All for Joomla All for Webmasters
Етнически произход на богомилството от езотерична гледна точка
Изследването е с акцент върху тракийския произход на богомилството и неговата връзка със Свещения Граал, приет от Парсифал след средата на 9 век. Автор е Мартин Атанасов.
Според историческите данни средновековната форма на манихейството, наречена богомилство, възниква в България за първи път в средата на 10 в. по време на царуването на цар Петър (927 - 969). За това свидетелстват редица документи, един от първите от които е „Беседа против богомилите“ от Презвитер Козма, където се казва, че „в годините на правоверния  цар Петър… се яви поп на име Богомил, а по-точно казано Богу немил, който пръв започна да проповядва ерес в българската земя“, както и по-късният Синодик на цар Борил от 13 век, където пише: „поп Богомил, който възприе при Петър, българския цар, манихейската ерес и я разпространи в българските земи.“ 
Според австрийския учен д-р Рудолф Щайнер първите зародиши на средновековното манихейство в България обаче са положени доста по-рано, а именно през 5 - 6 век. 
В една своя лекция по този въпрос той казва следното: В южните и средните области на Европа това изживяване все още липсваше през първите векове, но през 5 - 6 век започна все повече да зачестява. И то особено се разви сред хората, които по различни начини общуваха с Изтока. И понеже това душевно състояние се разпространи особено силно в областите, които по-късно бяха наречени с името България, това име – да, също и името – остана, запази се по един забележителен начин и по-късно, когато тези области бяха населени от съвсем други народи. Дълго време през по-късните векове в Европа хората, които особено силно развиха такова душевно настроение, бяха наричани „българи“. През цялото ранно Средновековие за западния и средния европеец „българи“ бяха всички, особено засегнати от противоположността между добрите и злите космически духовни сили. Името „българи“ се срещаше в цяла Европа за такива хора, каквито току-що охарактеризирах.“ (Събр.Съч. 237, 5 лекция).
Известно е, че терминът „българи“ идва от френското bougre, което означава българин и с него през късното средновековие в Средна и Западна Европа често се обозначават последователите на манихейството. Това не означава обаче, че средновековното манихейство, наречено от
българските славяни богомилство, непременно трябва да е възникнало в рамките на българския етнос, тъй като през указаните 5 и 6 век той все още не се е преселил на Балканите. Българите идват от Азия едва в края на 7 век, което означава, че те по-скоро принадлежат към споменатите погоре „съвсем други народи“, които едва по-късно се заселва в българската земя. Към последните се числят и славяните – третият от етносите, които образуват съвременната българска народност - които се преселват на Балканите през 6 в. Така през периода 5 - 6 век единственият етнос, населяващ територията, по-късно наречена България, а преди това Тракия, остава да е бил тракийският! Това налага мисълта, че указаните от Рудолф Щайнер хора, които тогава възприемат източното манихейство, са били траките! Усвоявайки го, през следващите векове те го предават на преселилите се при тях българи и славяни, след което и на редица други националности в Европа.
Изяснявайки как с помощта на определени манихейски свещеници и проповедници манихейските традиции навлизат в Тракия, в същата лекция Рудолф Щайнер добавя и това: „Как се обръщаха към такива души? Да, скъпи приятели, на тях им се казваше: „Насочете погледа си към това, което се вижда в растенията като блестящо, преливащо в цветовете на дъгата сияние, към това, което се показва в природата на животните като горещи страсти, насочете поглед върху това. Това е отблясъкът, това е откровението на духовния свят, за който
говорим, духовния свят, откъдето произлиза Христос. Когато на такива хора се говорило за духовните мъдрости, не се говорило като за нещо непознато; на тях им се припомняло това, което при определени обстоятелства - при меката слънчева светлина, те самите са можели да виждат като дух в природата. (...) До известна степен в разговорите, които свещениците и проповедниците водели с тях по онова време, имало нещо от това, което ставало в самите души.“
Така през 5 - 6 век манихейството е пренесено в Тракия от определени източни, или с други думи казано, азиатски манихейски свещеници, и намира прием в средите на някой от многобройните тракийски етноси.
Първоначално то се развива тайно или най-малкото не парадира с дейността си, ставайки известно външно-исторически едва през 10 в. в България.
