All for Joomla All for Webmasters
Няколко незабравими дни в красивата Австрия
Пътеписът е на сънародника ни Стефан Киряков. 
Всичко започна година по-рано. Дъщеря ни се записа в  школа по немски език. По договор с школата тя отиде и за един месец да работи в хотелска верига в Австрийските Алпи. Така с практикуването на езика си заработи и някое евро. Когато трябваше да се прибира, й беше много мъчно. Беше впечатлена от Австрия и си обеща, че следващата година ще се върне дори за малко повече време. Речено-сторено. Година по-късно получи покана от работодателите на хотелската верига за 45 дни. Аз и съпругата ми бяхме категорични: Към края на престоя й ще отидем и ние за 3-4 дни в Австрия, и после  ще се върнем заедно. 
Два месеца преди това тъкмо започнах да уча немски език. В англоезичните скайп-групи срещнах един германец, който на 51 години ме мотивира да уча немски език и ми помагаше. Така подготовката за Австрия беше факт.
Обадих се в хотела, в който дъщеря ни работи и поисках резервация за две нощувки. Нямах още куража да говоря на немски и комуникирах на английски. Служителят Морис беше много любезен. Изненада ме с много добра оферта и процесът стана необратим. Дните до пътуването обаче минаваха бавно.
Съпругата ми на работното си място бе споделила на един от абонатите на фирмата, че възнамерява да ходи в Австрия. Той й дал една визитка на българин, собственик на хотел в Линц. Обадихме се на собственика и така си резервирахме трета нощувка.
Настроението беше на шест. Два дена преди пътуването обаче с автомобила ни възниква проблем. Една част се беше повредила, а за доставката й трябва да се чака четири дни. Всичко вървеше към провал. Но в последния момент, ден преди пътуването ни един  сервиз се нагърби с ремонта и за щастие отстраниха проблема буквално часове преди тръгването ни.
Беше период, когато гастарбайтерите от Турция масово се прибираха към Западна Европа след свещеният им празник Байрям. Знаехме, че по границите ще е натоварено и на 09.09.2017 г. в 2 часа сутринта потеглихме от Пловдив. След час чакане на границата в Калотина влезнахме в Сърбия, прекосихме я и към обяд бяхме вече на границата с Хърватска –на ГКПП-Батровци. Там чакахме пет часа, слушайки клаксони на нетърпеливи шофьори.
В 17 ч. влезнахме в Хърватска и към 21 ч. бяхме в Марибор, Словения. Бяхме изтощени от изминатите 1100 километра и шест часовото чакане по границите, но бяхме щастливи. Нали отиваме за пръв път към заветната ни Австрия- стара наша мечта. Решихме  да намерим хотел и да пренощуваме. Трудно заспахме от умората и вълнението, но предчувствахме, че следващият ден ще е много вълнуващ. С това усещане се събудихме и в 7 ч. потеглихме за Австрия.
След 30 минути бяхме на границата. Когато видях тази табела сърцето ми щеше да се пръсне. А когато проверяващият на границата ми помаха да преминавам, без да спирам, извиках на висок глас като малко дете. За пръв път се почувствах европеец.
Движейки се по магистралата А9 в посока Грац, малко се притесних, че нямам винетка, но след няколко километра спрях на първата бензиностанция да заредя и купя винетка.
След кратка почивка потеглихме за Грац. Нашата цел беше Инсбрук, а след това Ленгенфелд. Решихме, че имаме достатъчно време и няма да пътуваме по магистралата, а ще разглеждаме австрийските курорти. Първата голяма красота бяха тунелите след Грац. Един от тях беше с дължина 10 км. 
Усещахме как по магистралата се изкачваме по Алпите и става все по-красиво. Така 90 километра след Грац трябваше да се отклоним по посока Лизен. Преди това спряхме да се преоблечем, защото все още бяхме с летни дрехи, а те не бяха подходящи на тукашното време. 
Така на отбивката се запознахме с едно семейство от Македония. Като разбраха, че сме от България много се зарадваха, а аз с момчето се питахме след колко години нашите страни ще заприличат на тези, които виждаме.
Така оттук нататък започваше истинското ни приключение. Целият път го бях разучил от Googe Maps и с ориентацията нямах никакви проблеми. Шофирах все едно съм в България. Когато се отклонихме от магистралата, започнахме да виждаме истинската  красота на Алпите. Всичко приличаше на райграс, но реално това беше естествена трева.
На този фон прекосихме първокласният път, за да се влеем в магистралата А10. Единственият недостатък беше, че нямаше отбивки, където да спрем да се насладим на природата и да направим снимки. Известно време попътувахме по А10 в посока Залцбург и на магистралата се получи задръстване. Тогава видяхме високата австрийска култура на шофиране. Всички автомобили се движеха в крайните ленти, а средната беше свободна за полицията и линейки. Никой не си позволи да навлезе в средната лента.
За моя радост, скоро трябваше да се отклоним в посока Бишофсхофен и така избягахме от задръстването. След като поехме в посока Бишофсхофен, от дясната ни страна на хоризонта се появи и самият курорт. Знаех, че там традиционно се провежда последното състезание от четирите шанци. От далечината успяхме да видим една от шанците, но, за съжаление, времето беше дъждовно и след нас имаше много автомобили. Затова се задоволихме само с една снимка, направена по време на движение. 
След 50 километра влезнахме в другият очакван град - Цел ам Зее. (За него ще напиша друг пътепис, тъй като тази година бях там). Аз исках да вървим по маркираният маршрут през Заалфелден и Вьоргъл, но съпругата ми настоя  да следваме табелите за Инсбрук, защото мислеше, че така ще стигнем по-бързо при дъщеря ни. Но когато влезнахме в един от тунелите видяхме кръстовище вътре в него. След излизане от тунела табелите за Инсбрук изчезнаха. Разбрахме, че сме хванали грешният път. Наложи се да спра на една бензиностанция, но тъкмо да попитам за пътя, зърнах табела с указание, че наляво е за Заалфелден. Казах си, че от късмета си няма да избягам и хванах в посока Заалфелден. Така след Вьоргъл се вляхме в магистралата А12, която води към Инсбрук.
На една от отбивките направихме пауза и видяхме друга част от красивата Австрия. Тук вече трябваше да обличаме якета. Тоалетната безупречно чиста и безплатна. Масички и пейки за сядане, и чешма да си измиеш ръцете. Не можеш да видиш фас на земята. След като сладко си похапнахме и поотдъхнахме, беше време за последният преход до Ленгенфелд. Мислех си, че ще е доста лесно, но сбърках, въпреки, че ползвах отново Google Masp.
Оказа се, че съм излязал от главният път и на новата отбивка се засякохме с една дама с Мерцедес. Беше около 50-55 -годишна. За пръв път използвах крехките си познания по немски. Попитах я за Ленгенфелд, а тя ми отговори, че сам няма да се оправя и ми предложи да ме изведе до правилният път. Бях щастлив, защото я разбрах какво ми говори. Но когато стъпихме на магистралата, тя започна да се движи със 160 км/ч и да сменя платната. Аз се отказах да я следвам, за да не предизвикам катастрофа, тъй като и времето беше дъждовно. Отново отбих на една бензиностанция. Разбрах, че трябва да следваме детелината за Инсбрук запад и в тази посока се излиза и за Брегенц. Споделям това с другите шофьори, защото се оказва, че  ако не излезеш в посока Брегенц, магистралата те води на юг към Италия - грешната посока, която сме хванали. След около час бяхме в Ленгенфелд. Какво нещо е Австрия, сутринта тръгнахме с летни дрехи, осем часа по-късно видяхме сняг.
Нашата крайна цел беше Грийс, но беше на 5 км от Ленгенфелд.
Тук се срещнахме с дъщеря ни, която от нетърпение беше изминала 5 км пеша.
Така потеглихме към хотела. Този 5-километров път беше тесен и стръмен с девет завоя. Интересното беше, че всеки завой си има име. Ето две от тях: Grieskogel  и Hochsölden.
Настанихме се и прекарахме страхотна вечер с колегите на дъщеря ми, които бяха от Германия, но говореха и английски език, и използвахме и двата езика.  
На утрото ни очакваше още по-вълнуващ ден. На другата сутрин термометърът показваше 9 градуса, а надморската височина на хотела е над 1500 метра. Дъщеря ни поиска да ни покаже едно място, и ние отново потеглихме на път. Става дума за третия по големина в Австрия ски-курорт Зьолден. 
Като гости на курорта не плащахме за паркинг. От местните научихме  къде и какво повече можем да видим.
Тръгнахме с якета и стабилни обувки. Съпругата ми се изкуши и от лифта, и настоя да се повозим. 
Качихме се на 2300 метра надморска височина. 
 
