелигентност и се престоря, че вярвам на всичко това. Защо аз да отида в училището за злодеите? Защо всички са ме избрали за Господарката на Злото?
- Никой не е казал, че си зла, Агата – въздъхна Софи. – Просто си различна.
Агата присви очи.
- Как съм различна?
- Ами, като за начало, винаги носиш само черно.
- Защото не се цапа.
- Никога не излизаш от къщи.
- Защото там няма хора, които да ме гледат.
- В състезанието „Измисли приказка” твоята завършваше с това, че Снежанка я изяждат лешояди, а Пепеляшка се удавя във ваната.
- Мислех, че е по-добър край.
- Даде ми мъртва жаба за рождения ден!
- За да ти припомня, че всички умираме и накрая гнием под земята, изяждани от личинки, затова трябва да се радваме на рождените си дни, докато ги имаме. Мислех, че е изпълнено със смисъл.
- Агата, ти се облече като булка за Хелоуин.
- Сватбите са страшни.
Софи я зяпна.
- Добре, де. Значи съм малко по-различна – погледна я сърдито Агата. – И какво от това?
Софи се поколеба.
- Ами, в приказките различните обикновено се оказват… зли.
- Казваш, че ще стана Велика вещица – изрече обидено Агата.
- Казвам, че каквото и да се случи, ще имаш избор – отговори меко Софи. – И двете ще изберем как ще свърши приказката ни.
Известно време Агата не каза нищо. След това докосна ръката на Софи.
- Защо толкова много искаш да напуснеш това място? Толкова, че би повярвала на истории, които знаеш, че не са верни?
Софи срещна с поглед големите, искрени очи на Агата. За първи път си позволи да изпита съмнение.
- Защото не мога да живея тук – отговори задавено тя. – Не мога да живея обикновен живот.
- Интересно – каза Агата. – Точно затова те харесвам.
Софи се усмихна.
- Защото и ти не можеш?
- Защото ме караш да се чувствам обикновена – каза Агата. – А това е единственото, което някога съм искала.
В долината часовникът заби мрачно, може би шест или седем пъти – бяха загубили представа за времето. Докато ехото затихваше сред шума на далечния площад, и Софи, и Агата си пожелаха нещо. След един ден все още да са заедно. 
Където и да е това.