За този първи, исторически неизвестен период на неговото съществуване, наглед не личи да свидетелства нито един исторически документ, но все пак такъв има в лицето на писмото на немския духовник Евервин Щайнфелд до св. Бернар от 1143 г.
 
В него се описва как преди да изгорят на кладата в центъра на Кьолн група манихеи гордо заявяват, че християнската им вяра е “създадена тайно и крита още от времето на първите християнски мъченици и оттогава съществува непрекъснато в Гърция и някои други земи“. (виж Migne, Patr. Lat., clxxxii. 676- 680)
Това писмо потвърждава визирания от Рудолф Щайнер ранен произход на средновековното манихейство, като в случая понятието Гърция включва и областта на древна Тракия, която по онова време е част от Източната или Гръцката римска империя. Последната обхваща редица земи, сред които особено важна е Тракия, в чиято най-източна точка през 4 век е основана столицата Константинопол. Факт е, че именно там благодатна почва намира току-що официализираното римско християнството, което се развива успоредно и до голяма степен конкурентно на появилото се малко по-късно в същите земи манихейство. (Иначе като официално приета през 3 в. религия в Персия манихейството предхожда християнството.)
Така е забележително, че тези две форми на християнството започват сериозното си европейско развитие на една и съща територия, а именно тази на древна Тракия, макар и да са заченати на други места – първото в Рим, а второто - в азиатски Вавилон. Това показва колко голяма е тяхната взаимосвързаност, която все повече се задълбочава с годините, макар и на преден план да излиза тяхната взаимна непоносимост. Тя, между другото,
както е добре известно, в крайна сметка води до ликвидацията на манихейството от римокатолическата Инквизиция.
Една от причините за тази непоносимост е разликата в изживяването на християнството от двете религии. При ортодоксалните и римските църковни авторитети и свещеници то е повече абстрактно и теоретично, откъдето идват многобройните спорове по редица църковни въпроси, докато при тези на манихейството то е живо, истинско и водещо до реално, свръхсетивно възприемане на живеещия в духовния свят Христос. Последното е възможно, благодарение на мистерийната посвещенческа практика на манихеите, с каквато първите не разполагат. Тя лежи в основата на определени изначални свръхсетивни изживявания на траките през 5 – 6 век, които са описани от Рудолф Щайнер в цитираната вече лекция:
„Това, което хората виждаха духовно, наричаха невинност, девственост на природата и говореха за девствената духовност на нейното творчество. Но това, което чувстваха вътрешно, когато се събуждаха, беше, че от заспиването до пробуждането пребивават в един свят от ясно звучаща духовност. Те чувстваха, че в него царуват доброто и злото, че от дълбините на духовното говорят добри и зли духове, и че добрите духове искат единствено да повдигнат невинността на природата, да я запазят, а злите - да й предадат вината и греха. Навсякъде такива християни чувстваха царуването на доброто и злото поради това, че в спящо състояние астралното им тяло не се всмукваше от Аза. (…) И те много, много размишляваха за дълбочината на силите, водещи до доброто и злото в човешката душа. За тях изживяването на пребиваване в свят, в който се борят добрите и злите същества, добрите и злите сили, беше тежко.“
Тук първо нека кажем, че въпросната, възникнала през 5 - 6 век в Средна и Южна Европа свръхсетивна борба между добрите и злите Духовни същества, изглежда не е лишена от връзка с появилата се малко преди това в окрайнините на Тракия държавна християнска религия. Последната все повече се налага в рамките на Източната римска империя и с времето придобива нарастващ материалистически оттенък, което вероятно води до въпросните стълкновения между доброто и свързаното със земния материализъм зло. Но
Сръбски богомилски посветени, фреска от 1290 г., Сърбия
те от своя страна, по един жив начин поставят началото на тракийското, а от тук и на цялото европейско средновековно манихейско учение, централна роля в което играе дуализмът добро – зло и начините за неговото преодоляване.
Както също личи от този цитат, живото свръхсетивно или инспиративно възприемане на борбата между доброто и злото ляга в основата на трако-манихейската теория и практика. Траките са родени ясновидци и ясночуващи, благодарение на което в своите земи стават свидетели на новопоявилата се свръхсетивна битка. Важно е, че тази битка се появява с особена сила в Тракия, а не другаде, което води до техните наблюдения и притеснения, на които откликват манихеите. Тракийската манихейска мистерийна традиция обаче не е решителната при излизането на манихейството на бял свят или на историческата сцена през 10 век като богомилство. Както личи, тогава или малко преди това, през втората половина на 9 век към нея се добавя една друга манихейска или по-точно казано новоманихейска традиция, този път дошла в Тракия от Запад! Тя е свързана с превъплъщението на Запад по онова време на Земята на индивидуалността на основателя на манихейството Манес в лицето на историческата личност на рицаря Парсифал.
