All for Joomla All for Webmasters

Последни статии

  • Новини
  • Интервюта
  • Алтернативни терапии
  • Ветеринарна медицина
  • Био
  • Рехабилитация и СПА
  • Съветник
Декември 07, 2017
0
На 22.12.17 г. от 18,30ч в зала „Катя Попова” - Плевен ще се проведе благотворителен концерт за набиране на средства с цел закупуване на
Март 11, 2017
0
Поредното 14-о представяне на книгата на очната лекарка е на 14.3. в VIVA ART Gallery във Виена от 18 ч. и е в подкрепа на кампанията "Локомат
Близначета панди, родени и отгледани във Виенския зоопарк, отпразнуваха първия си рожден ден - едното похапваше снаксове пред множество свои
Май 04, 2017
0
Новината е в рубриката" На гости у съседите". Мащабният и атрактивен проект се очаква да бъде готов до 2021 г. В Италия ще се открие нов
Декември 03, 2017
0
Außenwirtschaft Австрия организира уебинар на 5-и декември 2017 г., от 10 до 12 ч, на който ще се информирате за посоките в които се развиват
Декември 12, 2017
0
Света Одилия основава манастир, в който се случват чудеса вече 14 века.Тя е покровителка на незрящите и има необикновена съдба. Католическата

Змей. Змеица. Ламя и хала

Пред вас е сборник с фолклорни текстове, обединени около образите на змея и неговите близки „роднини“: змеицата, ламята и халата. Както сами ще се убедите, разгръщайки страниците на книгата, змеят е един от ключовите персонажи в нашия фолклор, наследник на древни божества, могъщ и опасен противник, но същевременно почитан като владетел на природните стихии, стопанин на планини, извори и пещери, покровител на селища и родове. 

Змеицата и ламята (халата) заемат по-скромно място във фолклорния свят на българите и се смятат главно за вредители и врагове, но образите им също имат своите архаични корени, специфичен облик и богата символика. На по-дълбоко ниво и четирите свръхестествени създания са свързани помежду си и образите им възлизат към древния архетип на митичния дракон.
В сборника са представени почти всички жанрове на фолклорната словесност: като се започне от песните и приказките, мине се през легендите, преданията и устните разкази и се стигне до анекдотите и съвременните вицове, а също и до кратките форми като поговорки, гатанки, клетви и баения. Присъстват също описания на различни празници, ритуали и магически практики, както и вярвания и представи, свързани с колоритните образи на змея, змеицата, ламята и халата.
Книгата е на пазара, благодарение на издателство” Изток-Запад”
 
 Рада на вода ходила
на змеевите кладенци, 
ходила и са връщала. 
Среща ѝ идат два змея, 
два змея, два огняника. 
По-стари Рада замина, 
по-млади Рада запира
и ѝ стомната напива,
че си на Рада думаше:
– Радо ле, либе Радо ле, 
всякой ми вечер дохождаш
и смесна китка донасяш,
таз вечер не си донесла. 
Рада си змею думаше:
– Змейно ле, змейно огнейно, 
пусни ма, змейно, да мина, 
да мина, да си замина, 
че лежи болна мама ми. 
Колкото болна от болест, 
два ката гори за вода. 
Змей си на Рада думаше:
– Радо ле, мома хубава, 
лъжи ти, Радо, другиго, 
ала си змейно не лъжи:
змейно си хвърка високо
и гледа змейно широко. 
Сега над вазе прехвръкнах,
майка ти седи в горен кат,майка ти магьосницата,
майка ти омайницата. 
За тебе риза съшива,
всякакви билки обшива,
омразни билки, разделни,
дано та, Радо, намразя. 
Майка ти магьосницата
магьоса гора и вода. 
Жива е змия хванала
в ново я гърне турила,
със бял я бодил подклала. 
Огън под гърне гореше,
змия се в гърне виеше,
виеше, още пищеше,
а мама ти си нарича:
– Както са вие таз змия,
тъй да са вият за Рада,
за Рада турци, българи. 
Дано я змейно намрази,
намрази и я остави!
Докле не те е церила,
азе ща да та задигна!Докле туй змейно издума,
и той си Рада задигна,издигна горе в небеса
на високите зъбери,
у широките пещери.
 
 Откъс от сборника с фолклорни текстове "Змей. Змеица. Ламя и хала".
 