Еволюция на всичко

За еволюцията на всичко, или защо нещата в живота не са предварително предначертани.
Популярният учен и журналист Мат Ридли разглежда еволюцията не само по линия на генетиката, а на всичко, което се случва постоянно и навсякъде около нас. В научно-популярната си книга „Еволюция на всичко” (ИК „Сиела”) Ридли говори за еволюция на морала, на закона, на цивилизацията, на езика, на живота и на всичко, което ни заобикаля.
Как се променя човешкият свят, подобно на природата, и защо измененията в човешките навици и институции са постепенни, неотклоними и неизбежни са основните въпроси, които вълнуват британския учен и журналист Мат Ридли в интригуващото му изследване „Еволюция на всичко”.
Сред разгледаните в ценното издание акценти са както еволюцията на морала, закона, цивилизацията и технологиите, така и тази на брака и институциите, на интернет и на ума.  Сред темите в книгата са също т.нар. „лукрецианско кривване”, кривването на Хюм и на Гулд, промените в климата, банковата система и още куп интересни и – на пръв поглед – несвързани помежду си неща.
В това свое изследване Мат Ридли подплатява тезите си и се позовава на трудовете на редица изтъкнати учени и философи от древността до днес – от Лукреции, през Исак Нютон до Даниъл Денет, Стивън Пинкър, Ричард Докинс и Дейвид Игълман.
В предговора на „Еволюция на всичко” Ридли пише: „Еволюцията е много по-често срещана в ежедневието ни и оказва много по-голямо влияние, отколкото повечето хора си представят. Тя не се ограничава до генетичните системи, а обяснява начина, по който се променя практически всичко в човешките култури: както моралът, така и технологиите; както парите, така и религията. Тези потоци на човешката култура протичат с изменения, които са плавни, постъпателни, нарастващи по сила, ненаправлявани и са повлияни от естествения отбор сред съперничещи си идеи. Хората много по-често са жертви, отколкото виновници за непреднамерената промяна. И макар да няма предварително поставена цел, културната еволюция все пак поражда функционални и хитроумни решения на задачите пред себе си – онова, което биолозите наричат „адаптация“.”
„Еволюция на всичко” е в превод от английски език на Елена Павлова. Корицата е на Фиделия Косева.
Матю Уайт Ридли (1958), познат като Мат Ридли, е известен британски журналист, учен и автор на научно-популярни книги. По образование е зоолог, защитил докторат в Оксфордския университет. Кариерата му на журналист и редактор преминава през The Economist, Daily Telegraph, Sunday Telegraph, The Best American Science Writing 2002, Wall Street Journal, The Times, BBC Focus, където пише множество научни материали. Мат Ридли е автор и на редица научно-популярни книги, а на българския читател е известен със заглавията „Геномът” и „Червената царица. Секс и еволюция на човешката природа”.
Откъс от „Еволюция на всичко”, Мат Ридли
Еволюцията на езика
Съществува почти пълен паралел между еволюцията на ДНК секвенциите и еволюцията на писмения и говоримия език. И двете се състоят от линейни дигитални кодове. И двете ево¬люират чрез селективен отбор на секвенции, генерирани чрез поне частично случайни вариации. И двете са комбинаторни системи, способни да генерират ефективно безконечно разнообразие от малък брой дискретни елементи. Езиците мутират, разнообразяват се, еволюират и се сливат в балет от непланирана красота. Но крайният резултат е структура и правилата са строги и официални до крайност. „Формирането на различните езици и на различните видове и доказателствата, че двете са били развити чрез постепенен процес, са странно успоредни“, пише Чарлз Дарвин в „Произходът на човека“. 
Това прави възможно да се мисли за езика като за дизай¬нерски и базиран на правила продукт. И в течение на векове именно така са се изучавали чуждестранните езици. В училище учех латински и гръцки, все едно са крикет или шах – глаго¬лите, съществителните и прилагателните можеш да използваш според определени правила, но не според други. Офицерът се движи по диагонал, батърът прави обиколка по часовниковата стрелка, глаголът изисква винителен падеж. Осем години тако¬ва основано на правила обучение, макар и при някои от най-добрите учители в страната, по повече часове от всеки друг предмет, и въпреки това бях далеч от свободното владеене – всъщност, щом ми позволиха да зарежа латинския и гръцкия, бързо забравих и малкото, което съм научил. Изучаването на език от горе надолу просто не работи добре – все едно да се учиш да караш колело на теория, без изобщо да се качваш на него. Но при това, без изобщо да му го преподават, двегодишно дете учи английски, който има също толкова правила и изключения, както и латинския, та дори и повече. Децата усвояват чужди езици с всичките им сложности чрез потапяне. Наличи¬ето на обучение по граматика не дава (както предполагам) подготовка за изучаване на нов чужд език, нито помага. Това ни се набива в очите с години: единственият начин да се учи език е от долу нагоре. 
Езикът служи за реален пример за спонтанно организирано явление. Той не само еволюира сам по себе си, думите променят значението си пред очите ни въпреки възмущението на пазителите му, но и човек го усвоява, а не го изучава. Неписаното правило ни кара да цъкаме с езици заради разпада на езиковите стандарти, загубата на пунктуация и обедняването на речника, но това са пълни глупости. И в най-новите си жаргонни форми езикът е също толкова здраво стъпил върху правила и така сложен, колкото е бил и по времето на Древния Рим. Правилата обаче – и тогава, и сега, се пишат от долу нагоре, не от горе надолу. 
Има събития в еволюцията на езика, които изглеждат напълно разумни, но никога не са били установявани от комисии или препоръчвани от специалисти. Например често използваните думи обикновено са кратки, а и самите думи се скъсяват, ако се използват по-често: съкращаваме термините, ако ни се налага да ги произнасяме редовно. Това е хубаво – означава по-малка загуба на дъх, време и хартия. И е съвсем естествено, спонтанно явление, което като цяло дори не осъзнаваме. По същия начин често срещаните думи се променят полека-лека, докато редките могат да сменят значението и правописа си доста рязко. В това също има логика – ако членът the бъде променен така, че да значи съвсем различно нещо, ще се получи огромен проблем за англоговорещите в целия свят, докато промяната на думата prevaricate (навремето е значила „лъжа“, а сега като цяло „извъртане“, „уклончивост“) не е съществена и се е случила доста бързо. Никой не си е измислил това правилото е продукт на еволюцията. 
Езиците демонстрират и други черти на еволюционните системи. Така например Марк Пейджъл посочва, че видовете животни и растения са по-разнообразни в тропиците, но не толкова – близо до полюсите. Всъщност много полярни видове имат огромни ареали и покриват цялата екосистема на Арктика или Антарктида, докато тропическите видове от дъждовните гори понякога се срещат в съвсем малък район – долина или планински хребет, или на някой остров. Дъждов¬ната гора в Нова Гвинея е менажерия с милиони различни видове с малки ареали, а тундрата в Аляска е дом на шепа ви¬дове с огромни ареали. Това важи за растенията, насекомите, птиците, бозайниците, гъбите. Един вид желязно правило на екологията е: близо до екватора се срещат повече видове, но с по-малки местообитания, а близо до полюсите – по-малко видове, но с по-големи местообитания. 
А ето и чаровния паралел. Същото важи и за езиците. Род¬ните езици, говорени в Аляска, могат да се преброят на пръстите на едната ръка. В Нова Гвинея, където има буквално хиляди езици, някои се говорят само в дадени долини и са толкова раз¬лични от езика на съседната, колкото английският от френския. Но дори тази езикова гъстота е надхвърлена на вулканичния остров Гауа, част от Вануату, където въпреки диаметъра на сушата от само тринайсет мили, има пет различни местни езика за население от едва 2000 души. В гористите планински тропически региони разнообразието на човешки езици е екстремално.

Лунни мечтатели

Комиксът „Лунни мечтатели”, едно поетично и увлекателно произведение, вдъхновено от четири невероятни съдби!

Както подсказва заглавието, „Лунни мечтатели“ (издателство"Колибри") е посветена на четири гениални личности  -  Вернер Хайзенберг, Алън Тюринг, Лео Силард и Хю Даудинг.
Физици, математик и военен – те са били важни и тайни участници в едно приключение, надхвърлящо възможностите им: Втората световна война. Един ден, една нощ, разхождайки се или мечтаейки под лунните лъчи, те са получили просветление, променило облика на света. Какво ли може да е то?
Математикът Седрик Вилани и художникът Бодоен кръстосват пера, за да ни разкажат тази история с красотата на всесилното си въображение.
Седрик Вилани е роден през 1973 г. в Брив ла Гаярд. В момента е професор в университета в Лион и директор на Националния институт „Анри Поанкаре“ в Париж, специализиран в математиката и теоретичната физика. Медалът „Фийлдс“, Нобелова награда на математиците, му е присъден през 2010 г. Две години по-късно публикува в издателство „Грасе“ романа си „Жива теорема“. Член е на Френската академия на науките. 
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…