Както е известно, той се преражда в неизвестна с точност област в югозападна Европа и през тази инкарнация, според свидетелствата на редица древни автори, става носител на Свещения Граал – съдът, от който Христос пие по време на тайната вечеря и в който е събрана кръвта му след смъртта на Голгота.
Към края на 9 век Парсифал поема в ръцете си този съд в замъка Монтсалвеш в испанските Пиринеи, с което полага началото на исторически известното течение на Свещения Граал. Така се полага началото и на новите манихейски традиции, разпространили се в голяма част от Европа под формата на богомилството. Друго следствие е възникването през 15 век на така важния днес розенкройцерски орден на Граала, като преди това обаче възниква импулсът за обновяване на самото манихейство чрез Парсифал, което ако съдим по мястото, където възниква богомилството, трябва да е станало в земите на България или с други думи, на Тракия.
Така през 9 в. тракийското манихейство претърпява обновление чрез Парсифал и силите на Граала, което води до появата му на международна сцена през 10 в. в лицето на богомилството.
Известното поемане на Граала от Парсифал през 9 в. също така се явява един вид негово „овъншняване“ предвид тайното му дотогавашно съществуване. По този начин светът разбира за съществуването му, за неговото значение, както и за това, че трябва да се стреми да почерпи от неговите сили. Това обяснява и външната поява или „овъншняването“ с други думи на тракийското манихейство под формата на историческото богомилство през 10 в. Историческите извори също индиректно потвърждават взаимосвързаността на тези два „овъншнителни“ акта с факта, че често наричат богомилството с името новоманихейство!
Към това се добавя и един трети исторически акт от същия 9 век, подет този път от Римокатолическата църква. На предизвикания от нея през 869 г. Осми Вселенски събор в Константинопол тя взима решението да промени съдържанието на Трихотомията, изключвайки от нея Светия Дух. Съборът е признат само от римокатолическата църква и се провежда по инициатива на папа Адриан ІІ и византийския император Василий I, след като е предпоставен от папа Николай I. Именно на този събор без никакво обсъждане се гласува едно предварително взето решение - канон 11, който постановява, че учението за Трихотомията, наречено още учение за „двете души“, е еретическо. За него разбираме благодарение на единствено оцелелият запис, оставен от Анастасий Библиотекар. Самият канон е вече изготвен от служителите на Римокатолическата църква, която реално е домакин на събора, и гласи:
„Независимо, че Старият и Новият Завет учат, че мъжът или жената имат както рационална, така и интелектуална душа, и независимо, че всички Отци и Доктори на Църквата, които са говорители на Бога, изразяват това мнение, мнозина са стигнали до такава дълбочина на нерелигиозността, че обръщайки внимание на спекулациите на зли хора, безсрамно разпространяват като догма това, че човекът има две души и настоятелно доказват ереста си по нерационален начин, използвайки мъдрост, която се е превърнала в глупост."