Хотел БОСФОР

„Хотел Босфор"(издателство „Колибри”) на Есмахан Айкол е първият роман от детективската поредица за Кати Хиршел – берлинчанка, собственичка на книжарница за криминална литература в Истанбул, завладяна от мистерията на детективските сюжети.
Убийството на немски режисьор, пристигнал с екипа си за заснемането на копродукция в Истанбул, и подозренията върху актрисата Петра Фогел – приятелка на Кати Хиршел от университета, провокират скритите детективски умения на книжарката. Успоредно с истанбулската полиция тя провежда свое разследване. В този смисъл приликата й с мис Марпъл, героинята на Агата Кристи, е очевидна – не го отрича и самата писателка.
Написан увлекателно, с чувство за хумор, разчитащ на неочакваните обрати, „Хотел БОСФОР” е напрегнат разказ за международни престъпления, но и за сблъсъка на културни предразсъдъци и стереотипи. А финалът му притежава своя любопитна особеност – той остава отворен като недоразгадана енигма, която превръща и читателя в активно разследващо лице.
Есмахан Айкол e родена в Одрин през 1970 г в емигрантско семейство със смесено потекло – баща й е от Македония, баба й е българка. Завършва право в Истанбулския университет и специализира в Хумболтовия университет в Берлин. По време на следването си работи като журналист в турски периодични издания за култура, където публикува и статии с остра социална проблематика. След преместването си в Берлин започва да пише криминална литература на турски език. Романите й за Кати Хиршел се сдобиват с изключителна популярност в Турция, Германия, Франция, Испания, Гърция, Унгария, където читателите очакват с интерес всяко следващо криминално разкритие на героинята.
Днес писателката живее в Истанбул и Берлин.
 Откъс от книгата на Есмахан Айкол - „Хотел БОСФОР“
Кръжа като ненормална около книжарницата. Място за паркиране няма. Половинчасовият тур в ранната утрин, за да открия място за паркиране, направо ме влудява. Непоносимо е. Какво ли би се случило, ако действително лудна? Биха ли ми се притекли на помощ бакалинът, продавачът на чай? А и да ми се притекат, какво? Тъй че се стараех да не полудявам. 
Тъкмо тогава, докато се опитвах да се самоубеждавам по въпроса с полудяването, някакъв мъж отвори вратата на автомобила си. Благодаря ти, Господи! Само че ненапразно е речено – докато рабът божи не е притиснат, помощ в нужния момент не ще му бъде оказана. 
Хуан Антонио, тоест моят Фофо, е лудо влюбен от две седмици. В същинския смисъл на думата е като луд. Запознали се в края на седмицата, когато Фофо прекара уикенда си в Шиле. Впрочем, не е много за вярване, че са се запознали в Шиле, а не доста преди това в Истанбул. Както и да е, запознали се, обикнали се. Алфонсо е преподавател в Испанския културен център. А Фофо? А Фофо уж ми помага в книжарницата. Нека не бъда несправедлива, допреди две седмици той действително ми помагаше. Сега лицето му е като на човек, зърнал Рая. У дома се срещахме, естествено, когато идваше да се преоблече, ала само толкоз. И съвсем справедливо ще е, ако вметна, че за две седмици не сме разговаряли дори двайсет минути. 
Всеки ден книжарницата отварям аз, понеже Фофо е като влюбена пеперуда. Това означава, че всеки ден ставам рано, поради което вечер се просвам в леглото, капнала от умора. Накратко – никакъв нощен живот, никакви срещи с приятели. За известно време не успявах да се виждам редовно дори с Ляле. 
Добре поне, че си харесвам работата. Много повече обаче ми харесваше, когато не се налагаше да стоя по десет часа в книжарницата. 
„Има ли нещо по-естествено от това човек, който обича да чете детективски романи, да обича да продава детективски романи?“ – казваше Фофо. Вярно е, и аз така разсъждавах, когато отворих книжарницата. Пътят на разума е един. 
Благодарение на любимата си книжарница познавам всеки читател на детективски романи в Истанбул, както и всеки, чийто път минава през Истанбул и Куледиби. Преди три години, когато току-що бях отворила книжарницата, един от първите ми клиенти беше Мик Джагър. Първоначално не повярвах на очите си. Страхотно се развълнувах. Наистина не му поисках автограф. Едва се сдържах, но не му предложих и да се снимаме. Дори не подсказах, че съм го познала. Ляле направо ме скъса от подигравки после. „Понякога – казваше тя – те хваща немският запек.“ Всъщност смятам, че не става дума за немското в мен, а за глупостта, която от време на време ме завладява. Трудна ситуация – нека споделя причината, поради която не подсказах с нищо, че съм познала Мик Джагър: просто защото не се връзваше с реномето ми на делова работеща жена... Когато отворих книжарницата, си въобразявах, че съм Гюлер Сабанджъ. Както и да е, това ми душевно състояние не трая дълго. Впрочем, върши ли тежка работа по десет часа на ден, човек постепенно започва да се усеща като чистачката Хавва ханъм. И отново съм спокойна както преди: и работата овладях здравата, и материални проблеми вече си нямам. Мисля, между другото, да разговарям с Фофо – ако глупавото му любовно състояние се проточи и ако не възнамерява да се връща в книжарницата, ще се наложи да взема някой друг на негово място. Нашият Фофо има ум на домакиня от средната класа. Това не е клюка, казвам му го право в очите. Нали съществуват жени, които още щом си намерят мъжа, на когото могат да разчитат, моментално зарязват работата... И когато един ден се разведат, направо се чудят какво да правят. Това не му е за пръв път на Фофо. Приблизително две години преди да се запознаем, в родната си Гранада той се влюбил в някакъв турчин и го последвал в Истанбул. Зарязал тамошната си работа, грабнал си раницата и хванал самолета. Любимият му, Али, се оказа от костюмарите, беше адвокат. Човек можеше да настръхне дори само от възгледите му. Колко ли би могла да продължи връзката на нашия Фофо с подобен тип? Вечно повтарям, че се осланяше доста на него – с този мъж изкара около година. Мъжът криеше от приятелите си, че Фофо е негов любим. Укриваше от приятелите си и самия Фофо. Фофо обаче умираше да се запознае с приятелчетата му костюмари. Нахлуваше внезапно в кантората на въпросния мъж. „Не за своя утеха, казваше, а за да видя някой негов приятел, да се запозная с него.“ Двете с Ляле бяхме на път да откачим. Напоследък връзката му бе същинска трагедия. Фофо не мърдаше от къщи и непрекъснато зяпаше турските телевизионни канали. Е, оказа се от полза – понаучи турски език. Сега говори тъп телевизионен турски: „Здравейте, деца, днес съм бомба.“ Или: „Нямай грижа!“. Но както и да е, всеки телевизионен маниак го разбира. 
След като бе преодолян проблемът Али обаче, животът ни навлезе в обичайното си русло. Фофо се премести в моя дом и започна да работи в книжарницата. Миличкият ми Фофо, като малко дете е в тоя живот. Да видим какво ли го чака сега с новия човек. Втора седмица съм съкрушена.
Все още не бях се запознала с неговия любим. Разпитвах Фофо в кратките ни срещи, но той все пак в момента е влюбен, може ли да се вярва на думите му? 
И Ляле е угрижена, макар че се опитва да не го показва. „Ама и ти си се превърнала в туркиня – казва ми тя. – Заприличала си на някоя турска майка.“ Според мен не знае какво говори. Сякаш самата тя е много по-различна. Всъщност и двете, понеже отлично познаваме Фофо и понеже знаем как се хвали, сме доста угрижени. Дори повече от угрижени... Направо съм изнервена. 
Ето защо съм толкова бясна, че не откривам място за паркиране. 
 