Видяхме един връх, покрит със сняг и се насочихме към него. Трябваше да вървим пеша пет часа.
Тръгвайки нагоре ни посрещнаха няколко овце, които са там за атракция.
 
Те тръгнаха към нас и с блеенето си сякаш искаха да ни кажат добре дошли.
Имаше и много колоездачи. Който е посещавал тази част на Австрия, знае, че автобусите и лифтовете са с обособени места за товарене на велосипеди. 
Това беше и най-вълнуващият момент от екскурзията. Местните хора ни спираха да ни питат как се чувстваме. Всички пътеки са обозначени с табели накъде водят, а някои указваха и след колко време ще си там. 
След два часа ходене заваля дъжд и това ни накара да се върнем обратно. Всяко камъче си беше на място, дори и при силен дъжд да няма кал. Питах се какво ли е тук през зимата, когато се провежда състезание от световната купа по гигантски слалом. 
След като слязохме от лифта, тръгнахме по друга пътека и целият ден премина в разходка в гората. На другият ден решихме да минем през Мюнхен. За съжаление, след един час търсене не можахме да намерим паркинг и натъжени потеглихме за Линц.
В хотела вече ни очакваха. След като се настанихме, се отдадохме на приятна разходка из красивият град. Разгледахме много забележителности, и всичко това продължи, докато съпругата и дъщеря ми не видяха търговски комплекс. Познайте продължението! Отдадохме се на пазаруване. Времето не ни достигна в края на деня и шопингът продължи на другия ден.
След това се отправихме към Марибор. А на следващият ден поехме отново дългият преход до Пловдив. Един месец след завръщането тъгувах за Австрия и си мислех кога ще имаме нова възможност да я посетим.
С едно изречение бих казал: Влюбих се в Австрия!
 
Прочетено 466 пъти Последна промяна от Неделя, 16 Септември 2018 20:23
Регистрирай се за да оставиш коментар
Top
We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…