Следователно, този свещен и вселенски синод бърза да изкорени въпросното порочно учение, което днес се разпространява подобно на вреден бурен. Въоръжен с победоносната истина, с намерението да изгори всяка плява с неугасим огън и да поддържа чист пътя в нозете на
Христос, той гръмогласно обявява анатема на авторите и на привържениците на това безбожие и на всички, които поддържат такова мнение. Също така обявява и огласява, че никой не трябва да придобива или пази по какъвто и да било начин писания на авторите на това безбожие. А на всеки, дръзнал да се противопостави на този свещен и велик синод - анатема и изключване от християнската вяра и начин на живот.“( Anastasii Bibliothecarii, „Sancta synodus octava generalis.“)
Канонът, преди всичко, отрича самостоятелната индивидуална възможност за изживяването на Светия Дух по време на Петдесетница или по време на Второто кръщение мистерийни школи. Той, от една страна, отваря пътя за развитието на бездуховния материалистически светоглед на
Западна и Централна Европа през следващите столетия, а от друга, води до появата на така наречения „Народ на Христос“ в Източна Европа. Според Рудолф Щайнер такъв възниква благодарение на решенията именно на този събор, който отстранява истинския християнски импулс на изток от Рим:
„От 9 и 10 век стана възможно на определена територия от цивилизования свят да се появи Народът на Христос - народ, който е надарен със специалната вродена способност да стане носител на Христовото откровение за бъдещите поколения. Изказваме една дълбока истина, когато казваме, че в тази епоха и с готовност за по-късни времена един народ е бил специално подготвен от световните събития да стане народ на Христос.Тази ситуация възникна, защото през 9 век онова, което действа непрекъснато като Христов импулс, до известна степен придоби различен от другите характер в Европа и това разграничение личи от факта, че определени души се показаха способни да получат прякото откровение на Христовия импулс, т.е. въпросната конкретна форма на Христовия импулс и че тези души бяха отбити към Източна Европа. И последствията от противоречието между патриарх Фотий и папа Николай I бяха, че Христовият импулс в особена интензивност беше отстранен към Изтока на Европа.
Както знаете, това доведе до известното противоречие „филиокве“, въпросът, дали Светият Дух произхожда от Отца и Сина или само от Отца. Не искам обаче да засягам този догматичен спор. Искам да обсъдя това, което има трайно влияние - тази диференциация, тази метаморфоза на Христовия импулс, която се характеризира с факта, че жителите на Източна Европа станаха възприемчиви за непрестанното изливане на Христовия импулс, за непрестанното присъствие на „Дъха на Христос“. Тази специална форма или метаморфоза на Христовия импулс беше отстранена на изток и вследствие на това в рамките на европейската цивилизация руският народ, в най-общия смисъл на думата, стана Народът на Христос.“
Първо трябва да се отбележи, че тук Рудолф Щайнер не говори само за изпъстрения с важни събития девети век, но също и за десети, макар и да не казва нищо особено за него... Първият е наистина забележителен със споменатия спор „филиокве“ между патриарх Фотий и папа Николай I, касаещ възможността Светият Дух да бъде изпровождан не само от Отца, но и от Сина. Той, от една страна, води до отстраняването на Духа от Светата Троица на Осмия събор в Константинопол, а от друга, както показва логиката на процесите, до неговата едновременна поява или възраждането му в рамките на обновеното от Парсифал-Манес манихейско посвещение. Двата акта са взаимосвързани, както и всичко, свързано с тези две конкурентни форми на християнството.
Оттук насетне римската църква решително поема по наклонената права на материализма, водещо до състоянието, в което се намира днес, а манихейската до все по-обилното свързване с духовността или с така наречения от Рудолф Щайнер „Дъх на Христос“. Не случайно посвещението на последната се нарича посвещение със Светия Дух, който очевидно е този, изключен от Рим и свързан с Христос.
Освен това, горният цитат засяга появата на въпросния народ на Христос върху „определена територия от цивилизования свят“ през 9 - 10 в., обитавана от жителите на Източна Европа. Както личи по всичко дотук, обаче, преди да стигне до споменатия руски, „в най-общия смисъл на думата, народ“, истинският и непрестанно действащият импулс на Христос се отправя към общността на тракийските манихеи. Именно там ще да е станало обновлението на носения дотогава от тях в Европа стар мистериен древноманихейски импулс с помощта на Парсифал-Манес и неговия Свещен Граал. За това дори свидетелстват някои исторически данни, които казват, че той е бил Романия, което е другото име на Тракия. Веднага след това обновеният тракийски манихеизъм излиза и става известен на историческата сцена под формата на богомилство. Последното в крайна сметка е втората, средновековната вълна на манихейството, което през следващите векове въздейства върху голяма част от цивилизована Европа.
Трудно е да се каже, че през 9 в. Русия принадлежи към цивилизованата част от Европа. Тогава тя е едва сформирана държава в лицето на Киевска Рус, зачената през 862 г. - сякаш в синхрон с всички описани събития през този век. Също така, на този етап тя няма как директно да е приела отклонения на Изток християнски импулс, тъй като самата тя все още не е християнизирана нито в източно-православен, нито в манихейски смисъл. Първото от последните две става факт едва през 988 г., когато Русия приема константинополската вяра, а второто е крайно противоречиво с отношението към манихейството на нейния виден княз Светослав (941 - 972). Превземайки Пловдив през същия този 10 в., той избива над 20 000 негови жители, почти всички от които, според сведенията на византийската принцеса Ана Комнина (1083 - 1153), са манихеи. 