Най-напред ще отвориш книжарницата, ще проветриш, ще изпиеш една-две чаши кафе и едва тогава започваш деня си, нали така? Да, ама не. Още докато пъхам ключа в ключалката, телефонът иззвънява. Бързането ме отвращава; припряно отварям вратата, мятам се към телефона. Игрив, приятен женски глас, говорещ немски. Рано-рано. Това ми е в повече. Една радостна жена в такъв час не е нещо за пренебрегване. 
– Взех номера от майка ти, а нейният – от берлинския телефонен указател. 
– Да – казвам. – Но коя сте вие? 
А-а-а! Петра била! Моя приятелка от университета. Цяла вечност, откакто не сме се виждали, е, най-малкото са пет-десет години. В действителност имах възможност да следя развитието на Петра – от пресата, от тук, от там. Тъй или иначе, Петра е моята най-прочута приятелка. Тя е звезда, не в световното кино, но в немското. Впрочем, успяха ли немците до днес да създадат друга филмова звезда освен Марлене Дитрих? Макар тя да е по-скоро американска, отколкото немска звезда.
За какво говорех? 
Петра учеше в театралния факултет на нашия институт. След дипломирането аз с раница на гръб тръгнах да си търся нов град, с две думи – никоя от нас не се обади на другата. Все така се случва, нали? 
Още докато бях в Берлин, Петра бе почнала да се появява на телевизионния екран. Дори успя да грабне роля в един от филмите на най-прочутия немски телевизионен сериал „Местопрестъпление“. Когато пребивавах в Германия през десетте и повече години, в които така и не се видяхме, не пропусках кинопродукция с нейно участие, дори бях изгледала немски филм – прожектираха го на Истанбулския филмов фестивал – единствено защото тя играеше в него. 
Следях филмите ѝ, не пропусках интервютата с нея в различни списания, но нали човек развива чувство за малоценност пред приятелите си, станали известни, нали все си вика: „Ако го срещна на улицата, няма да ме познае“. Или знам ли. „Ако телефонирам, ако секретарката ѝ не ми уреди среща...“ Ей такива чувства ме владееха по отношение на Петра. Макар за подобни чувства да нямаше никакъв разумен повод. Тъй или иначе, нито се бяхме срещали на улицата, нито ѝ бях телефонирала. Накратко, не знаех дали си е вирнала носа или не. А сега, точно като в романите, „на другия край на линията“ беше Петра. Щом ме търси, значи или не си е вирнала носа, или вече не е знаменитост. А е една нещастница, изгубила своята известност, преживяваща благодарение на прочутите немски социални помощи, подритвана от чиновниците в същите служби за социални помощи, които си го изкарват на нея, преди да получи мизерното подаяние от държавата. Вероятно тая история със социалната помощ трябва да е отекнала силно в душата ѝ и сега се опитва да намери изход. Вероятно ме търси или защото се нуждае от заем, или пък от работа. Заем мога да ѝ дам, разполагам с малко пари; приятелите ми смятат, че в това отношение съм по-щедра от Германската държава. Ако пък търси работа, още днес бих могла да поговоря с Фофо. Тоест и по двата въпроса „гласът от другия край на линията“ беше откъм правилния край на линията.
 
– Изгубих следите ти – говореше тя. – Толкова се мъчех да те открия, че срещнех ли някого от старите ни познати, всеки път питах за теб. Вчера на премиерата на един филм срещнах Алекс. Живеел в Берлин, бил оператор. Каза ми, че преди няколко лета те видял в Берлин и че си отседнала при майка си. Тъкмо тогава ми хрумна да потърся майка ти и да я питам за теб. Каква голяма глупост, че досега не ми беше хрумвало. Добре, но ти пък защо не ме потърси? 
Не можех да кажа каквото исках, втрещих се. Не бях и в настроение да изрека: „Не те потърсих, тъй като стана известна“. А и не съм си въобразявала, че сме кръвни сестри, които трябва да си вървят по петите.
– Ще дойдеш ли в Германия – попита тя. 
– Знам ли – отвърнах аз, въпреки че в този момент нямах подобно намерение; сигурно бих отишла единствено за да видя Петра. Зарадва ме, че не е самовлюбена, макар все още да беше известна. В крайна сметка си заслужаваше да отскоча до Германия дори само за да се видя с нея отново.
 
