All for Joomla All for Webmasters
Същност на сватбения ритуал преди и след Христа
Автор на тази част от студията е Март Атанасов,който представя езотерично тълкуване на някои ритуали и символи в антични и ренесансови изображения.
 
С прекрачването на куполното помещение на Kазанлъшката гробница (храм) човек се изправя срещу централната сцена от стенописите, на която мъжка фигура с по-тъмен цвят на кожата държи белоснежната на цвят ръка на жена. Погледът му е прикован в нея, изпълнен с внимание, респект и възхита, на което тя отвръща със срамежливо сведена глава. Мъжът седи на табуретка или легло с инкрустирани сини, вероятно металически крака, задните от които се виждат в перспектива. Неговите собствени крака не стъпват директно на земята, а върху дървена поставка. Отпред има много оригинална трикрака дървена масичка, отрупана с различни предмети. Сред тях личат две симетрично разположени питки, едната от които е нарязана. 
Мъжът е облечен в бял хитон с къси ръкави, който добре контрастира на тъмния цвят на кожата, а отгоре е наметнат със златисто-кафява мантия. На главата си носи златен венец, наподобяващ слънчева корона, който е един от атрибутите на посветените в древните Мистерии. В дясната ръка мъжът държи синя чаша – вероятно фиала – а в лявата светлата, нежната ръка на седящата на богато украсен трон млада жена. Нейната дреха също е бяла и покрита с наситено червена, увита около кръста като пояс драперия, украсена надолу със лилава и златна широка хоризонтална линия. Задната част на главата ѝ е покрита с нежен, почти невидим лилав воал, който се спуска назад и обгръщайки част от тялото пада през облегалката на трона. Върху главата носи златна диадема с цвете. Наведеното ѝ надолу лице има малко неясни, но красиви и нежни черти, които тя е на път да разкрие с повдигането на брадичката с показалеца на облегната на трона лява ръка.
 
На тази сцена отново е изобразен младежът от предходните две сцени в момента, когато пред духовните му очи изведнъж се разкрива образът на пречистата, 16 девствената, непорочна и недокосната от никакъв земен прах Божествена Световна душа. Това е най-свещената от всички свръхсетивни опитности в дионисиевите мистерии. И стенописът в Казанлък отразява именно нея – сливането на душата на посветения с архетипната Божествена Световна душа! В нея погледът на неговата собствена, пречистена от катарзиса душа се оглежда и „изплаква”. Целта на този акт е възстановяването на божественото единство на човешката душа отпреди времето на грехопадението и разделянето на половете. Но това, както се вижда от фреската, не става чрез физическото свързване с жена, а чрез духовното, безполовото съединяване с Женския Божествен Световен Принцип, наречен в християнството с термина Свети Дух. Негов символ е преплитането на ръцете – розово-бялата ръка на жената и по-тъмната на мъжа, с което се загатва за неговият „по-тъмен”, земен произход.Всичко това много напомня за идеята на д-р Карл Густав Юнг за наличието на несъзнателен архетипен женски образ, наречен анима, във всяка мъжка душа и на съответния принцип анимус във всяка женска, както и на казаното от д-р Рудолф Щайнер: 
„Душата се състои от мъжки и женски аспекти, но проникващите в нея сетивни възприятия изтласкват женският аспект на задeн план. Гьотевата фраза „Вечно- женственото ни извежда нагоре!” във втората част на „Фауст” илюстрира преодоляването на сетивния живот.
Същото преживяване на съединяване на човешката душа с вечно-женствения световен принцип, макар и в различен контекст, се описва от поетичния гений на Гьоте в края на втора част на „Фауст”: 
DOCTOR MARIANUS в най-висшата и чиста сфера: 
Какъв простор голям пред мойте взори! 
Жени минават там, летят нагоре. 
С корона от звезди една сияе. 
В небесни висоти царица е тя. 
Възхитен: 
Царице първа на света, във тая вис безкрайна Със пламък свят на любовта разкрий ми свойта тайна! 
Пред нея скланя взор мъжът възторжено и нежно, Неспирно буди в нашта гръд тя обич безметежна. 
Без страх сме ний пред всеки враг, когато ни зовеш ти, Във миг смиряваш с поглед благ в нас страстите горещи. 
Девица, чиста в любовта и майка си пресвята, Царица вечна на света и равна с божествата! 
От облачета светли кръг белее – покаяници млади са край нея. 
В нозете ѝ те пият светлината, жадуват милостта на Небесата. 
Над греховете тленни ти блестиш във Висините. Над леко съблазнените склони с любов очите! 
От слабостта оплетени, не биха се спасили. 
Пред чувствата в сърцето ни кой би намерил сили? 
Крака кой би възпрял за миг от плоскост наклонена, От влюбен глас и нежен лик отвърнал взор студено? 
Mater Gloriosa се носи насам ХОР НА КАЕЩИТЕ СЕ: 
Летиш в сияние и към царствата на обич жива. О, чуй гласа ни, ти, майко свята и милостива! (…) 
MATER GLORIOSA:
Ела, възлез към Висините! Гласа ти чул, ще дойде сам! 
DOCTOR MARIANUS
Моли се, паднал ничком Очи към оня взор всеблаг, разкаяни, вдигнете! 
Дял скръбен с благодарност пак в блаженство претворете! 
На теб да служи мисълта, с добри дела щастлива – Девице, майко, на света царице милостива! 
CHORUS MYSTIKUS
Символ преходен е всичко менливо; 
Тук непонятното образ добива; 
Тук несравнимото истина става; 
Вечно-женственото ни извежда нагоре.”
Най-добрите думи, които описват сцената от храма в Казанлък, са тези на Рудолф Щайнер, който като посветен най-вероятно лично ги е преживял:
„В мистиката Висшето се представя като жена. Това е същото, което се крие в красивите думи на Гьоте, казани във „Фауст“: „Вечно Женственото ни тегли нагоре!“. Различните народи представят този стремеж на душата към по-висшето съзнание като съединяване с определен женски образ, представящ висшата същност на човешката душа. Душата е тази, която се посвещава от световните закони и те са тези, с които тя се съединява като на един вид брак. Виждате как едно по-висше състояние на съзнанието се представя под женски образ като този на Изис в древен Египет, но и навсякъде другаде според характера на всеки народ. Това, което даден народ чувства като своя същност, му се представя като женска същност, с която става съединяване при смъртта или още приживе. Сетивността може да се преодолее по два начина – чрез отхвърлянето й и свързването с духа при смъртта или още тук, приживе, чрез отварянето на духовните очи на човека.“ (Събр. Съч. 55, лекция от 28.03.1907).
 
Прочетено 194 пъти Последна промяна от Четвъртък, 15 Март 2018 16:55
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…