За това хронистът Лъв Дякон в своята „История“ пише: „Разказват, че като превзел Филипопол, той (Светослав - бел. моя.) жестоко и безчовечно набил на кол двадесет хиляди души от заловените в града. По този начин уплашил всички противници и ги усмирил. На ромейските пратеници той отговорил гордо и самонадеяно, че не ще остави тази благодатна земя, ако не му заплатят много таланти и не откупят градовете и пленниците, които той е завоювал.“
Вероятно затова, казвайки, че народът на Христос е руският, Рудолф Щайнер добавя уточнението „в най-общия смисъл на думата“. С което сякаш е намекнал, че става въпрос  за някаква друга, подобна на руската, славянска народност, каквото … е манихейската тракийска през 10 в. Тя наистина има общо с руснаците, тъй като се славянизира в рамките на българската държава, както се славянизират и самите българи. (Как и защо става това е въпрос, който изисква специално внимание.) За това говори липсата на каквото и да било историческо споменаване от 5 в. насам на иначе многочислените и високо културни траки, както и употребата на църковно-славянския език и писменост в българската държава, която обединява траките, българите и славяните.
Именно към тази нюансирана с различни влияния славянска среда се насочва импулса на Христос, носен най-вероятно лично от носителя на Граала Парсифал. Там той намира подходящата, подготвена вече почва, каквато няма каква  друга да е била, освен манихейската. Това означава, че първоначалният народ на Христос е не друг, а тракийският, след което, с разпространението на богомилството през 10 в. и българският, а впоследствие, с постепенния процес на християнизация, започнал по същото време в Русия, по някакъв, неизяснен от Рудолф Щайнер начин, и руският. По всяка вероятност за това е спомогнало и частичното разпространение на манихейството в Русия, което като единствена мистерийна форма на християнството по онова време, води до съзнателно отношение към Христос, което иначе, по думите на Рудолф Щайнер, е инстинктивно.
Естествено възниква въпросът, на който няма да отговорим тук, а именно:
Защо Рудолф Щайнер определя руснаците като народ на Христос, а не казва нищо за тракийския?
Той дори не споменава името му, както и това на свързаните с тях богомили във встъпителния цитат, предпочитайки да ги нарича с интернационалното име „българи“. От това нито можем, или поне трудно, да се досетим, че има предвид траките или манихеите, нито, че говори за манихейството, което не споменава по име, а го нарича „противоположност между добрите и злите космически духовни сили“. Рудолф Щайнер избягва да говори по-подробно за богомилството, дори да спомене името му публично в свои лекции,
което освен всичко друго обяснява малкия интерес към въпроса от страна на неговите западни последователи, както по негово време, така и днес.
Накрая, отправяйки поглед към бъдещето на света, ще добавим и това, че връзката на тракийското манихейство от 9 в. с руския народ на Христос личи както от всичко, казано дотук за миналото, така и от това, което може да стане в бъдещето. Става въпрос за очакваната повторна поява на манихейството през бъдната Шеста културна епоха, която трябва да бъде неговата трета поред вълна на проявление или второ възраждане след това през Ранното Средновековие. Както е известно, етнически то ще засегне преди всичко основния за Шестата епоха руски народ и териториално съответно неговата територия. Именно там повторно трябва да се появи манихейският импулс на Свещения Граал, някога заченат от Парсифал в Западна Европа, израснал в средите на богомилството в Източна и достигнал зрялост отново на Запад в рамките на розенкройцерството. Така той следва едно закономерно зигзагообразно (Запад-Изток-Запад) движение, на което отново предстои да се отправи на Изток, стигайки – по един или друг начин - Русия и оправдавайки определеното от Рудолф Щайнер руско „непобедимо настроение на Граал“. Последното може да се нарече и завръщане на Манес! Вероятно затова народът на Христос е определен като такъв, който има способността „да стане носител на Христовото откровение за бъдещите поколения“ ...
 
Прочетено 196 пъти Последна промяна от Петък, 27 Октомври 2017 06:24
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…