След като затворих телефона, най-малко десет минути се взирах в напомнящия черна змийска опашка шнур на телефона върху масата. Не защото бях примряла от възторг, не защото си казвах я какъв полезен апарат, а от слисване. Петра пристигаше! Щеше да изпълнява главната роля в съвместна турско-германска продукция, която предстоеше да се реализира в Истанбул и щеше да остане повече от месец: не искаше нито заем, нито работа, нито да живее у дома, докато снимаха филма. А само пак да се види с мен, да си поклюкарстваме като две стари приятелки, искаше единствено да сподели тайната кой крем против бръчки премахва торбичките под очите или, знам ли, да ми разкрие изобретения от самата нея метод за почистване на варовиковите отлагания по кухненската мивка, без да се поврежда емайлът ѝ. Тоест, искаше да вършим нещата, каквито вършат две приятелки: сякаш никога не е била известна. 
Мобилизирах се, реших да си направя кафе, макар да бе късно. Книжарницата разполага с кътче, което използваме като кухня, и аз, и Фофо пием такива количества чай и кафе, че ако през цялото време поръчвахме на Реджаи да ни носи чай от кварталното кафене на ъгъла, вероятно щяхме да сме изхарчили всичките си пари за чай. Е, от време на време попривеждахме в ред тази кухня, иначе, току-виж, сме го подтикнали да замени бидонвила си с небостъргач, който би се изравнил със земята още при първото земетресение от 5,8 степен. 
Всъщност за разлика от бездушните автомати за чай и кафе, аз обожавам продавачите на чай... Първо, продавачът на чай знае вашето име, знае сладко или не пиете кафето си, знае кога пиете чай и кога кафе. Ако вашият продавач на чай е като нашия Реджаи, той знае кога сте се разделили с любимия, кога сте се сдобрили, до колко часа предната вечер не сте си били у дома или пък сте прекарали вечерта пред телевизора вкъщи, накратко – знае повече от необходимото. Ако не членувате в нелегална организация, пак не трябва да се безпокоите от продавачите на чай. Защото в Истанбул е изградена толкова мощна и сигурна мрежа за клюки, че всеки е наясно с информациите от този тип, свързани с вас. Тъй че една по-малко или една повече, няма никакво значение. Естествено, в огромен град като Истанбул не е лесно клюките да се поддържат свежи по всяко време. По тази причина турците постоянно говорят по мобилните си телефони – насред улицата, по време на обяд с любимата, дори в театъра или в киносалона. Страшно бях любопитна да разбера дали Греъм Бел не е от турски произход и ако не е, как ли турците са допуснали друга нация да грабне откривателството на това изобретение, по което така настървено си падат. 
Вечерта пак се прибрах капнала от умора. Изпитвам отвращение към подобни дни. От една страна – клиентите, от друга – неспиращият да звъни телефон, посетителите... Същинска неразбория. Сили не ми бяха останали да заключа вратата на книжарницата, да завъртя ключа, а като капак бях изтърпяла наказанието да отида на работа с кола. Колата в Истанбул е тормоз за всеки човек, никак не му улеснява живота. То и пътищата са доста тесни, древен град, разбира се, особено пък в квартала, където е моята книжарница; Куледиби съществува от времето на генуезците. 
Освен това понякога си мисля дали всеки отделен човек не е на улицата във всяка една минута и как пък от десет милиона жители нито един денонощно не се прибира у дома си. Улиците непрестанно бълват хора, бълват автомобили. Десет милиона население, лесно е да се каже. Колкото цяла държава.
 

Джото

 Живописецът на Евангелията в "Капела дели Скровени"(Параклисът на фамилия Скровени), Италия
С това луксозно издание на издателство”Изток-Запад” българският читател има възможност да се запознае с най-запазените фрески на Джото( 1267-1337): цикъл от творби, направени в „Капела дели Скровени“ в Падуа, без съмнение живописвани от Джото. 
В Падуа, в Капела дели Скровени  Джото обновява радикално езика на живописта и открива големия сезон на европейското изкуство. 
Представените в книгата „Джото. Живописецът на Евангелията в "Капела дели Скровени" стенописи ни дават категорично основание да твърдим: Джото е първият художник в новото европейско изкуство.
 Той е грозноват, но остроумен, интелигентен, ироничен, схватлив и жизнен, както го описва Джорджо Вазари в "Животът на Джото". Според него той е "най-флорентинският от всички флорентинци", първият официално пътуващ артист, обиколил Италия, а вероятно стигнал и до Авиньон. Започва да чиракува в ателието на Чимабуе, от когото усвоята техниката.
В "Чистилище" от своята "Божествена комедия" Данте вече се изказва за размаха на Джото: ученикът надминава своя учител с решителната си революция на изображението. Ако преди това се рисува абстрактно, с Джото образите придобиват правдива реалност, непозната от времето на античния Рим.

За кого кукурига Петелът?

Астрология на 2017 година
За кого кукурига Петелът, тотем и повелител на 2017 според китайския хороскоп?Астропрогнозите на обичания астролог и кабалист Гал Сасон за 2017 са събрани в новоизлязлата едноименна книга (ИК”Кибеа”).
През 2017 Гал ни обещава едно диво пътешествие с четири ретроградни завъртания на Меркурий, ретроградна Венера и мощни затъмнения. И всичко това под съпровода на Петльовото кукуригане – призив за действие според китайския хороскоп.
Дванайсетте прогнози в книгата са плод на благословения съюз между астрологията и кабала, с които Гал Сасон се занимава над 20 години.
Акценти за всеки отделен знак през 2017:
Кои са благоприятните дати и дните с предизвикателства? Каква е темата на вашия знак и какви уроци ще усвоявате? Какво общо има Сатурн като планета на кармата с концепцията за тикун в кабала и как това ви засяга? Как се изместват осите на затъмненията и кои знаци ще са „най-потърпевши“? Какво вещае гостуването на Марс – планетата на енергията и силата, сексуалността, лидерството и агресията – в осем от дванайсетте знака? За какво да сте нащрек при четирикратно ретроградния Меркурий? Какво вещае шегобиецът Уран за вашия знак? И какво ви готви Венера – планетата на любовта, изкуството и финансите?
Изобилна, конкретна и полезна информация за действие през 2017! Прочетете, преди да планирате нещо голямо!
Кой е Гал Сасон?
Гал Сасон е астролог и учител по кабала (древното юдейско мистично познание). Преподава в Юдаисткия университет в Лос Анджелис (но също е и професионален музикант), писател и лицензиран астролог, занимава се от дълго време с  астрология, кабала и митология). Гал въобще не обича класическите отношения гуру-ученик и предпочита да гледа на своите студенти в курсовете, които води, като на приятели, както и на клиентите в индивидуалните консултации. Правил е и прави много успешни предвиждания в различни области на живота. 
Гал Сасон сякаш случайно се среща с кабала, доколкото такива срещи са случайни. Нищо не предвещава неговите бъдещи занимания - израства в светско семейство на рационалисти. (Между впрочем неговата баба е българска еврейка от Варна, навремето известна модистка в морския град.)
Отивайки на сърф в Мексико, той попада в Гуадалахара и наред със сърфа, започва да посещава, заедно с група музиканти, курс по кабала и астрология. Остава в Гуадалахара две години и приема мистичната връзка между мексиканската Гуадалахара и испанската Гуадалахара, където е написан „Зоар“, най-важният кабалистки текст.
Смятат Гал Сасон за учител по кабала на Мадона,  „дезинформацията“ идва от факта, че в блога си тя  препоръчва на своите фенове неговата книга „Едно желание може да промени вашия живот“.
Той често нарича себе си „анализатор на цикли“. На неговия роден език думата „Гал“ означава „вълна“ и за него всичко в Космоса е форма на трептене. 
Признава, че обича България и се чувства комфортно у нас. Не харесва, че хората ни са с ниско самочувствие. Казва, че според астрологията, който има ниско самочувствие, няма да има пари. Не му допада и това, че българите са доста суеверни.

Писма от дядо Коледа

 
В навечерието на най-светлите празници в годината, излиза томчето „Писма от Дядо Коледа” от властелина на небивалиците Дж. Р. Р. Толкин!
„Писма от Дядо Коледа“ (издателство”Колибри”) са изписани с треперлив почерк и украсени с изящни цветни картинки. За децата на Толкин значението на Дядо Коледа и интересът към него отивали далеч отвъд очакването той да им напълни чорапчетата с подаръци на Бъдни вечер. Всяка година той им пишел писмо, в което описвал с думи и картинки къщата и приятелите си, както и събитията, весели или тревожни, на Северния полюс. Първото писмо пристигнало през 1920 година, когато Джон, най-големият, бил тригодишен; и в продължение на повече от двайсет години, през детството и на другите три деца, Майкъл, Кристофър и Присила, писмата продължавали да пристигат всяка Коледа. В тази книга са събрани великолепни истории за приключения и пакости, поместени са множество извадки с уникалния почерк на Дядо Коледа, както и почти всички негови рисунки. Bключена е и азбуката, измислена от Полярния мечок по модел на гоблинските рисунки по стените на пещерите, където той се изгубва; а също така и писмото, написано с тази азбука, което праща на децата.
 
Дж. Р. Р. Толкин бил многостранно развита личност. Пишел стихотворения, имал куп „безумни хобита”, преподавал в Оксфорд, бил част от поддържащите отряди при щурмуването на редута Швабен, същевременно хранел мечта да изкове митология на Англия.  Докато пишел „Силмарилион“ и „Властелинът на пръстените”, Толкин вярвал, че в определен смисъл пише истината. Не че смятал, че елфи, джуджета и орки някога са бродели по земята, но чувствал и се надявал, че историите му са един вид въплъщение на дълбока истина. Както става ясно, сред любимите му занимания се нарежда и изпращането на писма от Дядо Коледа всяка година. За вълнението на децата допринасял начинът на получаването им – понякога пуснати през комина, друг път донесени от пощальона, а веднъж оставени в дневната до пресен отпечатък от заснежен ботуш:-)
 
Джон Р. Р. Толкин е роден на 3 януари 1892 г. в Южна Африка. След като воюва в Първата световна война, той започва забележителна академична кариера и се превръща в един от най-видните филолози в света. Международна известност получава с превърналите се в класики книги „Хобит“, „Властелинът на пръстените“ и „Силмарилион“, преведени на десетки езици. Умира на 2 септември 1973 г.
 
Коледният дом
Северният полюс
22 декември 1920 г.
Скъпи Джон,
Чух, че питаш татко си как изглеждам и къде живея.
Нарисувах ти картинка с мен и моята къща. Пази я
внимателно. Тъкмо потеглям към Оксфорд с чувал
играчки – някои са за теб. Дано да пристигна навреме –
тази вечер снегът на Северния полюс е много дълбок.
С обич!
Дядо Коледа
 
 

1923
Северният полюс
Бъдни вечер, 1923 г.
Скъпи мой Джон,
Днес е много студено и ръката ми трепери – на Коледа
навършвам хиляда деветстотин двайсет и четири – не, и
седем! – години; много повече от твоя прадядо. Затова
писалката се тресе в ръката ми, но чух, че ти вече четеш
съвсем гладко и сигурно ще успееш да разбереш писмото
ми.
Изпращам ти много обич (също и на Майкъл), както
и обичайния конструктор (който ще стане обичаен,
понеже може да получиш такъв и догодина, стига да ме
предупредиш навреме). Мисля, че е по-хубав,
по-здрав и по-интересен от другия. Затова се надявам да
ти хареса.
А сега трябва да вървя; нощта е прекрасна и до сутринта
ще измина стотици мили – чака ме много работа.
Студени целувки
от Дядо Николас Коледа

 

Разкази за Коледа

Разказите на О,Хенри (1862–1910) са същинско заровено съкровище, което всяко поколение преоткрива. „Хиляда долара“, „Последният лист“ и „Даровете на влъхвите“ са между най-известните му творби: затрогващи разкази с оставящ ни без дъх край за нещата от живота и човешката доброта, която единствено може да стопли хората в светлите зимни празници. Книгата „Разкази за Коледа” е на пазара, благодарение на ИК” Изток-Запад”.

Хиляда долара


– Хиляда долара – повтори адвокат Толман тържествено и сериозно. – А ето ги и самите пари.
Младият Джилиан се засмя, явно развеселен, докато докосваше тънката пачка от нови петдесетдоларови банкноти.
– Това е дяволски странна сума – обясни бодро той на адвоката. – Да бяха десет хиляди долара, човек можеше да го отпразнува с фойерверки. Ако пък бяха само петдесет долара, и притесненията нямаше да бъдат много.
– Чухте какво гласи завещанието на чичо ви – продължи адвокат Толман с професионално безразличен глас. – Нямам представа дали обърнахте достатъчно внимание на по­дробностите, затова ще трябва да ви припомня нещо: от вас се иска да ни представите отчет как сте използвали завещаните хиляда долара веднага, щом го сторите. Това е задължително условие. Надявам се, че ще изпълните изричното желание на покойния господин Джилиан.
– Можете да не се съмнявате в това, независимо от допълнителните разходи, които ще трябва да направя – любезно го осведоми младият човек. – Сигурно ще си наема секретарка. Никога не ме е бивало в сметките.
И Джилиан отиде в своя клуб. Там издири едно лице, което наричаше Стария Брайсън.
Стария Брайсън – спокоен четирийсет­годишен мъж – се бе усамотил. Седеше в един ъгъл и четеше книга, а когато видя, че Джи­лиан се приближава въздъхна, остави настрани четивото и си свали очилата.
– Събуди се, старче! – викна му Джилиан. – Ще ти разправя една много странна история.
– Предпочитам да я разкажеш на някого в билярдната зала – рече Стария Брайсън. – Знаеш колко мразя твоите истории.
– Тази история е по-хубава от другите – увери го Джилиан и си сви цигара. – С удоволствие ще ти я разкажа. Прекалено тъжна и прекалено смешна е, за да подхожда на чукащи се една в друга билярдни топки. Идвам направо от фирмата на грабливите адвокати, наети от моя покоен чичо. Той ми е завещал точно хиляда долара. Питам се какво ли би могъл да направи човек с хиляда долара?
– Мислех, че покойният СептимъсДжилиан разполага поне с половин милион – каза Стария Брайсън, който явно проявяваше към случая толкова интерес, колкото мухата към шише с оцет.
– Разполагаше – весело се съгласи с него Джилиан, – и тъкмо затова се е пошегувал. Завещал е целия си куп дублони на един микроб. По-точно, част от парите му отиват у един човек, който работи върху създаването на нов бацил, а останалите пари ще отидат за построяването на болница, която пък да ликвидира бацила. Извън това има едно-две дребни дарения. Икономът и готвачката получават по десет долара, както и пръстен с печат. А на племенника си оставя хиляда долара.
– Винаги си разполагал с много пари за харчене – отбеляза Стария Брайсън.
– С купища – потвърди Джилиан. – Чичо беше като някаква фея от приказките по отношение на издръжката.
– А други наследници има ли? – попита Стария Брайсън.
– Няма – отвърна Джилиан, погледна сърдито цигарата на Брайсън и обзет от неловкост, ритна облечения с кожа диван. – Има някаква госпожица Хейдън, храненица на чичо ми, която живее у тях. Кротко създание с музикални наклонности, дъщеря на човек, който е имал нещастието да му бъде приятел. Забравих да ти кажа, че и за нея се отнася шегата с десетте долара и пръстена. Ще ми се и аз да бях част от нея. Тогава можех да си поръчам две бутилки шампанско, да дам пръстена вместо бакшиш на келнера и да си измия ръцете от цялата тази работа. Не се дръж надуто и враждебно, Брайсън, а ми кажи какво може да направи човек с хиляда долара.
Стария Брайсън избърса очилата си и се усмихна. А усмихнеше ли се Стария Брайсън, Джилиан знаеше, че ще се заяжда повече отвсякога.
– Хиляда долара – започна той – може да са и много, и малко. Някой би могъл да изпита щастието да си купи къща за хиляда долара, а после да се присмива на Рокфелер. Друг би могъл да ги използва, за да изпрати жена си на Юг и така да и спаси живота. Хиляда долара ще стигнат да се осигури качествено мляко на сто бебета през юни, юли и август и така да се спаси животът на петдесет от тях. Толкова пари със сигурност ще стигнат и за половинчасова игра на фаро в един художествено офор­мен бар. Биха могли и да покрият образованието на някой амбициозен младеж. Научих, че за същата сума вчера на търг е била купена автентична картина на Коро. Човек може да се премести в град на Ню Хампшър и да живее почтено с хиляда долара цели две години. Може да наеме за една вечер „МадисънСкуеърГардън“ и да изнесе сказка колко опасности грозят попадналото в положението на наследник лице, стига да има публика.
– Хората можеха и да те харесват, Брайсън, ако не държеше проповеди – почти невъзмутимо рече в отговор Джилиан. – Помолих те да ми кажеш какво бих могъл да направя аз с хиляда долара.
– Кой, ти ли? – незлобливо се засмя Стария Брайсън. – Виж какво, Боби Джилиан, логиката диктува възможност да направиш само едно нещо. Можеш да купиш с тези пари диа­мантен пендант за госпожица Лота Лориър, а после да заминеш за Айдахо и да се натрапиш с присъствието си в някое ранчо. Съветвам те да бъде ранчо с овце, защото изпитвам особена неприязън към овцете.
– Благодаря – каза Джилиан и се изправи. – А аз си мислех, че мога да разчитам на теб. Съветите ти улучиха право в целта. Искам да се отърва от парите накуп, защото иначе ще трябва да си водя сметка за тях, а мразя да описвам разходите си долар по долар.
После Джилиан телефонира за файтон и каза на кочияша:
– До театър „Коломбина“, пред входа за актьорите.
Вече почти готова да се появи пред тълпата зрители на матинето, госпожица Лота Лориър подпомагаше природата, като усилено използваше пухчето на пудрата, когато гардеробие­рът и съобщи името на господин Джилиан.
– Пусни го да влезе! – каза госпожица Лориър. – Казвай какво има, Боби. След две минути съм на сцената.
– Наостри за миг дясното си ухо – с укор я посъветва Джилиан. – Да, така е по-добре. И по-малко от две минути ще ми стигнат. Какво ще кажеш за една дреболия от рода на пендантите? Мога да издържа на три нули с цифрата едно най-отпред.
– О, щом искаш... – пропя госпожица Лориър. – Адамс, подай ми дясната ръкавица. Кажи ми, Боби, ти видя ли огърлицата, която си бе сложила Дела Стейси онази вечер? Струва две хиляди и двеста долара в „Тифани“. Но, разбира се... Адамс, дръпни ми шарфа малко вляво.
– Госпожица Лориър за хоровата увертюра! – долетя гласът на момчето, съобщаващо за излизането на сцената.
Джилиан си тръгна и с бавни крачки стигна до чакащия го файтон.
– Ако имаше хиляда долара, какво щеше да направиш с тях? – попита той кочияша.
– Щях да отворя заведение – тутакси про­звуча дрезгавият глас на мъжа. – Знам едно място, където парите могат да се гребат с пълни шепи. Четириетажна тухлена сграда на ъгъл. Всичко съм намислил. На втория етаж – китайци и чоп суй, на третия – маникюр и чуждестранни мисии, на четвъртия – игрален дом. Ако сте решили да вложите капита...
– А, не – прекъсна го Джилиан. – Попитах просто от любопитство. Ще те наема със заплащане на час. Карай, докато не ти кажа да спреш.
Осем пресечки по-надолу по „Бродуей“ Джилиан почука с бастуна си по капрата и слезе. На тротоара седнал върху табуретка слепец продаваше моливи. Джилиан се изправи пред него и каза:
– Извинете, имате ли нещо против да споделите с мен какво бихте направили, ако разполагахте с хиляда долара?
– Вие ли слязохте от файтона, който току-що спря? – попита го слепецът.
– Да, аз.
– Сигурно сте почтен човек, щом се возите на файтон през деня – рече продавачът на моливи. – Ако желаете, погледнете това.
Той извади от джоба на сакото си книжка и протегна ръка към Джилиан. Джилиан пое книжката, разгърна я и видя, че е спестовна. Остатъкът по сметката на слепеца беше хиляда седемстотин осемдесет и пет долара.
Джилиан му върна книжката и отново се качи на файтона.
– Забравих нещо... – каза той. – Закарайте ме в кантората на Толман и Шарп на „Бродуей“.
Адвокат Толман го изгледа враждебно и въпросително през очилата със златни рамки.
– Прощавайте – весело започна Джилиан, – мога ли да ви задам един въпрос? Надявам се да не ви прозвучи нахално, но бих искал да зная дали чичо ми е завещал на госпожица Хейдън още нещо, освен пръстена и десетте долара.
„Много ви благодаря, сър!“ – каза след малко той, отново се качи на файтона и даде на кочияша адреса на чичовия си дом.
Госпожица Хейдън пишеше писма в библиотеката. Беше дребна и стройна, облечена в черно. Нямаше как обаче човек да не забележи очите и . Джилиан влезе в стаята с вид на човек, за когото целият свят е без особено значение.
– Току-що бях при стария Толман – обясни той. – Като са преглеждали документите, адвокатите са открили... – Тук Джилиан спря, за да се сети точната дума. – Открили са допълнение, поправка, послепис или нещо такова към завещанието. Изглежда, че по-късно старият приятел е размислил, размекнал се е малко и ви е завещал хиляда долара. Понеже имах път насам, Толман ме помоли да ви донеса парите. Ето ги. Най-добре ги пребройте, да не стане някаква грешка.
И Джилиан остави парите на масата, до ръката и .
Госпожица Хейдън пребледня и ахна.
Джилиан, полуизвърнат, се загледа през прозореца.
– Предполагам, разбира се, че ви е известно – каза той с приглушен глас, – че аз ви обичам.
– Съжалявам – каза госпожицата, като взе парите.
– Няма надежда, така ли? – попита той почти весело.
– Съжалявам – повтори госпожицата.
– Мога ли да напиша една бележка? – попита Джилиан с усмивка и седна на голямата маса.
Госпожица Хейдън му даде хартия, перодръжка и се върна на писалището.
Джилиан описа как са били употребени хилядата долара със следните думи: „Черната овца Робърт Джилиан заплати хиляда долара, за да осигури вечното щастие, което Небесата дължат на най-прекрасната и най-мила жена на света.“
После прибра написаното в плик, кимна за сбогом и пое по пътя си.
Наетият от него файтон отново спря пред кантората на Толман и Шарп.
– Употребих хилядата долара – радостно осведоми Джилиан притежателя на очилата със златни рамки – и дойдох да ви представя отчет за това, според уговорката. Не сте ли на мнение, че предчувствието за лято сякаш се носи из въздуха, господин Толман? – попита той и хвърли белия плик на адвокатската маса. – Вътре, сър, ще намерите доклада за modusoperandi, по който изчезнаха доларите.
Без да докосва плика, господин Толман отиде до вратата, повика своя съдружник Шарп и двамата заедно се заеха да изследват обширните пространства на огромния сейф. Като трофей от тършуването измъкнаха голям плик, запечатан с восък. Употребиха сила, за да го отворят, и заедно започнаха да поклащат над съдържанието му своите почитаеми глави. После Толман влезе в ролята на говорител.
– Господин Джилиан – официално започна той, – към завещанието на чичо ви има допълнение. Беше ни поверено, без да се разгласява, с указание да не се отваря, преди да сте ни донесли изчерпателен отчет за израз­ходването на оставените ви със завещанието хиляда долара. И тъй като вие изпълнихте задължителните условия, партньорът ми и аз прочетохме допълнението. Не бих искал да ви обременявам с правната терминология, но ще ви запозная с духа на съдържанието. Ако се прецени, че начинът, по който сте използвали хилядата долара, доказва наличието у вас на качества, заслужаващи награда, ще последва вашето значително облагодетелстване. Аз и господин Шарп сме посочени като хората, които да отсъдят дали е така, и ви уверявам, че ще изпълним дълга си според буквата на закона и непредубедено. Ни най-малко не сме зле настроени към вас, господин Джилиан. Но нека се върнем към текста на допълнението. Ако сте употребили въпросните пари разумно, мъдро и безкористно, в наша власт е да ви връчим поверените ни за тази цел ценни книжа на стойност петдесет хиляди долара. Ала в случай че – както изрично подчертава нашият клиент, покойният господин Джилиан – вие използвате парите така, както сте го правили в миналото – ще цитирам думите на господин Джилиан: като се отдавате на „осъдително прахосничество сред другари с лошо име“, – тези петдесет хиляди долара следва да се изплатят незабавно на МириамХейдън, храненица на покойния господин Джилиан. Струва ми се, че отчетът, който ни предавате, е писмен. Надявам се, че ще ни имате пълно доверие за решението, до което ще стигнем.
И господин Толман протегна ръка, за да вземе плика. Джилиан обаче се оказа малко по-бърз от него и го превари. Старателно накъса на ивици написаното, както и плика, и ги прибра в джоба си.
– Всичко е наред – усмихна се той. – Ни най-малко не е нужно да ви безпокоя с това. Бездруго подозирам, че и представа нямате за описаните залози. Загубих хилядата долара на конни състезания. Моите почитания, господа!
Джилиан си тръгна, а Толман и Шарп се спогледаха и печално поклатиха глави, когато чуха, че той весело си свирука в коридора, докато чака да дойде асансьорът.

Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…